2
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 244
гр. София, 19 март 2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4244 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищците по делото П. Г. Д. и М. А. Х. срещу решение № 140/04.07.2018 г., постановено по въззивно гр. дело № 165/2018 г. на Великотърновския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 53/13.02.2018 г. по гр. дело № 497/2017 г. на Русенския окръжен съд, е отхвърлен, предявеният от жалбоподателите срещу Я. А. Я., иск по чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД за прогласяване нищожност, поради липса на съгласие, на договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен във формата на нотариален акт № …, т. …, рег. № …, д. № … г. на нотариус с рег. № ..; в тежест на касаторите са възложени разноските по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответникът Я. А. Я. в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касаторите, подадено чрез процесуалния им пълномощник адв. М. Р., се поддържа, че обжалваното въззивно решение е „неправилно и недопустимо, както и че е взето при очевидна неправилност и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото“. В тази връзка в изложението се преповтарят оплакванията за неправилност, изложени и в касационната жалба, че съдът отхвърлил иска „едностранно и без да кредитира свидетелските показания на ищците“; не взел под внимание важни факти – свидетелят С. Т. заявил, че ищците били наивни и неграмотни, а съдът „твърде странно“ приел, че ищците могат да пишат и да се подписват, но не отчел факта, че не могат да четат; не взел под внимание факта, че дъщерята на ищците – свидетелката С. Я. взела заем от ответника, който трябвало да му върне до месец с лихва; неизяснен останал и фактът, как през 2011 г. ответникът заявил на тази свидетелка, че му дължи още пари по заема и я информирал за документите, които са подписали нейните родители. Сочи се и че на 30.05.2011 г. страните по делото са подписали предварителен договор за продажба на процесния имот за сумата 3 400 лв. и със срок за сключване на окончателен договор до 30.06.2011 г., като по делото останал неизяснен фактът, как на 13.11.2013 г. ответникът закупил от ищците процесния имот за сумата 29 043.60 лв. и независимо, че в т. 3 от нотариалния акт е посочено, че е изплатил цената преди подписването на акта, доказателства за това не били представени, като и тук съдът отново кредитирал безусловно показанията и тезата на ответната страна. В обобщение, в изложението се поддържа, че предходните инстанции не разгледали случая обективно, както и че подписаните от ищците пълномощни и договори за продажба на процесния имот „са нищожни поради това че са извършени при липса на съгласие от тяхна страна и са били извършени при крайна нужда и при явно неизгодни условия, санирайки една нищожна сделка“. В изложението се сочи и че „за обективното спазване на закона и за развитието на правото е нужно обстоятелствата по горецитираното дело да се разгледат всестранно, а не да се кредитират показанията на едната страна в производството“. В тази връзка касаторите сочат определение № 351/25.07.2018 г. по т.д. № 1571/2018 г. и определение № 359/30.07.2018 г. по т.д. № 1663/2018 г. на ВКС, преписи от които не представят, като при справка в деловодната система на ВКС не се установи такива определения да са постановени. Също в тази връзка жалбоподателите цитират част от мотивите към решение № 30/12.06.2018 г. по гр. д. № 5036/2016 г. на I-во гр. отд. на ВКС, а именно: „В своята трайно установена практика ВКС последователно приема, че съдът е длъжен да прецени поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства. Такова задължение има и въззивната инстанция като съд по същество на спора. Когато във въззивната жалба е въведено оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение поради необсъждане на събрани по делото доказателства, релевантни за спора, въззивният съд е длъжен да извърши самостоятелен анализ на всички събрани по делото доказателства и въз основа на тях да направи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора.“ Касаторите считат, че в случая въззивният съд процедирал в противоречие с тази практика на ВКС, като отново преповтарят оплакванията си, че „необсъждането на доказателства и свидетелски показания съставлява съществено процесуално нарушение, довело до необоснованост на извода и кредитиране само на показанията на ответната страна, лишавайки ищците от право на справедлив процес“.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Видно от гореизложеното, в изложението към касационната жалба не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочената от касаторите практика на ВКС, или който да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, респ. – който правен въпрос в случая да съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, оплакванията за неправилност на въззивното решение (каквито единствено са наведени в изложението на жалбоподателите в случая) представляват касационни основания (основания за касационно обжалване) по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, поради което липсата на формулиран правен въпрос съгласно последната разпоредба, е достатъчно за недопускане на касационното обжалване.
Независимо от горното, в мотивите към обжалваното въззивно решение доказателствата и обстоятелствата по делото са обсъдени в съответствие с трайно установената практика на ВКС, израз на която е и цитираното от касаторите, решение № 30/12.06.2018 г. по гр. д. № 5036/2016 г. на I-во гр. отд. на ВКС. Въззивният съд е установил, че в съдебното заседание от 11.12.2017 г. на първоинстанционния съд жалбоподателите-ищци са потвърдили подписите си, които са и нотариално заверени, както върху пълномощното от 30.05.2011 г., с което те са упълномощили ответника да извършва от тяхно име всякакви разпоредителни сделки с процесния имот, включително да го продаде на себе си, така и върху предварителния договор за продажба на процесния имот от същата дата 30.05.2011 г., сключен между страните по делото. Въз основа съвкупната преценка на обясненията по чл. 176 от ГПК (а не „свидетелските показания“, както се сочи в изложението) на касаторите-ищци и показанията на свидетеля А. С. въззивният съд е приел, че ищците са посетили кантората на нотариус С. В., като свидетелят С. е дал и показания, че освен ищците в кантората на нотариуса е имало и други хора, както и че преди да подпишат пълномощното и предварителния договор, нотариусът им е прочел документите. Тези показания са съпоставени с показанията на самия нотариус, разпитан като свидетел по делото, който е заявил, че винаги преди подписване на документи запитва лицата дали са ги чели и дали разбират техния смисъл; обяснил е и че процесното пълномощно от 30.05.2011 г. и предварителният договор от същата дата са заверени в кантората му, а не извън нея. С оглед така установеното, апелативният съд е приел за недоказани твърденията на ищците, че не са знаели какви документи са подписали, както и че не са знаели, че подписват документи за прехвърлянето на собствения им процесен имот. В тази връзка съдът е обсъдил показанията на нотариуса, че е запознал ищците със съдържанието на пълномощното и предварителния договор, в съвкупност и с показанията на свидетелите С. Т. и С. Т., че ищците са ходили в дома им, за да вземат нотариалния си акт за собственост на процесния имот, който свидетелят Т. е съхранявал, като свидетелката Т. е заявила, че тогава ищецът Х. е споделил със съпруга ? (свидетеля Т.), че „някакъв иска документите, за да продадат имота“. Предвид и тези обстоятелства, въззивният съд е приел за категорично опровергани твърденията на ищците, че не знаели за бъдещата процесна продажба на имота при подписването на документите, необходими за тази цел. В тази връзка са обсъдени и показанията на свидетеля С., който е обяснил, че заедно с ответника са ходили на оглед на процесния имот, на който е присъствал ищецът Х., и тогава ответникът му дал капаро, а след няколко дни са отишли при нотариуса да подпишат пълномощното и предварителния договор. Съдът е намерил, че и въз основа на съвкупната преценка на показанията на свидетелите Т. и свидетелката С. Я., не може да се направи извод за незнание у ищците, че са упълномощили ответника за процесната продажба, респ. – за липса на воля у тях да се разпоредят с процесния имот. В тази връзка въззивният съд е приел, че свидетелите Т. не изнасят конкретни факти за отношенията между страните по делото, като тези двама свидетели считат, че ищците са неграмотни, но от показанията на свидетелката Я. – дъщеря на ищците, е видно, че родителите ? могат да пишат и да се подписват; в тази връзка са обсъдени и противоречията между показанията на свидетелите Т. от една страна и на Я. – от друга страна, относно обстоятелствата кога ищците са придобили процесния имот и дали живеят в него или в съседен имот, като е отчетена и заинтересоваността на свидетелката Я. от изхода на спора, като дъщеря на ищците. Показанията на тази свидетелка за взет от нея заем от ответника, съдът е намерил за неотносими към спора, тъй като по делото не са наведени твърдения за нищожност на основание чл. 152 от ЗЗД на процесния договор за продажба. В тази връзка е обсъдено и друго – вътрешно противоречие в показанията на свидетелката Я. – от една страна тя е посочила, че те с майка ? (ищцата Д.) разбрали за процесната продажба на имота от ответника, едва след като решили през 2017 г. имотът да се прехвърли на името на свидетелката, а същевременно е обяснила, че в деня, в който родителите ? подписали документите, т.е. – през 2011 г. тя се обадила на ответника и той ? казал, че дължи още пари и я информирал за документите, подписани от нейните родители. Наред с горния самостоятелен анализ на доказателствата и обстоятелствата по делото, въззивният съд е препратил по реда на чл. 272 от ГПК и към мотивите на първоинстанционния съд, в които не е прието нищо различно.
От изложеното ясно е видно, че (както вече беше посочено) обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие, а не в противоречие с трайно установената практика на ВКС, израз на която е и цитираното от касаторите, решение № 30/12.06.2018 г. по гр. д. № 5036/2016 г. на I-во гр. отд. на ВКС. При това положение, не е налице и бланкетно сочената в изложението на жалбоподателите, „очевидна“ неправилност на въззивното решение, като основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. Напълно бланектно в изложението (но не и в касационната жалба) се твърди и че въззивното решение е недопустимо, като при служебно извършената преценка настоящият съдебен състав намира, че няма основание касационното обжалване да се допуска и в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК – поради вероятна недопустимост на въззивното решение (в този смисъл – също т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК жалбоподателите-ищци дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника, претендираните и направени от него разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата му в касационното производство, а именно – сумата 300 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 140/04.07.2018 г., постановено по въззивно гр. дело № 165/2018 г. на Великотърновския апелативен съд.
ОСЪЖДА П. Г. Д. и М. А. Х. да заплатят на Я. А. Я. сумата 300 лв. (триста лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: