9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 244
София, 29.05. 2017 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети април през двехиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 5319 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на С. Н. М. чрез пълномощника му адвокат А. Т. и на К. Й. В., М. Й. В. и Г. А. А. чрез пълномощника им адвокат З. Н. против решение № 2902 от 11.04.2016 г., постановено по гр.д. № 177 по описа за 2011 г. на Софийски градски съд, II-А въззивен състав, с което е оставено в сила решение от 6.01.2010 г. по гр.д. № 6997/2005 г. на Софийски районен съд, 32-ри състав за отхвърляне на предявените от К. Й. В., М. Й. В., Г. А. А. и С. Н. М. против Г. А. С. /правоприемник на основание чл.120 ГПК-отм- на Д. Р. С./, И. Р. Г., Л. Р. Ф., В. П. Д. и Г. П. Д.-Т. иск с правно основание чл.97, ал.1 ГПК /отм./ за признаване за установено, че ищците са собственици на УПИ Х.-146, кв.231 по плана на [населено място], м.“Л.-I част“, находящ се на [улица], целият с площ 465 кв.м. на основание покупко-продажба, делба и наследствено правоприемство.
Г. П. Д.-Т. чрез пълномощника си адвокат И. Н., И. Р. Г. чрез пълномощника си адвокат М. Б., Г. А. С. чрез пълномощника си адвокат А. Т. са подали писмен отговор по реда и в срока на чл.287, ал.1 ГПК, с който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендират възстановяне на направените разноски, а Л. Р. Ф. и В. П. Д. не са изразили становище в настоящото производство.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното:
Ищците са основали иска на твърденията, че имотът е придобит от наследодателя им П. Й. В., починал на 16.10.1979 г., въз основа на договор за покупко-продажба и делба, като правния спор възникнал след като Д. С., И. Г. и Л. Ф. се снабдили с констативен нотариален акт за собственост през 2004 г. и после продали имота на В. Д. и Г. Д.. Ответниците са признали, че имотът е принадлежал на П. В., но са навели възражение, че през 1947-48 г. е завладян от праводателите им Р. Е. Ф. и съпругата му Н. С. Ф., които са го обработвали и ползвали до смъртта си, след което владението е продължено от техните дъщери – първите три ответници.
Постановявайки решението си по реда на чл.196 и сл. ГПК /отм./ вр. § 2, ал.2 ПЗР ГПК, въззивният съд е приел, че П. Й. В. е придобил чрез покупко-продажба, делба и придаване по регулация собствеността върху процесния имот, като на 10.05.1946 г. е продал на Р. Е. Ф., собственик на съседния имот, 63 кв.м. от имота си. Счел е, че сключеният в писмена форма договор, е породил вещно правно действие с вписването си на основание Закона за уреждане правата на купувачи на недвижими имоти с частни договори, сключени от 06.12.1941г. до края на 1946 г. /обн. ДВ., бр. 171/1947 г./, като във връзка с осъществяване на фактическия състав по чл.1, ал.3 от Закона Р. Ф. е потвърдил владенито си. По силата на забележката към чл. 53 от Закона за благоустройство на населените места от 1941 г., приета с Указ за изменение и допълнение на закона, публикуван в ДВ, бр. 197/1948 г. и предвиждаща извършените до влизането в сила на указа продажби на реални части от парцели да се считат извършени за идеални части от парцела, съответстващи на продадената реална част от същия, по отношение на спорния имот е възникнала съсобственост между наследодателя на въззивниците-ищци и наследодателя на първите трима ответници.
По отношение възражението на ответниците за придобивна давност, Софийски градски съд е приел, че по отношение на процесния имот не са налице законови пречки за придобиване по давност – имотът е освободен от отчуждаване по ЗОЕГПНС, поради което не е имал статут на държавен имот и не е налице забраната по чл.86 ЗС за придобиването му по давност, а по арг. от чл.15, ал.1, т.1 ЗСГ давност тече между съсобственици при действието на ЗСГ.
Обсъждайки гласните доказателства, съдът е кредитирал показанията на свидетелите на ответниците, за които е прието, че имат преки впечатления, показанията им взаимно се допълват, проследяват събитията от 50-те години на миналия вещ до 2004 г. и въз основа на тях е приел, че Р. Ф. е завладял целия имот в периода след 1947 г., оградил го е, поддържал го, в т.ч. го е почиствал, обработвал, направил е невъзможен достъпа на трети лица до имота, оградата, която е изградил, е осигурявала достъп до спорното място, единствено през неговия имот, дори не е имало вход от улицата, поради което е счел за доказана упражняваната фактическа власт върху целия претендиран имот. Съдът е изложил съображения, че показанията на свидетелите на ищците са епизодични, неконкретни, никой от тях не е влизал в процесното място, не споменават конкретни имена, нито знаят кой го е стопанисвал, а и твърденията на част от свидетелите са нелогични и противоречат на писмени доказателства или съдържат преразказ на чуто от трети лица.
Съдът е приел, че в конкретната хипотеза не се изисква от лицата, които са завладяли целия имот, да ангажират доказателства, че са извършили действия, с които са обективирали спрямо другия съсобственик намерението си да владеят неговите идеални части от имота за себе си, като се е позовал на Тълкувателно решение №1 от 06.08.2012г. по т.д. №1/2012г. на ОСГК на ВКС, съгласно което презумпцията на чл.69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването и в случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл.79 ЗС.
Счел е, че осъществяваното владение е било постоянно, непрекъснато, спокойно, несъмнено и явно върху целия имот, като не се установява ищците, респективно техните наследодатели да са извършили някакви фактически действия с процесния имот, които да са довели до прекъсване на давността съгласно препращащата норма на чл.84 ЗС към чл.116 ЗЗД, като неоснователна е тезата им за нарушение на владението посредством извършени от тях правни действия. Приложените от ищците писмени документи, като данъчни декларации за платени данъци не могат да послужат като годно доказателство, а приложените пълномощни, с които се упълномощават посочените лица да извършат дарение, разпореждане с имота също не съставляват фактически действия довели до прекъсване на упражняваната от ответниците фактическа власт, а и по делото не се твърди нито се представят доказателства тези разпореждания да са се осъществили. Такива действия не съставляват и приложените скица, геодезично заснемане, както и протокол за извършено такова, нито документ, озаглавен „Разрез на силуетен план“.
По отношение на приложената фактура №157 от 12.02.2004 г. за изпълнение на ограда в процесния имот съдът е приел, че би могла да установи предприемане на опит да се установи фактическа власт върху процесния имот от страна на Г. А., но по делото нито се твърди, нито са ангажирани доказателства, че такава действително е осъществена, като по делото не е установено фактическата власт на ответниците да е отнета за период от шест месеца. Счетено е, че не установява прекъсване на владението и приложеният договор за наем, датиран от 24.07.1993 г., който е частен диспозитивен документ и съгласно чл.144 ГПК (отм), съставлява доказателство, че изявленията, които се съдържат в него, са направени от подписалите го лица. В процесния случай приложеният договор като частен документ доказва единствено, че изявленията направени в него са направени от лицата, които са го подписали – и в това се състои формалната доказателствена сила на документа, но тя не доказва, както датата, така и мястото на сключването на договора, доколкото липсва нотариална заверка на същите. С оглед на това представения договор не би могъл да послужи като годно доказателство, установяващо твърдението на ищците че на посочената дата процесният недвижим имот е бил отдаден под наем на едно трето за спора лице.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът С. Н. М. поставя следните правни въпроси:
1) ответниците, които твърдят, че са владели целия имот за себе си, следва ли да установят, че са извършили действия, с които са обективирали спрямо останалите съсобственици намерението си да владеят техните идеални части за себе си;
2) каква е доказателствената сила на договора за наем от 24.07.1993 г., сключен между праводателката А. С. М. и З. Й. Д.
По първия въпрос поддържа противоречие с тълкуването по ТР № 1/1.06.2012 г. по т.д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, че ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, съсобственикът трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. В мотивите на тълкувателното решение е изяснено, че демонстриране на завладяването е необходимо, освен ако това е обективно невъзможно. В практиката на ВКС тълкуване е доразвито, като в решение № 214 от 28.10.2015 г. по гр. д. № 1919/2015 г. на ВКС, І г.о е прието, че обективно невъзможно е манифестиране на промяната в намерението, ако невладеещият съсобственик е с неизвестно местожителство, напуснал е пределите на страната преди години, не се е завръщал и не е проявявал никакъв интерес към съсобствения имот, освен ако не е установено трайното му отсъствие да се дължи на обективно препятствие, което той да не е в състояние да преодолее. С оглед възприетата от въззивния съд фактическа обстановка по делото, изводите му съответстват на посоченото тълкуване.
Вторият въпрос също не може да обоснове допускане на касационно обжалване, тъй като доказателственото значение на посочения договор за наем се определя от процесуалния закон – чл.144 ГПК-отм., респ. чл.180 ГПК и прилагайки правната норма съдът е приел, че договорът за наем има формална доказателствена сила, че обективираните в него волеизявления изхождат от лицата, посочени като техни автори. Позоваването от страна на касатора на практиката на ВКС по решение № 235/4.06.2010 г. по гр.д. № 176/2010 г., II г.о. е неотносимо, доколкото решението дава тълкуване кои са „трети лица“ по смисъла на чл.181 ГПК /лице, което черпи права от лицето, подписало документа и правата, които то черпи, могат да възникнат само при условие, че датата на възникването им предшества датата на документа/ по приложението на която норма съдът не се е произнесъл. Изводът на съда, че представения договор не би могъл да послужи като годно доказателство, установяващо твърдението на ищците че на посочената дата процесният недвижим имот е бил отдаден под наем на едно трето за спора лице, се основава на установеното в чл.144 ГПК-отм. доказателствено значение на частния писмен документ, а не на прилагане на чл.145 ГПК-отм. /аналогичен на чл.181 ГПК/.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите К. Й. В., М. Й. В. и Г. А. А. поставя следните правни въпроси:
1) възможно ли е съдът да приема за безспорно и ненуждаещо се от доказване определено обстоятелство или факт само поради това, че след въвеждането му като твърдение от една от страните, другата не е го е оспорила изрично
Въпросът е свързан с извода на съда, че не е оспорено твърдението на ответниците, заявено в писменото им становище, че П. В. и неговата съпруга са емигрирали от България в Италия в периода 1947-48 г. Обстоятелството действително не е било обявено за ненуждаещо се от доказване, но от една страна ищците признават, че са били чуждестранни лица, а от друга страна – от факта кога конкретно лицата са емигрирали съдът не е направил извод, който да е решаващ за изхода на спора, поради което въпросът не може да обоснове допускане на касационно обжалване.
2) за законовите пречки за придобиване на недвижим имот на територията на София за периода 1947-2005 г.:
– възможно ли е да се придобива незастроен жилищностроителен парцел по давност при действието на ЗПВПННИ и за какви нужди, ако владелеца притежава друг жилищен имот;
Въззивният съд е приел, че ограниченията по ЗПВПННИ са неприложими /макар да не е изложил изрични мотиви/. Този извод е в съответствие със съдебната практика /Тълкувателно решение № 28 от 4.III.1963 г. по гр. д. № 12/63 г., ОСГК/, включително и задължителната за съдилищата /Постановление № 4 от 15.III.1978 г. по гр. д. № 6/77 г., Пленум на ВС/, че имотите, попадащи под действието на закона могат да се придобиват по давност само от жители на населените места.
– възможно ли е да се придобива по давност недвижим имот при режима на глава II ЗСГ, ако владението е противопоставено на съсобственици и възможно ли е разширително тълкуване на императивна правна норма и съществува ли възможност такова тълкуване да доведе до заобикаляне на закона;
Съдът е приел, че забраната по чл.29 ЗСГ следва да се тълкува във връзка с чл.15 ЗСГ и е неприложима между съсобственици. Този извод съответства на съдебната практика – Решение № 3 от IX.1994 г. по гр. д. № 2/94 г., Пленум на ВС /че придобивната давност, като оригинерен способ за придобиване правото на собственост и на вещни права е допустим от ЗСГ само при ограниченията на чл.15, ал.1 във вр. с чл.29 ЗСГ/, както и на практиката на ВКС, на която се е позовал Софийски градски съд – Решение № 598 от 13.07.2010 г. по гр.д. № 683/2010 г., I г.о. /че щом посочената категория лица са могли да придобият имота чрез сделка без посредничеството на общинския /районния/ народен съвет по местонахождението му, то същите субекти могат да придобият правото на собственост, съответно ограничените вещни права, визирани в чл.15, ал.1 ЗСГ-отм. и по давност/.
– може ли физическо лице да бъде владелец на имот на чуждестранни граждани при действието на ЗСВЦВК при положение, че държавата е негов презумптивен владелец и следва ли съдът да обсъди законова пречка, произтичаща от този закон
Съдът е приел, че липсва пречка по ЗСВЦВК-отм. за придобиване на имота по давност /макар да не е изложил изрични мотиви/. Този извод не противоречи на съдебната практика, представена от касаторите, която е постановена при друга фактическа обстановка – решение № 512/30.06.2006 г. по гр.д. № 140/2005 г. на ВКС разглежда спор между бившите собственици-чуждестранни лица и лица, придобили собствеността от държавата, която е завладяла имотите, а решение № 93 от 13.01.1977 г. по гр.д. № 2428/1976 г. на ВС разглежда облигационен спор, по който е прието, че ако народният съвет упражни правото да владее имот на чуждестранно лице съгласно чл.5 от Наредбата за управление на имуществата на чуждестранни лица в страната, то владението му е добросъвестно. По настоящото дело липсва твърдение, а и данни имотът да е бил завладян от народния съвет.
3) следва ли въззивният съд като инстанция по същество при условията на чл.188 ГПК /отм./ да обсъди всички налични събрани доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, да ги подложи на самостоятелен анализ и въз основа на тях да изгради фактически и правни изводи
Въпросът е обоснован с тезата, че съдът е посочил избиртелно и селективно извадки от разпитите на свидетелите и е елиминирал и незачел доказателствени данни, които обуславят фактически и прави изводи, различни от направените и не е обсъдил огромен по обем доказателствен материал, както и че е направил необоснован извод, свързан с отказа на С. А. от наследството на майка й, при липса на твърдения да се е отказала от наследството на баща си, поради което е основал изводите си на показанията на ангажираните от ответниците свидетели.
Съдът е действал в съответствие с процесуалния закон съобразно практиката на ВКС по приложението му, вкл. и тази на която се позовават касаторите, според която гласните доказателства се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. В случая съдът е изложил съображения защо приема за достоверни показанията на свидетелите, въз основа на които е възприел за установени определени факти, а обстоятелството, че касаторите не са съгласни с изводите му, не може да обоснове допускане на касационно обжалване.
Не отговаря на данните по делото твърдението, че съдът не е обсъдил многобройни писмени доказателства /данъчни квитанции, скици, пълномощни, нотариално заверена декларация, геодезически заснемания, визи за проектиране и строителство, фактури, данъчни декларации/, тъй като във въззивното решение са изложени изрични мотиви, че тези документи не установяват извършването на фактически действия, чрез които да е отстранено владението на ответниците от имота.
Въпросът е обоснован и с твърдението, че съдът не е обсъдил довода, че нотариалното производство по издаване на констативен нотариален акт не е било инициирано от ответниците, от което следва, че същите не са се позовали на придобивна давност. Съдът действително не е обсъдил този довод, но процесуално нарушение по чл.188 ГПК /отм./ съставлява само необсъждане на довод, относим към изхода на спора. В случая първите три ответници са се позовали на придобивна в хода на настоящото дело, а съответно обстоятелството дали са го направили в производство по издаване на констативен нотариален акт или не е без правно значение, поради което и не е налице основание за допускане на касационно обжалване по този въпрос.
4) придобиване на идеална част от недвижим имот чрез сделка представлява ли основание за владение на целия имот и това изключва ли приложението на презумпцияа по чл.69 ЗС
5) възможно ли е владението да протича явно при условие, че е противопоставимо на лица, които живеят извън страната и не са в състояние да възприемат фактическите действия върху имота си
Съображенията, изложени по първия въпрос на касатора С. Н. М. важат и за поставените от касаторите К. Й. В., М. Й. В. и Г. А. А. четвърти и пети въпрос, поради което и тези въпроси не могат да обосноват допускане на касационно обжалване.
В обобщение липсва основание по чл.280, ал.1 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Софийски градски съд.
С оглед изхода на настоящото производство касаторите следва да възстановят на ответниците по жалбата направените разноски, съобразно представените доказателства за плащането им: на Г. П. Д.-Т. 1200 лв., заплатено на 3.08.2016 г. възнаграждение на адвокат И. Н.; на И. Р. Г. 2400 лв. от С. Н. М., заплатено на 16.08.2016 г. възнаграждение на адвокат М. Б. и 2400 лв. от К. Й. В., М. Й. В. и Г. А. А., заплатено на 27.10.2016 г. възнаграждение и ДДС на адвокат М. Б.. Г. А. С. не е представила доказателства за направени в настоящото производство разноски.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2902 от 11.04.2016 г., постановено по гр.д. № 177 по описа за 2011 г. на Софийски градски съд, II-А въззивен състав.
ОСЪЖДА С. Н. М., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], К. Й. В., гражданка на Швейцария, М. Й. В., гражданка на Италия, двете със съдебен адрес: [населено място], [улица], адвокат З. Н. и Г. А. А., ЕГН[ЕИК], [населено място], [улица] да заплатят на Г. П. Д.-Т., [населено място], [улица] разноски за настоящото производство в размер на 1200 /хиляда и двеста/ лева.
ОСЪЖДА С. Н. М., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица] да заплати на И. Р. Г., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ап.14 разноски за настоящото производство в размер на 2400 /двехиляди и четиристотин/ лева.
ОСЪЖДА К. Й. В., гражданка на Швейцария, М. Й. В., гражданка на Италия, двете със съдебен адрес: [населено място], [улица], адвокат З. Н. и Г. А. А., ЕГН[ЕИК], [населено място], [улица] да заплатят на И. Р. Г., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ап.14 разноски за настоящото производство в размер на 2400 /двехиляди и четиристотин/ лева
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: