О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 246
София, 10.06. 2014 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети март, две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 1088/2014г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Българската държава, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез пълномощника му областен управител на област Б., срещу решение от 12.11.2013г. по гр.д.№1829/2013г. на Бургаския окръжен съд.
В приложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се твърди, че са налице предпоставките на чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК за допускане касационно обжалване на решението. Сочи се,че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по правните въпроси за възникването и погасяването на право на собственост и конкуренцията на права между държавата и физически лица; годността на писмените доказателства, когато върху тях е извършена поправка с неустановено авторство и на неустановено основание, както и относимостта на неподписани и неподпечатани документи към предмета на делото. Твърди се, че решението противоречи на задължителна практика на ВКС относно приетото от съда за разпределяне доказателствената тежест в процеса при предявен отрицателен установителен иск. Съдът е приел, че държавата трябва да докаже, че процесният имот е бил предмет на принудително изпълнение, което не е сторила. Прилагат се решения на ВКС.
Ответниците по касация Х. Д. К., Д. Х. Я. и И. Х. Б. оспорват касационната жалба в становище по чл.287,ал.1 ГПК.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е отменено решение №1224/2013г. по гр.д.№5185/2013г. на Районен съд – Бургас. Вместо него е постановено друго, с което е прието за установено по предявения от Х. К., Д. Я. и И. Б. иск, че държавата не е собственик на УПИVІ-198, кв.16 по плана на [населено място],общ.К. с площ от 1500 кв.м., ведно с построената в него двуетажна масивна жилищна сграда с площ 60 кв.м., навес с площ 20 кв.м. и две масивни постройки. Въззивният съд е приел, че по предявения отрицателен установителен иск ответникът носи тежестта да докаже твърдяното от него право на собственост върху имота.В случая от техническата експертиза е установено, че за [населено място] действа кадастрален и регулационен план от 1935г. В разписния лист към плана за имот пл.№196 е отреден парцел VІ, записан на наследници на М. Т..През 1986г. е изработен нов план, който не е одобрен, но в него е отразен имот №151, записан на единия от ищците – Х. К. и пл.№152, записан на Ж. Д.. През 2001г. по искане на собствениците е извършено изменение на дворищната регулация като са обособени четири нови парцела.При това изменение регулационните линии на парцел VІ-198 съответстват на кадастралните граници на имот пл.№151 по неодобрения кадастрален план от 1986г.От представения акт №2141/1954г. за завземане на недвижим имот за държавен,б.с. на С. Д., въз основа на изпълнителен лист № 1725/1952г. съгласно чл.20 от Закона за събиране на данъците е одържавено цяло дворно място от 2000кв.м., находящо се в [населено място], представляващо кв.63, парцел ІІ с ръкописно дописване на парцели Х и ХІ при граници Д. К., Д. К. и К. Д.. Въззивният съд е обсъдил констатираните поправки върху акта за завземане, заключението на графологическата експертиза, както и приетите протоколи, писма и справки относно отчуждените имоти в [населено място] и е приел, че държавата не е доказала, че акт №2141/1954г. за завземане на недвижим имот касае процесния парцел VІ, кв.16 по плана на [населено място]. Извършените корекции в акта, кореспондират на писмените доказателства, съдържащи се в регистъра с протоколи, писма и справки за отчуждените имоти за селото и налагат извод, че от праводателя на ищците е одържавен имот в кв.63, но не и процесният парцел VІ в кв.16.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл.280,ал.1 ГПК. Според ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г., ОСГТК, ВКС касаторът е длъжен да посочи конкретния правен въпрос от значение за изхода на делото, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Този въпрос определя рамките, в които ВКС е длъжен да селектира касационната жалба с оглед допускането и до касационно разглеждане и следва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение.
Така формулираните в случая въпроси за възникването и погасяването на право на собственост и конкуренцията на права между държавата и физически лица не представляват конкретни правни въпроси по смисъла на цитираното тълкувателно решение. Те са и неотносими към изхода на делото. Решаващите изводи на въззивния съд не са изведени от съотношението на конкуренция на права между държавата и физическите лица, тъй като държавата основава своето право на собственост на изземване по реда на Наредбата за събиране на държавните вземания /отм./. Съдът е приел, че тя не е доказала, че процесният имот е завзет по този ред и че е налице идентичност между него и описания в акт №2141, а обратното от доказателствата по делото е установено, че се касае за различни имоти. Въпросите относно годността на писмените доказателства, когато върху тях е извършена поправка с неустановено авторство и на неустановено основание, както и относимостта на неподписани и неподпечатани документи към предмета на делото също не може да предпостави допускане касационно обжалване на решението. Въззивният съд е направил анализ на приетите по делото доказателства в тяхната съвкупност. Съобразно установената съдебна практика по прилагане разпоредбата на чл.178,ал.2 ГПК е извършил преценка на доказателствената сила на акт №2141/1952г. с направените в него добавки и поправки като е взел предвид всички обстоятелства по делото. Решаващите му изводи са за недоказаност на материалноправната легитимация на ответника по отношение на претендираните от него имот не са в противоречие, а в съответствие със задължителната съдебна практика. С ТР№8/2013 по тълк.д.№8/2012г., ОСГТК, ВКС е прието, че в производството по отрицателния установителен иск ищецът доказва фактите, от които произтича правният му интерес, а ответникът – фактите, от които произтича правото му.
В останалата си част въпросите касаят обосноваността на обжалвания акт и не са основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК.
С оглед изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 12.11.2013г. по гр.д.№1829/2013г. на Бургаския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: