4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 244
София, 15.05.2013 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 39/2013 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Н. Г. И. и З. К. И. са подали в срока по чл. 283 ГПК касационна жалба срещу въззивното решение № 401 от 01.11.2012 г. по в. гр. д. № 540/2012 г. на Добричкия окръжен съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответниците по касация И. В. Д. и Г. Г. Д. считат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 10 от 04.05.2012 г. по гр. д. № 544/2008 г. на Добричкия районен съд, с което са отхвърлени предявени от касаторите искове с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС за присъждане на 12 275.50 лева – стойност на разходите за извършени подобрения в съсобствен недвижим имот, съставляващ апартамент № 4 в [населено място], [улица], изразяващи се в извършени строително-монтажни работи в периода м. май 2007 г. – м. ноември 2008 г., подробно описани; на сумата 12 275.50 лева, претендирана като стойност на извършени в същия период подобрения в апартамент № 2; сумата 5 195.35 лева – стойност на разходите за извършени в периода м. юни 2007 г. – м. октомври 2010 г. подобрения в магазин на партерния етаж на сградата с площ 42.30 кв. м.; 4 638.20 лева – стойност на разходите за извършени подобрения в общите части на сградата, припадащи се за апартамент № 4 в периода м. септември 2005 г. – м. декември 2007 г.; 4 233.90 лева – лева стойност на разходите за извършени подобрения в общите части на сградата, припадащи се за апартамент № 2 и изразяващи се в извършени строително-монтажни работи в периода м. септември 2005 г. – м. декември 2007 г., като всички суми са претендирани ведно със законната лихва от 16.03.2001 г. до окончателното им изплащане, и иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата 6 371.10 лева – стойност на придобитото от Д. право на собственост върху дворното място, в което са построени горепосочените обекти, от които 3 040.40 лева за припадащата се 1/2 ид. ч. от съответните 11.73% ид. ч. от дворното място за апартамент № 2 и 3 330.70 лева за припадащата се 1/2 ид. ч. от съответните 12.85% ид. ч. от дворното място за апартамент № 4.
По делото е установено, че съсобствеността е възникнала по силата на постановление от 01.06.2007 г., влязло в сила на 09.11.2007 г., за възлагане на Д. на 1/2 ид. ч. от апартаменти №№ 2 и 4, и с постановление за възлагане от 05.02.2004 г., влязло в сила на 26.02.2004 г., с което им е възложена 1/2 ид. ч. от магазина. Делбата на трите обекта е извършена със спогодба от 04.04.2012 г.
Въззивният съд приел, че претендираните строително-монтажни работи са налични върху обектите, предмет на делбата, като спорен е въпросът за времето, през което са извършени. Обсъдени са представените писмени доказателства – количествени сметки, фактури, платежни документи за закупени строителни материали през 2008 г., становище за условия за присъединяване към електроразпределителната мрежа, данни по изп. д. № 29/2006 г. на ЧСИ Сл. С., заключенията на съдебно-технически експертизи и показанията на разпитаните по делото свидетели, като посочил кои поставя в основата на съдебния акт и изложил съображения за това. Съдът приел, че всички претендирани строително-монтажни работи са извършени и са съществували към момента на изготвяне на техническата експертиза по изпълнителното дело – м. януари 2003 г., и са били включени в цената на възложените апартаменти. Установено е, че магазинът е в състоянието, в което е бил към 2003 г., като не е доказано да са извършени разходи по СМР от ищците. Припадащите се идеални части от дворното място са включени в цената на имотите, които са били изнесени на публична продан, тъй като са неразделна част от тези обекти и доводът, че допълнително се завишава стойността на имотите, е приет за неоснователен.
Искането за назначаване на тройна съдебно-техническа експертиза за установяване времето на извършване на претендираните строително-монтажни работи е оставено без уважение от въззивния съд по съображения, че този факт се установява с доказателствени средства, различни от експертиза, защото не са необходими специални знания на вещо лице.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че при постановяване на решенията си двете съдебни инстанции са нарушили следните разпоредби на ГПК, някои от които прокламиращи основни принцини на гражданското съдопроизводство:
– чл. 7, ал. 1 ГПК, задължаваща съда да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа страна – липсва какъвто и да било интерес от страна на двете съдебни инстанции за изясняване въпроса за времето на извършване процесните СМР – предмет на исковете по сметки;
– чл. 10 ГПК, задължаващ съда да осигурява на страните възможности за установяване на фактите, които са от значение за решаване на делото – след проявата на пасивност по отношение на горепосочения факт, съдът не е уважил искането за назначаване на тройна съдебно-техническа експертиза за установяване времето на извършване на подобренията;
– чл. 146 ГПК, задължаващ съда в доклада си по делото да посочи точно кои обстоятелства се нуждаят от доказване, да разпредели доказателствената тежест, да укаже на страните за кои твърдени факти не са посочили доказателства;
– чл. 172 ГПК, задължаващ съда да преценява свидетелските показания на лица, намиращи се в определена родствена или друга връзка или зависимост от страните, в контекста на възможна тяхна заинтересованост от изхода на делото;
– чл. 201, чл. 202 и чл. 203 ГПК, задължаващи съда да преценява и обсъжда заключенията на вещите лица заедно с другите доказателства по делото, а при разногласия в заключенията да назначава допълнителни изследвания или други вещи лица.
К. считат, че тези процесуални нарушения са съществени и са довели до необоснованост и нарушение на материалния закон на постановените от районния и окръжния съд решения. В контекста на чл. 280 ГПК намират, че произнасянето на двете съдебни инстанции по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси е в противоречие с практиката на ВКС, т. е. налице е хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Сочат, че противоречието е видно от приложената към изложението съдебна практика.
Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, касационното обжалване се допуска само по определени правни въпроси, определящи изхода на делото, по които въззивното решение противоречи на задължителната практика на ВКС; по които има противоречива съдебна практика или които са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. В тълкувателния акт са дадени разяснения какво се разбира под определящ изхода на делото правен въпрос – това е въпрос, който следва да е свързан с предмета на делото и да е от значение за формиране решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства. Тези правни въпроси трябва да бъдат посочени в изложението към касационната жалба, като ВКС няма правомощието сам да ги определя, а може само да ги уточни или конкретизира.
В разглеждания случай тези разяснения не са съобразени от касаторите при изготвяне на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, представено с касационната жалба. Това е така, защото поставените в изложението въпроси не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1, от ГПК, а представляват позоваване от страна на касаторите на съществени нарушения на процесуални правила, доколкото се твърди, че съдът е нарушил определени разпоредби на ГПК и така делото е останало неизяснено от фактическа страна относно времето на извършване на претендираните от касаторите строително-монтажни работи в съсобствените към релевантния момент имоти, дал е вяра на едно доказателствено средство, а не на друго, във връзка с формиране на волята си относно фактическата страна на спора по делото.
Процесуални нарушения, ако такива са допуснати от въззивния съд, не могат да обосноват допускане на касационното обжалване. Те водят до неправилност на постановено съдебно решение и поради това са основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Това основание се преценява относно неговото наличие в производство по чл. 290 и сл. от ГПК, когато касационната жалба се разглежда по същество, ако са налице предпоставки за това по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК. Ето защо поставените от касаторите въпроси не могат да бъдат разгледани в производството по чл. 288 от ГПК, имащо за цел селектирането на касационните жалби, предвид факултативния характер на касационното обжалване. Поради това и не се може да се извърши съпоставка на разрешенията, дадени в обжалваното въззивно решение, с тези в представените с изложението съдебни актове, за да се констатира наличие на специалното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което касаторите поддържат да е налице.
В обобщение, касационната жалба не следва да се допуска за разглеждане по същество.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответниците по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 600 лева по договор за правна защита и съдействие серия Б, № 214718 от 10.12.2012 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 401 от 01.11.2012 г. по в. гр. д. № 540/2012 г. на Добричкия окръжен съд.
ОСЪЖДА Н. Г. И. и З. К. И. да заплатят на И. В. Д. и Г. Г. Д. разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 600 /шестстотин лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: