О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 245
гр. София, 22.04.2020 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти март, две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№1781 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Й. В. В. срещу решение №425 от 21.02.2019 г. по в.гр.д.№5032/2018 г. на САС. С решението в обжалваната част, след частична отмяна на решение от 10.08.2018 г. по гр.д.№11446/2016 г. на СГС, е отхвърлен предявеният от Й. В. В. срещу ЗАД „Алианц България“ АД иск по чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ за сумата от 30 000 лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди, представляваща разлика между приетия за дължим размер от 45 000 лв. и присъдения от първата инстанция размер от 75 000 лв.
В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на процесуалния и материалния закон и поради необоснованост, като в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, приложното поле на касационното обжалване е обосновано с произнасянето на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по следния, доуточнен от настоящата инстанция съобразно т.1 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, въпрос: За предпоставките за приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД при определяне наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице, като се поддържа, че решението е и очевидно неправилно.
Ответникът по касация ЗАД „Алианц България“ АД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови решението в обжалваната част въззивният съд е приел за установени фактите относно: естеството на ПТП като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновност на водача, предизвикал ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника застраховател и наличието на причинна връзка между ПТП и травматичните увреждания на пострадалия ищец. По спорния по делото въпрос за наличие на доказан принос на пострадалия към вредоносния резултат и в какво се изразява този принос, е изложил съображения, че категорично се споделят фактическите и правни изводи на първата инстанция, че ищецът е допуснал няколко груби нарушения на правилата за движение /чл.113, ал.1 и чл.114 ЗДвП/, като е пресичал на необозначено място, което не е предназначено за преминаване на пешеходци с вертикална сигнализация или хоризонтална маркировка, респ. не представлява продължение на тротоар или банкет на кръстовище. Посочил е, че ищецът е навлязъл на пътното платно без да съобрази скоростта и движението на автобуса и се увери, че няма да постави себе си и другите участници /водачът и пътниците в превозното средство/ в опасна и рискова ситуация, като данните по делото за по-добра видимост и предвидимост за пешеходеца и обстоятелството, че водачът на автобуса е управлявал в границите на разрешената скорост, обосновават извод, че в конкретната пътна ситуация пострадалият в значително по-голяма степен има принос за вредите, независимо от вменената на водачите по-голяма отговорност и внимание към уязвимите участници. Поради това е счел, че пострадалият в по-голяма степен е допринесъл за собственото си увреждане и неговият принос следва да се завиши спрямо този на прекия деликвент от 50 % на 70%, с който бъде намалена отговорността на застрахователя от 150 000 лв. /приет от съда за справедлив, размер за обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди/ до размер на 45 000 лв.
Настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
С оглед изложените в решението мотиви, поставеният въпрос е формирал правната воля на въззивния съд, тъй като решаването му е обусловило частичното отхвърляне на предявения иск. По отношение на този въпрос обаче не е осъществено поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.
В цитираните в изложението по чл.284, ал.3 от ГПК решения, а и в константната практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК, е застъпено становището, което се възприема изцяло от настоящия състав, че само по себе си нарушението на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата не е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение, тъй като е необходимо нарушението да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т. е. последният да е негово следствие, доколкото приложението на правилото на чл.51, ал.2 от ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки за настъпване на увреждането, като също така приносът трябва да е конкретен и да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем. Приносът на увредения – обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. В този случай трябва да бъде направено разграничение между допринасянето на пострадалия за възникване на самото пътно – транспортно произшествие, като правно значим факт, който обуславя прилагането на чл.51, ал.2 от ЗЗД и приноса му за настъпване на вредата спрямо самия него, който факт също води до приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД. Дали поведението на пострадалия е допринесло за увреждането, подлежи на установяване във всеки конкретен случай, тежестта за доказване е върху позоваващата се на съпричиняването страна, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос – определянето на степента на съпричиняване зависи от конкретното проявление на визираните действия в конкретния причинен процес.
Възприетият от въззивният съд извод за извършено от пострадалия нарушение на разпоредбите на чл.113 и чл.114 от ЗДвП, което е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, е направен след подробен и детайлен анализ на приетите по делото доказателства, като степента на обективния принос на ищеца е определена след отчитането на поведението му като предпоставка за настъпването на вредоносния резултат. В този смисъл съдът се е съобразил изцяло с визираната практика на касационната инстанция, поради което решението в обжалваната част не може да бъде допуснато до касационно обжалване.
С оглед изложеното и тъй като при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност на решението. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания.
С оглед изхода на спора касаторът дължи на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение пред ВКС в размер на 100 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №425 от 21.02.2019 г. по в.гр.д.№5032/2018 г. на САС в частта му, с която след частична отмяна на решение от 10.08.2018 г. по гр.д.№11446/2016 г. на СГС, е отхвърлен предявеният от Й. В. В. срещу ЗАД „Алианц България“ АД иск по чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ за сумата от 30 000 лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди, представляваща разлика между приетия за дължим размер от 45 000 лв. и присъдения от първата инстанция размер от 75 000 лв.
ОСЪЖДА Й. В. В. [ЕГН] да заплати на ЗАД „Алианц България“ АД[ЕИК] сумата от 100 лв., юрисконсултско възнаграждение.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.