1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 244
С., 27.02. 2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети февруари, през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 1242 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Л. А. К. от [населено място], чрез пълномощника си адв. М. К. от АК-П., против въззивно решение № 83 от 27.04.2012 г., постановено по в.гр.д. № 114/2012 г. на Ямболския окръжен съд, с което като е потвърдено решение № 72 от 07.02.2012 г. на Ямболския районен съд, постановено по гр.д. № 3279/2011 г., е прекратен бракът между страните, като е прието, че вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака имат и двамата съпрузи и семейното жилище е разпределено за съвместно ползване и от двамата съпрузи след развода. Твърди неправилност на въззивното решение в частите му за вината и разпределяне ползването на семейното жилище съвместно и от двамата съпрузи, поради което моли да бъде отменено и постановено друго от касационната инстанция, с което се постанови, че вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака има мъжът, както и да й се предостави за ползване семейното жилище – апартамент в [населено място].
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателката поддържа, че постановеното решение на въззивния съд, в частта му относно вината и разпределяне за съвместно ползване на семейното жилище, съдът се е произнесъл по правни въпроси от процесуално и материално естество, от значение за изхода на спора, в противоречие с практиката на ВКС и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В подкрепа на твърдението си жалбоподателката посочва и представя съдебна практика – ППВС № 1/1957 г., ППВС № 12/1971 г., ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, както и решение № 589 от 29.06.2010 г. по гр.д. № 1359/2009 г. на ВКС, І г.о., решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр.д. № 4744/2008 г. на ВКС, І г.о., решение № 20 от 09.03.2011 г. по т.д. № 311/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 100 от 02.03.2011 г. по гр.д. № 1820/2009 г. на ВКС, І г.о. и решение № 247 от 25.06.2010 г. по гр.д. № 239/2009 г. на ВКС, ІV г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК. Изведените правни въпроси от процесуално естество, за които се твърди, че са постановени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, са за приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК и по-конкретно – следва ли въззивната инстанция да разгледа, обсъди и прецени представените пред нея доказателства, когато те са допустими и относими към спора, а ако ги приеме за неотносими, следва ли да се мотивира, както и може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни; по приложението на чл. 146, ал. 2 ГПК – следва ли при липса на указания от страна на първата инстанция в доклада й по делото, въззивният съд да изготви собствен такъв с пропуснатите указания, след което да приеме събрани затова обстоятелство доказателства; по приложението на чл. 195 ГПК – има ли правомощие съдът да назначи служебно вещо лице, когато за установяването на твърдяни факти са необходими специални знания и умения в областта на науката. По въпроса за приложението на чл. 179, вр. с чл. 164, ал. 1, т. 2 ГПК, вр. с чл. 56 ЗМВР, а именно протоколът по чл. 56 ЗМВР представлява ли официален свидетелстващ документ затова, че предупреденото лице е извършило противоправни действия или той се съставя само въз основа на твърдения от подалото по полицията сигнал лице и съответно възможно ли е опровергаване на съдържанието му със свидетелски показания, касаторката твърди, че решаването му е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Поставените материалноправни въпроси са свързани с приложението на чл. 49, ал. 3 СК, а именно участието в семейните скандали и посещението на близките си сам без другия съпруг, може ли да се приеме като реакция по отношение на порочните прояви на другия съпруг и представлява ли брачно провинение, както и по приложението на чл. 56, ал. 5 СК – в кои случаи отношенията между бившите съпрузи могат да бъдат определени като търпими, има ли значение големината на семейното жилище, както и отношенията с останалите членове на семейството, за които касаторката твърди, че са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика.
Ответникът по касационната жалба Г. Х. К. от [населено място], чрез пълномощника си адв. В. С. от АК-Я. в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК я оспорва като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – неоценяеми искове по чл. 49, ал. 3 и чл. 56, ал. 5 СК, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С обжалваното решение съдът е приел, че вина за разстройството на брака имат и двамата съпрузи, между които за продължителен период от време е налице взаимно неразбирателство, съпружески конфликти, обиди, които страните са си нанасяли взаимно. Жената се дезинтересирала от мъжа си, изградила свой кръг от близки, до които той не бил допускан, а мъжът злоупотребявал с алкохол, като нито един от съпрузите не положил усилия да съхрани семейната връзка, напротив във времето и двамата все повече се отчуждавали един от друг, поради което бракът им се изпразнил от съдържание. И двамата са се дезинтересирали един от друг, демонстрирали са незачитане на семейните ценности в разрез с общоприетите норми за поведение, което е довело до разрив в отношенията им. По отношение ползването на семейното жилище – тристаен апартамент, съдът е приел, че предвид неговия обем и липсата на данни за нетърпими отношения между тях, както и че детето, родено от брака, е навършило пълнолетие, както и че съпрузите не притежават друго собствено жилище, същото може да се разпредели между двамата съпрузи като им се предостави за ползване по една стая при общо ползване на сервизите заедно с пълнолетния им син.
Така както са формулирани правните въпроси от материално и процесуално естество, същите не съставляват въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като касаят обсъждането на доказателствата по делото и приетото по същество от въззивния съд относно вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брака между страните и за липсата на нетърпимост в отношенията им, което да прави невъзможно съвместното ползване на семейното жилище от тях. Съгласно приетото в т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Т.е. така поставени правните въпроси от материално и процесуално естество от касаторката обосновават касационни оплаквания относно порочността на обжалваното въззивно решение като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост по чл. 281, т. 3 ГПК, но същите могат да бъдат разглеждани от касационния съд по същество едва след допускане на решението до касационно обжалване, какъвто не е настоящият случай. В такъв аспект са поставените процесуалноправни въпроси относно приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК, на чл. 146, ал. 2 ГПК и чл. 195 ГПК, които в случая са решени от въззивния съд в съответствие с приетото в приложената задължителна съдебна практика. Що се отнася до въпроса за приложението на чл. 179, вр. с чл. 164, ал. 1, т. 2 ГПК, вр. с чл. 56 ЗМВР, относно доказателствената стойност на протокола по чл. 56 ЗМВР, разрешаването му не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Това е така, тъй като въззивният съд е обсъдил тези официални свидетелстващи документи наред с останалите събрани по делото доказателства в тяхната взаимна връзка и обусловеност и е извел своите правни изводи, а дали те са правилни по въпроса за вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брака не може да бъде предмет на разглеждане в настоящото производство, в което единствено се изследва дали е налице някое от изчерпателно изброените в чл. 280, ал. 1 ГПК основания за допустимост. Същото се отнася и до поставените материалноправни въпроси, свързани с приложението на чл. 49, ал. 3 СК относно вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брака и на чл. 56, ал. 5 СК относно разпределяне ползването на семейното жилище след развода. В случая въззивният съд е извършил самостоятелен анализ на доказателствата по делото – писмени и гласни, становищата на страните и е аргументирал изводите си относно взаимната им вина за настъпилото дълбоко и непоправимо разстройство на брака, както и за липсата на нетърпимост в отношенията им до степен, която да прави невъзможно съвместното ползване на семейното жилище от тях, поради което приетото от него не е в противоречие с приложената задължителна съдебна практика – ППВС № 1/1957 г., ППВС № 12/1971 г. и решение № 247 от 25.06.2010 г. по гр.д. № 239/2009 г. на ВКС, ІV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК.
Предвид изложеното, след като не са налице сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, то не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на делото, касаторката следва да бъде осъдена да заплати на ответника по жалбата направените разноски за настоящото производство в размер на 600 лв. адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 83 от 27.04.2012 г., постановено по в.гр.д. № 114/2012 г. на Ямболския окръжен съд, по касационна жалба с вх. № 2479 от 13.06.2012 г. на Л. А. К. от [населено място].
ОСЪЖДА Л. А. К. от [населено място] да заплати на Г. Х. К. от [населено място] направените по делото разноски за настоящата инстанция в размер на 600/шестстотин/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: