О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№244
С., 13.06.2016 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети май през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия К. М. гр.д. № 1875 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Б. П. чрез пълномощника му адвокат Д. С. против решение № 31 от 5.02.2016 г., постановено по гр.д. № 622 по описа за 2015 г. на Окръжен съд-Ловеч, с което е потвърдено решение № 423 от 23.10.2015 г. по гр.д. № 493 от 2014 г. на Районен съд-Ловеч за отхвърляне на предявения от И. Б. П. против [община] ревандикационен иск по отношение недвижим имот – селскостопанска сграда-обор, краварник с Р. 1617 кв.м., построена в парцел № 1009, стопански двор на [населено място], [община], имот с идентификатор 00299.90.9.
Ответникът по касационната жалба [община] оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване в подадения по реда и в срока по чл.298, ал.1 ГПК писмен отговор.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното:
В исковата молба ищецът И. Б. П. е изложил твърдения, че е придобил собствеността на процесната сграда чрез давностно владение от 2000 г. и е поискал да се признае за установено по отношение на ответната община, която оспорва правата му, че е собственик и ответника да бъде осъден да му предаде собствеността. За да постанови решението си, въззивният съд е обсъдил събраните по делото гласни и писмени доказателства и експертно заключение и е приел, че е сезиран с ревандикационен иск. Изложил е мотиви, че няма спор между страните, че процесната сграда, разположена в стопанския двор, е част от имуществото на бившето ТКЗС, а като такава е подлежала на разпределение между лицата с право на дял от прекратените организации – § 12 ПЗР ЗСПЗЗ /ДВ бр.28 от 1992 г./. Ликвидацията на последните е възложена на ликвидационни съвети, чиято дейност е прекратена с влизането в сила на § 28, ал.1 ЗИД ЗСПЗЗ и е постановено служебното заличаване на организациите по § 12 ПЗР ЗСПЗЗ. В конкретния случай Л. съвет на ТКЗС в ликвидация-с.А. е заличен от регистъра при Фирмено отделение на Ловешки ОС с решение от 22.05.1992 г. по гр.д № 262/1992 г. След прекратяване на ликвидационните съвети правомощията по разпределение на имуществото са преминали върху Общото събрание на правоимащите, или на лицата по чл.27, ал.1 ЗСПЗЗ, като по силата на § 28, ал.2 ПЗР ЗИД ЗСПЗЗ имуществото на заличените организации е обявено за съсобствено между тези лица съобразно правата им. С новата ал.8 на § 29 /ДВ бр.98/1997 г./ е предвидено, че общото събрание на лицата по чл.27, ал.1 определя срок на пълномощниците за разпределяне на имуществото на организациите по § 12 ПРЗ ЗСПЗЗ, но не по-късно от 1997 г. Изрично е регламентирано, че когато разпределянето на имуществото не е приключило, областният управител свиква общо събрание на лицата по чл.27, ал.1 в двумесечен срок от влизане на закона в сила. Такова събрание е било свикано от областния управител и проведено на 11.12.2006 г., но е видно от приложените документи, че процесната сграда, заедно с още няколко, не е била разпределена, поради липса на желаещи правоимащи да я получат срещу дялово участие. Към този момент сградата принадлежи на правоимащите бивши член-кооператори на ТКЗС [населено място] или на техните наследници. Съдът е приел, че няма доказателства в подкрепа на твърдението на ищеца, че е започнал да упражнява фактическа власт върху процесната сграда от 2000 г. /най-ранния момент, установен от свидетелските показания е от 2002 г./, няма и доказателства, че към този момент е изразил ясно намерението си да свои вещта и това да е станало достояние на нейните собственици – правоимащите, които през 2006 г. обсъждат въпроса с разпределението на останалото имущество на бившето ТКЗС. В края на 2006 г. е станало и предаването на имуществото от тричленната комисия на кмета на селото за отговорно пазене, а на основание чл.30 ЗСПЗЗ – и безвъзмездно предоставяне на [община]. Според чл.30 ЗСПЗЗ имуществото на заличените организации по § 12 ПЗР ЗСПЗЗ, което лицата по чл.27, ал.1 не желаят да получат в дял и което не може да бъде продадено, се предоставя безвъзмездно на общината, в която то се намира, като след изтичане на 5-годишен срок от предаването, то става общинска собственост. Съдът е приел за установено, че събранието на правоимащите е продължило да търси начини да получи финансово измерение на правата си от имуществото на прекратеното ТКЗС, което се потвърждава и от приложеното гр.д. № 789/2009 г. на РС-Ловеч, предмет на което са обективно съединените искове на общото събрание на правоимащите за обявяване за окончателни на сключените от тяхно име предварителни договори за продажба на сгради в стопанския двор на бившето ТКЗС [населено място]. Липсват доказателства, че към този момент ищецът е осъществявал владение на процесния имот, което да е противопоставил на правоимащите, а впоследствие и на [община], която е издала акта за частна общинска собственост на основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОС и чл.30, ал.1 и 2 ЗСПЗЗ. В акта е цитиран и протоколът от 11.12.2006 г. на общото събрание на лицата по чл.27, ал.1 ЗСПЗЗ.
Наред с тези изводи съдът е изложил съображения, че с § 1 ЗД ЗС /ДВ бр.46/6.06.2006 г./, в сила от 1.06.2006 г. се спира за срок до 31.12.2017 г. течението на давността за придобиване на имоти частна държавна или общинска собственост. Нормата е императивна и с оглед ограничението за придобиване по давност на правото на собственост върху имот частна държавна или общинска собственост, а процесният имот на 23.12.2011 г. е актуван като частна общинска собственост, съдът е направил извод, че ищецът не би могъл да придобие на основание давностно владение правото на собственост върху имота.
К. навежда довод за нищожност, евентуално недопустимост на въззивното решение.
Счита, че волята на съда е неразбираемо формулирана, тъй като от една страна в мотивите се сочи, че са налице и останалите предпоставки за уважаване на ревандикационния иск – ответникът държи имота без правно основание, а след това – че предявеният иск е неоснователен и недоказан, поради което следва да се отхвърли. Настоящият съдебен състав приема, че липсва основание за допускане на касационно обжалване с цел преценка валидността на постановеното от въззивния съд решение. В последното ясно при мотивиране на правните изводи е изведена волята на съда и съображенията защо приема, че ищецът не е доказал твърдяното придобивно основание, а посоченият абзац, че са налице предпоставките за уважаването на ревандикацията е изолиран и не е свързан с останалите съображения на съда, поради което се касае не до неразбираемо формирана воля, а до допусната техническа грешка в мотивите при обективирането на тази воля.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и с цел преценка допустимостта на въззивното решение. Довода за недопустимост е обоснован с твърдението на касатора, че е предявил не осъдителен ревандикационен иск, а установителен иск за собственост, доколкото още в исковата молба твърди, че е във владение на имота от 2000 г. В случая дейсвително правната квалификация, следваща от твърденията и петитума на исковата молба – че ищецът е във владение на имота и го е придобил по давност, като правния спор е възникнал от претенциите на общината, че е собственик, за което е съставила и акт за общинска собственост, поради което е поискано да се признае за установено, че ищецът е собственик и ответника да му предаде собствеността – е по чл.124, ал.1 ГПК. Доколкото обаче предмета на положителния установителен иск за собственост и на ревандикационния иск в установителната част е идентичен и съдът се е произнесъл именно по наведените в исковата молба основания за петендираното право на собственост, неправилната правна квалификация не се е отразила на допустимостта на въззивното решение.
Налице е основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните поставени от касатора въпроси:
1) следва ли ищецът, който се позовава на придобивна давност спрямо имот на бивше ТКЗС, неразпределен между правоимащите, да доказва при спор за собственост, че е извършил действия, с които е изразил намерението си за своене срещу правоимащите или общината или намерението му за своене се предполага на основание чл.69 ЗС и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл.79, ал.1 ЗС /както съдът обобщава двата въпроса, касаещи изводите на съда, че ищецът не е изразил намерението си за своене и това да е станало достояние на правоимащите/.
2) приложим ли е мораториума за придобиване по давност на имот частна държавна или общинска собственост за имот-сграда, част от имуществото на бивше ТКЗС, неразпределена между правоимащите.
3) по приложението на чл.30 ЗСПЗЗ /както съдът уточнява формулираният въпрос следва ли и с какви доказателствени средства ответната община да докаже, че й е предоставено за безвъзмездно ползване въпросното мущество по реда на чл.30 ЗСПЗЗ, как се доказва безвъзмездното предоставяне на имуществото, от кого и на кого следва да стане това предаване и от кой момент започва да тече 5-годишния срок от предаването на имуществото, след изтичането на който то става общинска собственост/.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 31 от 5.02.2016 г., постановено по гр.д. № 622 по описа за 2015 г. на Окръжен съд-Ловеч.
В едноседмичен срок от съобщението И. Б. П. да представи доказателства за внесена по бюджетната сметка на Върховния касационен съд на Република България държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 237.15 лв.
При неизпълнение в срок касационното производство ще бъде прекратено.
Делото да се докладва при изпълнение на указанията или при изтичане на срока.
Определението е окончателно
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: