О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 246
София, 11.06.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на 22.04.2015 две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
изслуша докладваното от председателя (съдията) ЗЛАТКА РУСЕВА
дело № 1913/2015 година
Производството е по член 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№12160/24.10.2014г.,подадена от Р. В. Б. от [населено място],чрез пълномощника й адвокат И. П. Т.,против решение №1793/03.09.2014г. на Софийски апелативен съд,постановено по гр.д.№389/2014г. по описа на същия съд,с което се потвърждава решение № 196 от 23.07.2013г., постановено по гр.д.№ 569/2012г. на Пернишки окръжен съд за признаване по иска, предявен от С. В. Б. против Ц. И. Т. и Р. В. Б. за недействителна спрямо ищцата С. В. Б., извършената на 09.11.2001г. сделка, оформена с нотариален акт (н.а.) №169/09.11.2001 г., том III, peг.№3444, нот.д.№561/2001 г. на нотариус И. И., с район на действие Пернишки районен съд (ПРС), с която Ц. И. Т. е продал на В. З. К. следния недвижим имот:7/ 20 идеални части от УПИ VII-7159 в кв.100 по регулационния план на [населено място],с площ 1600кв.м., представляващ ПИ с идентификатор 55871.514.7159 по кадастралния план на [населено място], утвърден със Заповед №РД-18-91 от 13.10.2008г. на Изпълнителния директор на АГКК, с площ 1582кв.м., като е отхвърлен иска в частта, с която се търси да бъде призната за недействителна спрямо ищеца на същата сделка и в частта й, с която са продадени останалите 13/20 идеални части от процесния имот, като неоснователен и недоказан и е признато за установено по иска, предявен от С. В. Б. против Р. В. Б., че ищцата С. В. Б. е собственик на 7/20 идеални части от следния недвижим имот: УПИ VII-7159 в кв.100 по регулационния план на [населено място], е площ 1600 кв.м.,представляващ ПИ с идентификатор 55871.514.7159 по кадастралния план на [населено място], утвърден със Заповед №РД-18-91 от 13.10.2008г. на Изпълнителния директор на АГКК, с площ 1582кв.м., като е отхвърлен иска в частта, с която се търси да бъде признато за установено по отношение на ответника, че ищцата е собственик на останалите 13/20 идеални части от същия имот, като неоснователен и недоказан,както и е оставено без уважение исканията на С. В. Б. за обезсилване на н.а. №170/09.11.2001г., том III, peг.№3445, нот.д.№562/2001 г. на нотариус И. И. с район на действие ПРС и на н.а. №169/09.11.2001 г., том III, peг.№3444, нот.д. №561 /2001 г. на нотариус И. И., с район на действие ПРС, и са присъдени разноски по компенсация на ищцата.
В касационната жалба се правят оплаквания,че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон,съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост,като се иска неговата отмяна и постановяване на друго решение,с което да се отхвърлят изцяло предявените от ищцата Б. искове,като се уважи направеното възражението от Р. Б. на основание член 70 ЗС.
Постъпила е и касационна жалба вх.№12815/07.11.2014г. от С. В. Б. против горепосоченото въззивно решение в частта,с което се потвърждава първоинстанционното решение за отхвърляне предявените искове,като се иска отмяна на въззивното решение в тази му част.
С решаващите си мотиви,въззивният съд е констатирал,че за да уважи частично предявения от С. Б. установителен иск, с правно основание по чл.22,ал.3 от СК (отм.), ПОС е приел, че същият е допустим, тъй като ответниците са страни по атакуваната сделка и приобретателят по същата В. К. е починал и негов единствен наследник е ответницата Б.,а от фактическа страна е прието, че ищцата С. Б. и ответника Ц. Т. са бивши съпрузи, като бракът им, сключен на сключен на 30.05.1965г. е прекратен с решение, постановено по гр.д.№ 4152/2002г. на ПРС, влязло в сила на 28.01.2003г. Съдът е посочил,че през време на брака ответникът Т. е придобил по силата на договор за дарение, оформен с нотариален акт №147/07.07.1994г. на нотариуса при ПРС 3/10 ид.ч. от дворно неурегулирано място, цялото с площ от 5590 кв.м,а впоследствие с нотариални актове №83/16.07.1999г., №13/11.06.1999г. и №38/25.06.1999г. ответникът Т. е закупил още 7/10 ид.ч. от дворното място и тъй като последните три възмездни сделки са сключени през време на брака му с ищцата, то следва, че 7/10 и.ч. са придобити в режим на съпружеска имуществена общност (СИО),който имот на 09.11.2001 г. ответникът Т. е продал на В. З. К. и последният от своя страна на същата дата дарил имота на дъщеря си – ответницата Б..Съдът е възприел изложените фактически и правни изводи на първоинстанционния съд по този иск, като е мотивирал решението си и чрез препращане към мотивите на обжалваното решение.В тази връзка,
съдът е отбелязъл,че атакуваната продажба от 09.11.2001г., извършена с н.а. № 169, том III, рег.№ 3444, дело № 561/2001г. на нотариус с рег.№ 134, действително е станала факт преди прекратяване с развод на гражданския брак на ищцата С. Б. и Ц. Т., постановен с влязло в сила на 28.01.2003г. решение на ПРС, но това съвсем не означава, че ищцата има интерес и може да обяви за относително недействителна по отношение на нея разпореждането с частта, която е била лично имущество на съпруга й, към момента на тази продажба,тъй като да се приеме противното, означава да се пренебрегне, както настъпилото прекратяване на имуществената общност на бившите съпрузите С. и Ц. Т., така и да се наруши императивната норма на чл.20,ал.1 от СК (отм.), която постановява, че вещите и правата върху вещи, придобити през време на брака по дарение, принадлежат на съпруга, който ги е придобил.Съдът е приел,след преценка на показанията показания на свидетелките Е. Г. и К. М.-Ш. за установено обстоятелството, че разглежданият иск по чл.22,ал.3 от СК (отм.), e предявен в преклузивния шестмесечен срок, предвиден в закона, от неучаствалия при изповяването на сделката съпруг.Съдът е стигнал до извода,с оглед събраните по делото доказателства и твърденията на Р. Б., в първоначалния отговор на исковата молба, за установено, че тази страна не е упражнявала фактическа власт върху процесния имот като добросъвестен владелец, който владелец да е владял тази вещ като своя несъмнително, спокойно и явно,като по това възражение първоинстанционният съд не е дължал постановяване на отделен отхвърлителен диспозитив. За да уважи частично до размер на 7/20 идеални части установителния иск за собственост по чл.124,ал.1 от ГПК на С. Б. срещу Р. Б.,съдът е приел, че ответницата Б. не е собственица на тази идеална част, защото я е придобила по дарение от несобственик, който несобственик не й е прехвърлил права, които е нямал и че предявеният от С. Б. срещу Р. Б., установителен иск за собственост е частично основателен до размер на 7/20 идеални части от процесния имот, защото това е частта от имота, която е лично притежание на ищцата, чието право на собственост изцяло се отрича от ответницата Б..По отношение на частната жалба,подадена от Р. Б.,въззивният съд е намерил същата за неоснователна,тъй като дължимите разноски са определени по коменсация на ищцата са съобразени и платените от ответницата Б. разноски,които й се дължат съобразно отхвърлената част от исковете.
По касационната жалба на Р. Б.:
В изложението си по член 284,ал.3,т.1 ГПК,приложено към касационната жалба,касаторът заявява,че са налице хипотезите на член 280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение,като: /цитирам/:
„Въззивното решение поставя съществен процесуален въпрос-за характерна на правораздавателната дейност на въззивната инстанция и за това и за това какво следва да бъде съдържанието на въззивното решение,който е в противиречие с практиката на ВКС и в частност с т.19 от ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС”
като се излагат доводи,че въззивният съд е постановил необосновано и немотивирано решение,тъй като не е обсъдил доказателствата по делото и е следвало сам да мотивира решението си.
Така формулираният правен въпрос е неотносим към приетото с решаващите мотиви на въззивното решение.Това е така,защото настоящото производство по делото е започнало и се е развило по реда на ГПК-обн. Д.в. бр.59/20.07.2007.,в сила от 01.03.2008г.,а цитираната задължителна практика се отнася до процесуалните правила,които са били предвидени в процесуалните разпоредби,отнасящи се до въззивното произвоство по реда на ГПК/обн.1952г./-отменен.Различния характер на въззивното производство,свързан с възможностите и задълженията на въззивния съд, по действащия ГПК е предмет на възприетото с Тълкувателно решение №1/2013г. на ОСГТК на ВКС,с която практика въззивният съд се е съобразил при постановяване на обжалваното въззивно решение.
На второ място касаторът твърди/цитирам/:
„въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивната инстанция да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните при формиране на спорния предмет по делото в противоречие със задължителната съдебна практика по приложението на чл.188,ал.1 ГПК/отм/-ППВС №7/1965г. и ТР №1/2001г.”,
Като се излагат аргументи,че съдът не е обсъдил всички събрани по делото доказателства,посочени от касатора,писмени и гласни такива,включително преценката на свидетелските показания съгласно чл.172 ГПК.
Видно от изложеното с решаващите мотиви,цитирани по-горе,тези твърдения на касатора,са неоснователни,тъй като освен че се е позовал на разпоредбата на чл.272 ГПК,въззивният съд е изложил и свои мотиви,в които се съдържа и преценка на писмени и гласни доказателства по делото.
На трето място се заявява от касатора ,че/цитирам/:
„въззивният съд се е произнесъл по въпроса за приложението по чл.78,ал.3 ГПК:-при наличието на хипотезата на член 280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК като основания за допускане на касационно обжалване.В подкрепа на заявеното се правят касационни оплаквания за неправилно определяне на разноските по делото от първоинстанционния съд,тъй като такива били присъдени по компенсация само за ищцата.Така посочения като правен въпрос,заедно с доводите на касатора,всъщност представлява касационни оплаквания по смисъла на чл.281,т.3 ГПК,които са различни от основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по член 280,ал.1 ГПК.
В изложението си касаторът счита,че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280,ал.1,т.3 ГПК,като/цитирам/:
„Въззивното решение поставя съществен процесуалноправен въпрос,а именно следва ли съдът да се произнася с отделен диспозитив в решението си относно направено вързражение за придобивна давност по чл.70 от ЗС или може да се произнесе по този въпрос единствено в мотивите на решението си,без да излиза с отделен диспозитив.”
Касационният съд намира,че не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение,тъй като с оглед наличието на съдебната практика на ВКС,според която съдът дължи произнасяне с диспозитива на решението само по възражение за прихващане и право на задържане,която практика не обхваща възражението на касатора,свързано с позоваването на придобивна давност по член 70 ЗС.
С оглед изложеното касационният съд счита,че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По жалбата на С. В. Б.:
В изложението си по член 284,ал.3,т.1 ГПК,приложено към касацоинната жалба,касаторът заявява/цитирам/:
„правните въпроси от значение за изхода на спора се изразяват в търсене на отговор на следното:
1.”Може ли единият от съпрузите,сам и без знанието на другия да се разпореди валидно,по време на брака със своята част в имот в режим на съпружеска имуществена общност?”
Анализът на съдържанието на обжалваното решение от гледна точка на разглеждането и решаването на този очертан по-горе въпрос разкрива твърдените от нас конкретни основания за допускане на касационно обжалване на това решение,както следва:по чл.280,ал.1,т.1 ГПК.”,и се сочи противоречие с решение по гр.д.№6172/2007г. по описа на ВКС,ІІго.
Преди всичко,съгласно възприетото в т.1 на Тълкувателно решение №1/2009г. на ОСГТК на ВКС,касаторът е длъжен да формулира точно и ясно правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело,разрешен с обжалваното въззивно решение,който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда,като ВКС не е задължен да го изведе от изложението му,тъй като това би довело до засилвано на служебното начало във вреда на ответната страна.
Такъв въпрос не е разрешаван от въззивния съд,както сам касатора посочва,че следва да се търси понастоящем отговор на така формулирания в горепосочената цитирана т.1 от изложените му, въпрос.Още повече,че осъществяването на такова поведение от страна на единия съпруг по време на брака му се свързва с последици ,предвидени в закона,за които е предвидена и защитата,осъществена и по предмета на настоящия спор.
Непосочването на правния въпрос,както е в настоящия случай,само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се обсъждат допълнителните основания за това.
С оглед изхода на настоящото производство по селекция на двете касационни жалби,разноски за касационната инстанция за страните не следва да се присъждат.
Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1793/03.09.2014г. на Софийски апелативен съд,гражданска колегия,1 състав,постановено по гр.д.№389/2014г. по описа на същия съд.
ОПРЕДЕЛНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: