Определение на ВКС-ТК, І т.о. 3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 245
София, 02.04.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, І т.о. в закрито заседание на дванадесети ноември през две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Проданова т.д. № 672 по описа за 2014 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на С. С. Б.-Атанасова и Т. А. А. срещу тази част от Решение № 274 от 18.10.2013 год. по гр.д.№ 150/13 год. на Варненския апелативен съд с която е било потвърдено осъдителното Решение № 15от 04.01.2013 год. по т.д.№ 1948/2011 год. на Варненския окръжен съд. В частта с която въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и е отхвърлил иска на [фирма] срещу А. за разликата над 75028.57 и до присъдената от ВнОС сума 91207.59 лв.
Съставът на ВнАС се е произнесъл по въззивните жалби на С. и Т. А. срещу решението на Варненския окръжен съд с което са били осъдени да заплатят при условията на солидарност на [фирма], сумата 91207.59 лв. на основание чл.61 ал.1 ЗЗД. Претенцията, предмет на настоящия спор, съставлява глобалната сума, след проведено производство по частичен иск, приключило с влязло в сила решение по т.д.№ 45/2009 год. на ВнОС с което отговорността на А. спрямо [фирма] е била ангажирана до размера на 22494.64 лв.
Въззивният съд е счел за частично основателна жалбата на А., поради което е намалил задължението им към [фирма] до размера на 75028.57 лв.
В производството пред апелативния съд въззивниците са направили искане за отвод на членове на съдебния състав, поради обстоятелството, че са участвали в разглеждането на спора по частичния иск. Съставът е счел искането за неоснователно, позовавайки се на това че с влезлия в сила съдебен акт е преклудиран спора относно общите правно релевантни факти – правното основание на иска – водене на чужда работа без пълномощие в хипотезата на чл.61 ал.1 ЗЗД и неизпълнение на задължението на ответниците за обезщетят ищеца. С тази преклузия би следвало да се съобрази всеки съдебен състав, независимо дали е участвал в предходното производство.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са посочени всички хипотези на чл.280 ал.1 ГПК.
В по-голямата си част, изложението възпроизвежда доводите по касационната жалба за недопустимост на въззивния акт и евентуално – неговата неправилност, като всеки довод е свързан с препращане на практика на ВКС – решения на 3-членни състави, съдържащи произнасяне по сходни казуси. Недопустимостта, касаторите свързват с произнасянето plus petitum – присъждане на обезщетение за СМР, различни от претендираните. Неправилността произтича от нарушение на процесуалните норми на чл.22 ал.1 т.5 и 6 ГПК; чл.146 ГПК и чл.7 ал.1, чл.8, чл.9 и чл.10 ГПК, недопускане на доказателства и доказателствени искания, както и на неправилно прилагане на материалния закон – чл.61 ал.1 ЗЗД.
Становището на настоящия съдебен състав, че не са налице предпоставките за допускане на факултативния касационен контрол произтичат от следното:
Преди всичко, не е налице твърдяното от касаторите произнасяне plus petitum. Допълнителните СМР, заплащането на чиято стойност е предмет на иска, са изброени и описани в табличен вид в исковата молба. Заключението на техническата експертиза изрично сочи остойностяване на само на СМР, посочени в исковата молба и оспорване на заключението (въз основа на което се е произнесъл ВнОС), че остойностените работи са различни от претендираните не е направено. Довод за произнасяне plus petitum не се съдържа и във въззивната жалба, а релевирането му за пръв път пред ВКС е недопустимо.
За сочените по-горе нарушения на процесуалния закон, конкретно формулирани правни въпроси, отговарящи на критериите на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС не са изложени. Под формата на въпроси са въведени твърдения за нарушения на процесуалния закон – основания по чл.281 т.3 ГПК. Ще следва да се отбележи, че по правомощията на въззивната инстанция относно доклада по чл.146 ГПК е налице задължителна практика – ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС и въззивното решение не е постановено в противоречи с нея. В съответствие със задължителната съдебна практика е и преценката на обективните предели на СПН създадена с влязлото в сила решение по частичния иск от което следва и извода, че това решение е задължително на основание чл.297 ГПК за съдилищата, независимо дали членовете на състава са участвали в производството по него. За пълнота на изложението, следва да се отбележи и това, че предметът на претенциите по двете дела е различен.
Позоваването на чл.7 ал.1, чл.8, чл.9 и чл.10 ГПК отново е свързано с твърдения за необоснованост и нарушение на процесуалния закон, които дори да биха били налице, биха довели до неправилност на въззивния акт, но твърдението за нарушаването им не съставлява основание по чл.280 ал.1 ГПК.
С отговора по чл.287 ал.1 ГПК ответникът по касация [фирма] не е поискал присъждане а разноски за настоящата инстанция и доказателства за направени такива не са представени.
Поради това, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 274 от 18.10.2013 год. по гр.д.№ 150/2013 год. на Варненския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.