О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 245
гр. София, 22.04.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и седми март през две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2730/2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Строй А 2000” ЕООД (с предишно фирмено наименование „Аспекти Плюс” ЕООД) със седалище в гр.Земен срещу решение № 1360 от 31.05.2018 г., постановено по в. т. д. № 6160/2017 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 37 от 24.07.2017 г. по т. д. № 6/2017 г. на Пернишки окръжен съд, с което „Аспекти Плюс” ЕООД е осъдено на основание чл.265, ал.1 ЗЗД да заплати на „АТ и Т” ЕООД сумата 10 134.85 лв. – обезщетение за направени разходи за отстраняване на недостатъци на построена от ответника, в изпълнение на сключен договор за учредяване право на строеж във формата на нотариален акт от 05.12.2007 г., сграда, засягащи покрива на сградата и апартамент 16Б, сумата 20 279 лв. – разходи за отстраняване на недостатъци при строителството на сградата, засягащи терасата на първи надпартерен етаж и собствения на ищеца ресторант на партера и сутерена, и разноски по чл.78, ал.1 ГПК.
В касационната жалба се сочат основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна, за отхвърляне на исковете и за присъждане на разноски. Касаторът поддържа, че въззивният съд е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила като не е обсъдил всички негови възражения срещу исковете, не е преценил правилно и в съвкупност събраните по делото доказателства и вследствие неотстраняване на пропуски в доклада на първоинстанционния съд го е лишил от възможността да ангажира доказателства в подкрепа на възраженията си. Навежда оплаквания, че определената от инстанциите по същество правна квалификация на исковете е неправилна, тъй като с предявените от ищеца искове не се търси договорна отговорност по правилата на чл.265 ЗЗД, а гаранционна отговорност при предпоставките на чл.173 ЗЗД. Излага и доводи, че при постановяване на решението не е отчетен режима на етажна собственост в сградата, който е несъвместим с активната легитимация на ищеца да претендира обезщетение и разходи за недостатъци от изпълнението на строителството чрез иск по чл.265, ал.1 ЗЗД.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Бланкетно са посочени основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК в редакцията преди изменението от ДВ бр.86/2017 г.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „АТ и Т” ЕООД – [населено място], който изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
За да потвърди решението на Пернишки окръжен съд, с което „Аспекти Плюс” ЕООД (сега „Строй А 2000” ЕООД) e осъдено на основание чл.265, ал.1 ЗЗД да заплати на „АТ и Т” ЕООД сумата 10 134.85 лв., представляваща обезщетение за направени разходи за отстраняване на недостатъци в построената в изпълнение на договор от 05.12.2007 г. сграда в [населено място], и сумата 20 279 лв. – стойност на необходими разходи за отстраняване на други недостатъци в същата сграда, Софийски апелативен съд е приел, че в качеството на изпълнител на възложените с договора СМР ответникът носи отговорност по чл.265, ал.1 ЗЗД към ищеца – възложител за проявилите се след предаване на сградата скрити недостатъци. След съвкупна преценка на фактите и доказателствата въззивният съд е приел за доказани по несъмнен начин проявлението на недостатъците по време на използване на обектите в сградата, своевременното уведомяване на ответника – изпълнител за възникналите недостатъци, извършването на разходи от ищеца за отстраняване на част от недостатъците по покрива на сградата и в апартамент 16 Б на стойност 10 134.85 лв. и наличието на подлежащи на отстраняване недостатъци в областта на терасата на първи надпартерен етаж и на притежавания от ищеца ресторант на сутерена и партера, за поправянето на които е необходима сума в размер на 20 279 лв. При установяване на релевантните за спора факти въззивният съд е съобразил заключението на съдебнотехническата експертиза, прието в производство за обезпечаване на доказателства, като аналогично на първоинстанционния съд е счел, че експертното заключение е приобщено към доказателствения материал по делото по предвидения в процесуалния закон ред.
Въззивният съд е намерил за неоснователни оплакванията във въззивната жалба на ответника за неправилно определена от първоинстанционния съд правна квалификация на предявените искове. Съобразявайки твърденията в исковата молба, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че правната квалификация на исковете е чл.265, ал.1 ЗЗД, тъй като с тях се цели ангажиране на договорната отговорност на ответника в качеството му на изпълнител по договора от 05.12.2007 г. за скрити недостатъци в изпълнението на възложената за построяване сграда. Възражението на ответника, че исковете са основани на уредената в чл.163, ал.1 ЗУТ гаранционна отговорност на строителя, не е възприето от съда. Изложени са съображения, че гаранционната отговорност е самостоятелен вид отговорност за недостатъци в строителството, която се реализира чрез иск на лицето, което търпи вреди от виновните действия и бездействия на строителя, каквато не е процесната хипотеза. С мотив, че за разлика от гаранционната отговорност по чл.163, ал.1 ЗУТ, легитимацията по исковете с правно основание чл.265, ал.1 ЗЗД принадлежи на страните по договора за строителство, въззивният съд е приел, че в качеството на възложител по договора ищецът е легитимиран да претендира от ответника – изпълнител обезщетение за направените разходи за отстраняване на недостатъците при изпълнение на сградата, както и стойността на разходите, необходими за отстраняване на останалите непоправени недостатъци.
Като неоснователни въззивният съд е преценил и оплакванията на ответника – жалбоподател за допуснати от първоинстанционния съд нарушения при изготвяне на доклада по делото и събирането на доказателствата.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с твърдение, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика в ППВС № 7/1965 г. и с практиката в решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, ІІ г. о., по следния значим за изхода на делото въпрос : „Длъжен ли е въззивният съд да постанови решението си въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната и на доводите на страните съвкупна преценка, а ако смята някое доказателство за несъотносимо или недостоверно – да изложи мотиви за това”.
Поставеният въпрос не може да се квалифицира като правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, изяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като изходът на делото във въззивното производство не е обусловен от неговото разрешаване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е съобразил предмета на спора, с който е бил сезиран, очертан с въззивната жалба на ответника – сега касатор (която е идентична по съдържание на касационната жалба) и се е произнесъл по него при съобразяване на ограничението по чл.269 ГПК. С решението си съдът е дал отговор на всички поддържани в жалбата възражения и доводи, включително на възражението, че първоинстанционният съд е основал решението си на ненадлежно събрани доказателства – техническа експертиза, приета в производство за обезпечение на доказателства. От мотивите към решението е видно, че въззивният съд е извършил самостоятелна решаваща дейност и е формирал свои собствени изводи по съществото на спора след анализ и преценка на всички относими доказателства. Предвид изложеното, няма основание да се приеме, че въззивното решение е постановено в отклонение от цитираната в изложението задължителна и казуална практика на ВС и ВКС, поради което същото не следва да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1 ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е възпроизвел и съображенията си от касационната жалба за неправилно определена от въззивния съд правна квалификация на предявените искове – по причина на смесване на договорната отговорност по чл.265, ал.1 ЗЗД и на гаранционната отговорност по чл.163, ал.1 ЗУТ, и за отсъствие на активна легитимация за ищеца да търси от него отговорност за недостатъци при изпълнението на сградата, след като тя се намира в режим на етажна собственост. Във връзка с тези съображения, без да се посочва конкретен правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, е направено искане въззивното решение да се допусне до касационно обжалване на бланкетно заявеното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК в неприложимата редакция преди изменението от ДВ бр.86/2017 г. Според т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос, чието разрешаване от въззивния съд е обусловило изхода по конкретното дело, и да обоснове специфичните за основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК допълнителни предпоставки; В стадия на производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд може само да уточни и квалифицира значимия за делото правен въпрос, когато той е поставен непрецизно, но няма правомощия да извежда служебно въпроса от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. В конкретния случай съдържанието на изложението предполага служебно извеждане на въпроса, с който касаторът свързва селективния критерий на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а с оглед постановките на тълкувателното решение касационната инстанция не разполага с такива правомощия. Непосочването на релевантен правен въпрос е достатъчно основание за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване, в каквато насока е и становището на ответника по касация, изразено в отговора по чл.287, ал.1 ГПК. Поради отсъствие на предвидената в чл.280, ал.1 ГПК обща предпоставка за достъп до касационно обжалване не се налага обсъждане на бланкетно заявената допълнителна предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. № 6160/2017 г. на Софийски апелативен съд.
Разноски за производството по чл.288 ГПК не следва да се присъждат, тъй като не са претендирани от ответника по касация.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1360 от 31.05.2018 г., постановено по в. т. д. № 6160/2017 г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :