О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 246
София, 10.05. 2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на деветнадесети април две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 4876/2017 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК /редакция преди изменението съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] [населено място] срещу въззивното решение от 31.08.2016 г. по гр. д. № 9772/2015 г. на Софийския градски съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК /редакция преди изменението съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./.
Ответникът по касация Българска академия на науките счита, че касационно обжалване не следва да се допуска, третите лица – помагачи на ищеца: И. Н. П., П. М. Б. и Й. М. Б. не са подали писмени отговори.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, насочена е срещу въззивно решение, което не е изключено от касационен контрол съгласно чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК /редакция преди изменението съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./, отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК и към нея е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е допустима.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решението от 14.01.2015 г. по гр. д. № 10473/2013 г. на Софийския районен съд, с което е отхвърлен предявен от касатора иск по чл. 108 ЗС за ревандикация на имот с площ от 1 750 кв. м., находящ се в [населено място], адм. район „П.”, съставляващ ПИ пл. № 3063, идентичен с имот пл. № 041044 по плана на землището на [населено място].
Предявеният от касатора ревандикационен иск е основан на покупко-продажба с н. а. № 124 от 04.05.2005 г. от лица, на които имотът е възстановен с решение № 11349/20.02.2001 г. на поземлената комисия, предшествано от съдебно решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, с което е отменен предходен отказ и е постановено възстановяване на собствеността в стари реални граници.
За да постанови решение за отхвърляне на иска, въззивният съд приел, че решението на административния орган не е противопоставимо на ответника Българска академия на науките /Б./, защото същият не е взел участие в развилото се административно производство, което означава, че издаденият административен акт не може да разпростре действието си спрямо Б.. По реда на косвения съдебен контрол съдът приел, че липсват необходимите предпоставки за реституцията в полза на праводателите на дружеството – ищец. Съобразно представените по делото доказателства приел, че терени, обхващащи земеделски земи, включително спорния, били предоставени от държавата в изпълнение на Постановление на Министерския съвет № 137 от 20.08.1962 г. за стопанисване на научно заведение – Института по растениевъдство при А. за селскостопански науки, която по силата на ПМС № 8 от 09.02.1976 г. преминала с цялото си имущество към Б.. Оттук съдът заключил, че държавата е запазила собствеността си върху терените, предоставени на А. за селскостопански науки, и с приемане на чл. 10, ал. 2 от Закона за Б. /ЗБАН/ терените, предоставени за опитни полета, включително и спорният, са станали собственост на ответната академия. Законовите предпоставки за възстановяване на имота в реални граници не са били налице, поради което решението не се ползва с присъщия му конститутивен вещен ефект и не е противопоставимо придобивно основание на ответника. При това положение с договора за покупко-продажба от 2005 г. възстановените собственици /трети лица-помагачи в процеса/ са прехвърлили право, което не им е принадлежало, и съответно този договор също не е произвел вещно-транслативен ефект по отношение обекта на правото на собственост, отразен като негов предмет.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил следните въпроси:
1. Допустим ли е косвен съдебен контрол за материална законосъобразност на влязъл в сила административен акт по възстановяване на правото на собственост, върху който е осъществен пряк съдебен контрол по реда на чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ в съдебно производство по спор за право на собственост срещу орган или организация, стопанисвал/а или управлявал/а държавна собственост или лице, черпещо правата си от държавата, респективно правоприемник на държавата – твърди се противоречие с ТР № 5 от 14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /редакция преди изменението съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./ за допускане на касационно обжалване;
2. В съдебно производство по спор за право на собственост върху бивш земеделски имот, реституиран по реда на чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, пределите на силата на пресъдено нещо на решението за възстановяване на право на собственост, постановено в съдебно производство по реда на чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, обвързват ли на основание чл. 298, ал. 2 ГПК орган или организация, стопанисвал/а или управлявал/а държавна собственост, респективно правоприемник на държавата – твърди се противоречие с ТР № 5 от 14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС; определение № 3116 от 13.06.2014 г. по гр. д. № 3116/2014 г. на ВКС, І-во г. о.; решение № 93 от 24.04.2013 г. по гр. д. № 1535/2010 г. на ВКС, І-во г. о.; решение № 90 от 08.10.2015 г. по гр. д. № 5608/2014 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /редакция преди изменението съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./;
3. Допустимо ли е въззивният съд при спор за право на собственост върху бивш земеделски имот, реституиран при упражнен пряк съдебен контрол по реда на чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, да осъществява косвен съдебен контрол за законосъобразност на решението за реституция и да установява липса на предпоставките за възстановяване на правото на собственост поради пречка по смисъла на чл. 24, ал. 2 ЗСПЗЗ, когато страна по спора за собственост не е участвала в административното производство по издаване и съдебно обжалване на решението за реституцията по реда на чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ и съответно страната е лице, различно от държавата, но е научна организация като твърдян правоприемник на държавата, който би придобил правото на собственост от държавата на основание на ex lege трансформация на правото на стопанисване и управление върху държавен имот в право на собственост върху този имот, респективно обвързана ли е научната организация от пределите на силата на пресъдено нещо на решението на съда за реституция на основание чл. 298, ал. 2 ГПК – твърди се противоречие с ТР № 5 от 14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС и постановената след тълкувателния акт съдебна практика на ВКС по чл. 290 ГПК /без да е посочена такава/ като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /редакция преди изменението съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./; поддържа се и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като би бил налице принос за развитието на правото;
4. Съставлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила игнорирането от съда на доказателства за установяване на съдебен акт по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ като конкретно фактическо твърдение, направено от страната /която носи тежестта да го установи/ – поддържа се основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /редакция преди изменението съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./ поради противоречие с практиката на ВКС: решение № 12 от 16.02.2016 г. по гр. д. № 2184/2015 г. на ІІІ-то г. о.; решение № 241 от 17.10.2012 г. по гр. д. № 850/2011 г. на ІІ-ро г. о.; решение № 292 от 20.01.2016 г. по гр. д. № 952/2015 г. на ІІІ-то г. о.;
5. При липсата на данни за надлежно предоставяне със съответен административен акт от страна на държавата на правото на ползване върху спорния недвижим имот в полза на Българската академия на науките или на Института за генетика и растителна защита при Българската академия на науките, може ли да се направи извод, че към момента на влизане в сила на ЗБАН ползването на спорния недвижим имот е предадено на Българската академия на науките съобразно действащите нормативни правила, поради което и към момента на влизане в сила на чл. 10, ал. 2 ЗБАН да се приеме, че са налице предпоставки за трансформиране на правото на стопанисване и управление в право на собственост – поддържа се основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /редакция преди изменението съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./ поради противоречие с решение № 69 от 03.07.2014 г. по гр. д. № 7512/2013 г. на ВКС, ІІ-ро г. о.
С оглед данните по делото и приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение, предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице по следните съображения:
Първите три въпроса се свеждат, в обобщен вид съгласно правомощията на касационната инстанция по т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, до въпросите за допустимостта на косвения съдебен контрол за материална законосъобразност на решението за възстановяване право на собственост по реда на ЗСПЗЗ при упражнен преди това пряк съдебен контрол в производство по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ върху отказ на административния орган за възстановяване на собствеността и субективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ.
С ТР № 5 от 14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС е прието, че решението на административния съд, постановено в производство на пряк съдебен контрол, е задължително за държавата и органите й, стопанисващи горите и земите от държавния горски фонд, както и земеделските земи, включени в държавния поземлен фонд. Държавата е обвързана от съдебното решение за възстановяване на правото на собственост върху земеделски земи и гори по реда на ЗСПЗЗ и ЗВСГЗГФ. Поради това е недопустимо упражняването на косвен съдебен контрол за нищожност и материална законосъобразност на административен акт за възстановяване на земеделски земи и гори по предявен иск за собственост от или срещу държавата, когато върху него е упражнен пряк съдебен контрол. Това становище е застъпено и в последвалата съдебна практика, включително представената от касатора,
Дали е налице подобна обвързаност е въпрос на фактическо установяване по конкретния правен спор.
В случая на ответникът твърди, че е придобил правото на собственост по силата на закона – чл. 10, ал. 2 ЗБАН от 1991 г. /Обн., ДВ, бр. 85 от 15.10.1991 г./, според който в собственост на Българската академия на науките се предоставят стопанисваните от нея държавни терени, сгради, машини, съоръжения, апаратура, книжен фонд, парични средства и други движими вещи. Въззивният съд приел, че спорният имот е бил държавна собственост като част от терените от държавния поземлен фонд, предоставени на Института по генетика със заповед на министъра на селскостопанското развитие, земеползването и възстановяването на поземлената собственост. Заповедта е от 1992 г., но се предшества от данни за предоставяне на земи през 1962-1963 г. в полза на А. за селскостопански науки, по-късно преминала към Б., от които се установява, че имотите попадат в обхвата на разпоредбата на чл. 24, ал. 2 ЗСПЗЗ. Според нея държавата запазва правото на собственост върху земеделски земи, предоставени на научни, научно-производствени и учебни заведения, доколкото са необходими за тяхната дейност, в размер, съответстващ на основната им дейност, определен от Министерството на земеделието, храните и горите след вземане мнението на заинтересуваните ведомства. Това, че земите са се ползвали за осъществяване на основната дейност – изпитване на различни земеделски култури, е установено посредством събраните гласни доказателства. При тези данни е прието, че с приемане на чл. 10, ал. 2 ЗБАН терените, предоставени за опитни полета, са станали собственост на ответната академия, докато съдебното решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ е постановено по-късно – на 28.02.2000 г. Съобразно тези данни ответникът, който е правоприемник на държавата, не е обвързан от силата на пресъдено нещо на решението за реституция, защото правоприемството е настъпило преди постановяване на решението. Както е прието в определението по гр. д. № 3116/2014 г. на ВКС, І-во г. о., на което касторът се позовава, настоящият спор не касае разглежданата от ТР № 5/2013 г. на ОСГК на ВКС хипотеза на спор за собственост между бивши собственици на земеделски земи /и техни частни правоприемници/, от една страна, и от друга страна – държавата или нейни правоприемници, на които съгласно чл. 298, ал. 2 ГПК може да се противопостави силата на пресъдено нещо на решението за реституция. В административното производство, по което е постановено съдебното решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ и въз основа на което е издадено решението на поземлената комисия за възстановяване на собствеността, ответната академия не е участвала и спрямо нея това решение няма обвързващата сила на пресъдено нещо. Ето защо е било допустимо по реда на косвения съдебен контрол въззивният съд да се произнесе по материалната законосъобразност на решението за реституция в рамките на възникналия граждански спор по принадлежността на правото на собственост. Като е процедирал по този начин, въззивният съд не е постановил решение в противоречие със задължителната съдебна практика като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /предходна редакция/ за допускане на касационно обжалване. Съответствието на обжалваното решение с тази съдебна практика и липсата на предпоставки за промяната й изключва допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Поставеният четвърти въпрос – съставлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила игнорирането от съда на доказателства за установяване на съдебен акт по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ като конкретно фактическо твърдение, направено от страната /която носи тежестта да го установи/, също не обосновава допускане на касационно обжалване. Не се установява въззивният съд да е нарушил нормата на чл. 236, ал. 2 ГПК, както твърди касаторът. В мотивите към обжалваното решение на стр. 70 от въззивното дело е коментирано наличието на влязло в сила на 22.03.2000 г. решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, с което отказът за възстановяване на две ниви е отменен и съдът е възстановил правото на собственост в стари реални граници на наследниците на Н. М. К. /третите лица-помагачи в процеса/, върху нива с площ от 0.900 дка и нива с площ от 0.850 дка в землището на [населено място], местността „С.”, заключени между контури АБВГДЕА съгласно скица на вещото лице, която се явява неразделна част от решението. В исковото гражданско производство съдът не е зачел това съдебно решение не защото е игнорирал същото като доказателство по делото, а защото е приел, че ответната академия не е обвързана от съдебния акт, постановен по реда на прекия съдебен контрол за законосъобразност на административния акт – решението на органа по поземлената собственост. Това, че процедирайки по този начин, въззивният съд е действал в съответствие със задължителната съдебна практика, вече беше обсъдено в изложените по-горе мотиви.
Последният пети въпрос, така, както е поставен, не съответства на данните по делото, защото въззивният съд е приел, че спорният имот, наред с други терени, е бил предоставен надлежно със съответен административен акт от страна на държавата в полза на структурно звено от състава на Българската академия на науките, като предоставянето е станало преди влизане в сила на ЗСПЗЗ. Това е Постановление № 137 на Министерски съвет от 20.08.1962 г. за групиране земите на ДЗС, създаване на нови ДЗС и изграждане на учебно-опитни и производствени бази на А. на селскостопанските науки. От т. 3 на същото е видно, че М. съвет е постановил министерство на земеделието да предаде на А. на селскостопанските науки безвъзмездно, по балансова стойност към 01.01.1963 г., държавните земеделски стопанства, филиалите и блоковете на ДЗС съгласно с приложение № 2 с всички земи активи и пасиви; прието е така също държавните земеделски стопанства да преминат към А. на селскостопанските науки с всички права и задължения по плана, щата, фонда на работната заплата и средствата за капитални вложения за 1963 г. В приложение № 2 е предвидено предаване на земите, включени в т. 10 – ДЗС София, филиал 15 май. Съгласно чл. 15, ал. 1, т. 1 от Правилника за държавните имоти от 1952 г. /отм./, при действието на който е издадено това постановление, предаването на държавни имоти между учреждения или между учреждение и предприятие се е извършвало по решение на Министерския съвет – когато учрежденията или учреждението и предприятието са от различни ведомства или едното е от ведомство, а другото от народен съвет. В хипотезата, пред която страните са изправени, предаването е станало именно с акт на Министерския съвет – постановлението от 1962 г. Налице е и протокол от 25.09.1963 г., с който в изпълнение на ПМС № 137 от 20.08.1962 г. на А. за селскостопански науки /Института по растениевъдство/ са предадени 932 дка земи в землището на [населено място], при посочени граници. Данните за предоставяне на земи в съответствие с изискванията на Правилника за държавните имоти /отм./ са наложили извода, че към момента на влизане в сила на чл. 10, ал. 2 ЗБАН имотът е бил държавна собственост, поради което не са били налице законовите предпоставки за възстановяване на спорния имот в полза на бившите собственици в реални граници. Този извод не противоречи на приетото в решение № 69 от 03.07.2014 г. по гр. д. № 7512/2013 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., тъй като разгледаният с него случай е бил друг – липсвали са данни за надлежно предоставяне /съответен административен акт/ от страна на държавата на недвижимия имот за ползване и оперативно управление по реда, установен съответно с чл. 15 от П. /отм./, чл. 94 вр. чл. 2 НДИ /отм./ и отменените разпоредби на ЗС.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъдят разноски по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 300 лева, определен съобразно чл. 78, ал. 8 вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 31.08.2016 г. по гр. д. № 9772/2015 г. на Софийския градски съд.
ОСЪЖДА [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], вх. 4, ет. 1 да заплати на Българската академия на науките разноски по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 300 /триста лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: