О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 246
София 14.05.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 2947/2018 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 1949 от 20.04.2018 г. по в.гр.д. № 893/2017 г. на Окръжен съд- Благоевград е отменено решение № 5778 от 03.10.20178 г. по гр.д. № 572/2016 г. на Районен съд- Разлог и вместо него е постановено друго по същество на спора, с което е признато за установено на основание чл. 54, ал.2 ЗКИР по отношение на Община Разлог, че ищците Н. Г. Р. и И. Г. Р. към момента на влизане в сила на кадастралния план на [населено място], общ. Р., одобрен със Заповед № 19-0334 от 05.07.1990 г. и изменен със заповед № РД- 15-759А от 12.08.2015 г. на кмета на [община], са били собственици по наследство на имот с пл.№ ….. в кв. ….. А по плана на с. село от 1961 г., целият с площ 260 кв.м, неправилно заснет в кадастралния план на [населено място] като част от имот пл.№ ….. с площ 516.80 кв.м в кв. …. А.
В срока по чл. 283 ГПК против въззивното решение е подадена касационна жалба от Община Разлог чрез адв. В. Х.. В жалбата са изложени подробни доводи за неправилност на същото поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. Жалбоподателят поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като съдът е приел, че наследодателят на ищците е придобил имота на основание давностно владение, упражнявано в периода 1939 г.- 1961 г., без по делото да са били ангажирани доказателства от кой момент наследодателят е установил фактическа власт върху него, както и че го е владял в продължение на предвидения в Закона за давността срок и това владение е било постоянно, непрекъснато, спокойно, явно, несъмнително и с намерение вещта да се държи като своя.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК е обосновано искане въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК и на основание чл. 280, ал.2, изр. посл. ГПК.
В писмен отговор на касационната жалба ответниците по касация Н. Г. Р. и И. Г. Р. изразяват становище, че не са налице сочените от жалбоподателя основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – че въззивното решение е обосновано и законосъобразно, и при постановяването му не са допуснати сочените от жалбоподателя нарушения на материалния и на процесуалния закон.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Установено, че ищците Н. Г. Р. и И. Г. Р. са наследници по закон на Г. И. Р., поч. през 1980 г. С частен писмен договор за продажба на недвижим имот от 23.02.1939 г. с нотариална заверка на подписите от същата дата Г. И. Р. и Н. И. Р. закупили от Р. И. Ш. къща в [населено място], заедно с дворно място, цялото с площ от 260 кв.м при съседи Т. К., Н. Д. и път. Към този момент е бил в сила КРП на [населено място], одобрен през 1928 г. Назначената по делото съдебно- техническа експертиза е установила, че в него продаденият имот е бил заснет с пл.№ …. , записан в разписния лист към плана на името на Н. Ш.. В следващият план, одобрен през 1961 г., имотът – дворно място и двуетажна паянтова жилищна сграда, е заснет с пл.№ ….., а в разписния лист към него е записан на името на Г. И. Р.. Разпитаните по делото свидетели са установили, че Р. Ш. е сестра на майката на Г. Р.. Имотът е бил даден на Р. Ш. от нейния баща. Тя е била вдовица и за нея се е грижила сестра й П., заедно със семейството си. Според свидетелите, които са в родствени отношения с Р. Ш., в рода винаги се е знаело, че този имот е на Г. Р.. Същият е живял в него до 1960-1961 г. Тогава къщата била съборена, като Г. взел материалите от нея. След разваляне на къщата мястото останало празно. В него започнало изграждане на тоалетна, но строежът е останал незавършен.
При така установените факти по делото въззивният съд е приел, че наследодателят на ищците е придобил процесния имот по давност, тъй като е владял същия в продължение на предвидения в чл. 34 ЗД / отм./ давностен срок – от 1939 г. до 1961 г. Приел че, имотът не е бил отчуждаван, макар в разписния лист за него да има отбелязване „отчужден”, и че върху него няма реализирано мероприятие по улично- регулационния план- проектираната улица не засяга имота, а тангира с границите му. С оглед липсата на доказателства за проведена отчуждителна процедура и за фактическо завземане на имота от държавата, респ. от общината, е направил извод, че ищците са придобили правото на собственост върху него и това право не е било изгубено поради отказ или поради придобиването му от друг.
В т.3 от ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че ако едно лице е владяло недвижим имот в изискуемия по чл. 79 ЗС срок, но е починало преди да се позове на последиците от придобивната давност, то в наследството му се включва владението върху имота, както и правото на наследниците да се позоват на изтекла в полза на наследодателя им придобивна давност, щом са продължили владението. Тъй като действието на придобивното основание се зачита от момента на изтичане на срока, то при наличие на позоваване от страна на наследниците, ще се счита, че придобивното основание е осъществено от наследодателя.
Въззивното решение не противоречи на тази задължителна практика на ВКС. Съгласно разясненията, дадени в т.2 от същото тълкувателно решение, позоваването не е елемент от фактическия състав на придобивната давност, а процесуално средство за зачитане на материалноправните последици на давността към момента на изтичане на давностния срок. В случая съдът е приел, че давностният срок е изтекъл към 1961 г., и към момента на смъртта си през 1980 г. наследодателят вече е бил собственик на имота, а не владелец, поради което ищците са наследили правото на собственост, а не владението като фактическо състояние. В тази връзка въззивният съд е преценявал установените по делото факти, че в продължение на дълги години имотът е бил необитаем и не се е владеел от никого в контекста на разпоредбата на чл. 99 ЗС. Трайно установена е съдебната практика, че неупражняването на правото на собственост не може да доведе до изгубването му, освен ако не е придобито от друг или собственикът се е отказал от него, каквито данни по делото няма.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради противоречието му с мотивите на т.2 от ТР № 4/2012 г. по тълк.д. № 4/2012 г. на ОСГК относно това кои са елементите от фактическия състав на придобивната давност. Въззивният съд е приел, че договорът от 1939 г., с който наследодателят на ищците е закупил спорния имот, не отговаря на изискванията на чл. 219 ЗЗД / отм./ за форма, поради което не е породил вещно – прехвърлително действие, но представлява индиция за начало на давностно владение. Извод относно осъществяването на обективния елемент на владението – упражняването на фактическа власт върху имота от наследодателя на ищците за времето след сключване на частния писмен договор до 1961 г., е направен въз основа на събраните по делото гласни доказателства. Доводите, с които жалбоподателят обосновава твърдяното противоречие, по съществото си представляват оплаквания за необоснованост на този извод и не може да се проверяват в това производство. Следва да се посочи също, че възражение за това, че в частния писмен договор не посочено изрично, че продавачът продава на купувачите владението върху имота в деня на сключването му, респ. че наследодателят не е установил фактическа власт върху имота от тази дата, не е заявено с отговора на исковата молба, а се прави за пръв път в касационната жалба, поради което и на това основание не подлежи на обсъждане от касационната инстанция. Единственото възражение, заявено в срока за отговор по чл. 131 ГПК, е за липса на идентичност между процесния имот и този, предмет на договора за продажба от 23.02.1939 г. , във връзка с което са събирани доказателства и което е обсъдено от въззивният съд.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до проверка по същество и по въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди всички всички доказателства по делото и доводи на страните, и да изложи собствени мотиви, отразяващи решаваща, а не проверява дейност. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС, формирана по поставения въпрос. В мотивите на въззивното решение съдът е посочил кои факти и обстоятелства, относими към изхода на спора, е приел за доказани и въз основа на кои доказателства. Обсъдил е възражението на жалбоподателя за липса на идентичност между спорния имот и този по писмения договор от 1939 г. и ясно е посочил защо приема същото за неоснователно. Даден е отговор и на значението на вписаното в разписния лист към плана от 1961 г. обстоятелство, че имотът е отчужден, като е посочено, че липсват доказателства в [община] за провеждане на отчуждителна процедура и за фактическо завземане на имота от държавата, респ. от общината.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК са поставени и следните правни въпроси: 1/Сключването на предварителен договор може ли да представлява доказателство или индиция за предаване на владение при липса на изрична клауза в него, че съгласно същия владението се предава. 2/ Записването на определено лице като собственик в разписния лист към кадастралния план доказва ли по някакъв начин, че то като собственик владее имота. По тези въпроси има формирана трайно установена съдебна практика, с която въззивният съд се е съобразил. Приема се, че нищожният поради липса на форма договор за продажба на недвижим имот не е годен да породи вещно-правно действие, но може да служи като основание за начало на давностно владение. В случая, както се посочи по- горе, твърдението на ищците, че наследодателят им е установил фактическа власт върху спорния имот на основание сключения през 1939 г. не е било оспорено от жалбоподателя в срока по чл. 131 ГПК, поради което и въззивният съд не е имал задължение да изследва по какъв начин е било предадено владението и дали това е станало от момента на сключване на договора или в по- късен момент, още повече, че в договора липсва клауза за отлагане предаването на владението. Некоректно е формулиран и вторият въпрос, тъй като въззивният съд не е приел записването в разписния лист като доказателство за правото на собственост на наследодателя, а е преценявал това обстоятелство като индиция, че към 1961 г. имотът е бил във владение на същия, която се подкрепя и от събраните гласни доказателства. Изложеното налага извод, че и двата въпроса не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, поради което не осъществяват общия критерий на чл. 280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване.
Очевидната неправилност представлява самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване, което е независимо от поставените в изложението въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и не е тъждествено с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Не се установява обжалваното решение да е засегнато от тези пороци, поради което соченото основание за допускане на касационно обжалване също не е налице.
По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
С оглед този изход на делото жалбоподателят Община разлог следва да бъде осъден да заплати на Н. Г. Р. и И. Г. Р. разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред ВКС в размер на 700 лв., съобразно заявеното с отговора на касационната жалба искане за присъждането им и представения към него договор за правна защита и съдействие, доказващ извършването им.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1949 от 20.04.2018 г. по в.гр.д. № 893/2017 г. на Окръжен съд- Благоевград.
ОСЪЖДА Община Разлог, ЕИК[ЕИК], да заплати на Н. Г. Р. и И. Г. Р. разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред ВКС в размер на 700 лв./ седемстотин лв./.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: