Определение на ВКС – ГК, III г.о. 7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 246
гр. София, 28.03. 2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осми февруари през две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: К. ЮСТИНИЯНОВА
Д. СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от председателя Светла Димитрова търг. д. № 60280/16 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 9030/20.06.2016 г. от [фирма], [населено място], чрез процесуалния му представител адв. Г. А. от АК – С. против въззивно решение № 946 от 10.05.2016 г., постановено по т.д. № 1120/2016 г. на Софийския апелативен съд, ТО, 11 състав, с което като е потвърдено решение № 103 от 14.01.2016 г., постановено по т.д. № 5240/2015 г. на Софийския градски съд, ТО, VI-18 състав, са уважени предявените искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, като жалбоподателят [фирма] е осъден да заплати на ищеца сумата от 27 409, 18 лева, представляваща получена на отпаднало основание цена за услугата достъп до електроразпределителната мрежа, за периода септември 2012 г. до октомври 2013 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на исковата молба – до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 86 ЗЗД, във връзка с чл. 294 ТЗ да заплати сумата от 2 127, 31 лева – мораторна лихва за периода от 24.10.2014 г. до завеждането на иска – 04.08.2015 г., както и на основание чл. 78 от ГПК сумата от 2 880,77 лева деловодни разноски. Релевира касационните основания по чл. 281 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът поддържа, че в постановеното решение въззивния съд се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС, разрешавани противоречиво от съдилищата и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Във връзка с наведените основания, жалбоподателят се позовава на противоречието му с практика на ВКС и съдилищата, която прилага.
Поставените правни въпроси, значими за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд, са: 1/ Може ли задължение за заплащане по договор за достъп до електропреносната мрежа да има и друг недоговорен източник (сложен фактически състав от договор и нещо друго) и ако може, кое е непосредственото основание за възникване на задължението за плащане – договорът или юридическите факти с недоговорен произход; 2/ Допустимо ли е реализиране на кондикционен иск за неоснователно обогатяване поради отпаднало основание за договор с продължително или периодично действие, относимо към заплатените договорно установени парични задължения до датата на отпадане на основанието. Представлява ли предварително изпълнение, допуснато от закона за изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие сделки; 3/ Гражданскоправен ли е смесеният фактически състав, който е източник на правоотношение и правно задължение и ако е гражданскоправен, кои са правните норми и от кои отрасли, които установяват: а/ кой е главният елемент в смесения фактически състав – гражданскоправният или административният; б/ кой е гражданскоправният елемент, който е източник на смесен фактически състав с гражданскоправна последица – възникване на правоотношение по достъп до електроразпределителната мрежа и в/ какво е правното значение на допълнителния административен елемент в режима на единния смесен фактически състав (валидност, съществуване, тълкуване, разваляне и прекратяване на породеното правоотношение), г/ какъв е правният режим на конкретния единен смесен фактически състав, който съдът е констатирал и д/ какво е правното значение на последващото отпадане на допълнителния административен елемент след пораждане на гражданскоправните последици, тяхното развитие и погасяване поради изпълнение; 4/ Допустимо ли е съдът при обосноваване на своите правни изводи да не посочи материалноправната норма, която прилага и от чиито диспозитив извежда релевантните за спора факти; 5/ За границите на правно тълкуване и за разликата между съдебна интерпретация на закона и съдебна импровизацията по законова тема.
Ответникът по жалбата „Снабдяване, заготовки и монтаж“ О., [населено място], [община], чрез процесуалния си представител адв. Н. С. от АК-С., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК я оспорва като неоснователна, както и изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт по търговско дело на въззивен съд, с цена на иска над 25 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че правилно първоинстанционният съд е уважил предявените искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за сумата от 27 409, 18 лв., представляваща получена на отпаднало основание цена за услугата достъп до електроразпределителната мрежа. От фактическа страна е прието, че между ищцовото дружество, експлоатиращо М. „В.“ и ответникът като лицензиант за дейността на електроразпределителните мрежи, е бил сключен договор за изкупуване на електрическа енергия, произвеждана от въпросната М., като ищецът е заплатил на ответника по процесните фактури сумата от 27 409,18 лв. с включен ДДС, като цена за достъп до ел. мрежа, за периода от септември 2012 г. до октомври 2013 г., както и че за този период, между страните не е имало сключен договор за регламентиране на отношенията във връзка с достъпа до електроразпределителната мрежа. Като основание за фактурираните от електроразпределителното дружество суми за процесния период е прието Решение № Ц-ЗЗ от 14.09.2012 г. на Държавната комисия за енергийно и водно регулиране (ДКЕВР), с което са определени временни цени за достъп, които да бъдат заплащани ежемесечно от производителите на електрическа енергия, което с влязло в сила решение на Върховния административен съд е отменено в частта за определените временни цени за достъп. При условията на чл. 272 от ГПК въззивният съд е споделил и препратил изцяло към изложените от първоинстанционния съд правни изводи, като правилни и съобразени изцяло с установените по делото факти. Изложени са съображения, че цените за присъединяване към електроразпределителната мрежа, за достъп до мрежата и за пренос на ел. енергия през мрежата – чл. 30, ал. 1, т. 10, 11 и 13 ЗЕ, подлежат на регулиране от специализиран регулаторен орган – ДКЕВР (сега К.), като тези цени се приемат с решение на регулаторния орган и освен окончателни цени може да се определят и временни цени за достъп и за пренос. Съдът е посочил, че мрежовият оператор не може да определя и събира нито други видове цени за други услуги, освен определените от ДКЕВР, нито друг размер от определения от ДКЕВР, като всякакви други уговорки в договорите между Е. и ползвателите биха били нищожни поради противоречието им с императивните норми на ЗЕ. Когато регулаторният орган упражни правомощието си и определи конкретни цени, то това решение има конститутивно действие в отношението между конкретния производител и мрежовия оператор и този административен акт е материалноправно условие за възникване на вземането на Е. за съответната цена в определения от ДКЕВР размер, вкл. и за процесната временна цена за достъп, определена по реда на чл. 32, ал. 4 ЗЕ. Извън предмета на предвидените в чл. 84, ал. 2 ЗЕ договори за достъп до електроразпределителната мрежа, е договарянето на дължимите цени за предоставените от мрежовия оператор услуги, които подлежат на административно регулиране (арг. чл. 30, ал. 1, т. 13 ЗЕ). Задължението на производителите на електрическа енергия за плащане на цена за достъп на мрежовия оператор възниква от смесен фактически състав, включващ частноправен елемент (сключен договор за достъп и пренос – такъв е налице и при липса на писмен договор, ако съответният обект е бил фактически присъединен към мрежата на оператора) и административноправен елемент (решение на регулаторния орган за определяне на цена за достъп – временна или окончателна). При тази законова уредба липсата на административноправния елемент означава и липса на основание за начисляване от Е. на цена за достъп/пренос. Ето защо въззивният съд, е приел, че отмяната на решението на регулаторния орган (ДКЕВР) води до отпадане с обратна сила на задължение за плащане на цена за „достъп”, а въпросът за това дали за процесния период производителят на енергия е ползвал безвъзмездно услугата (достъп) на мрежовия оператор, или тя е била компонента от цена за пренос и доколко тази цена е обоснована, е извън рамките на настоящия спор.
Настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане до касационен контрол на обжалваното въззивно решение по поставените правни въпроси. Това е така, тъй като за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, следва правният въпрос /материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, обусловил изхода на спора, да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, разрешаван е противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, съгласно приетото в ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 на ОСГТК на ВКС. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК.
Настоящият състав на Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставените от касатора правни въпроси в изложението за допускане на касационно обжалване, тъй като те не са решени от въззивния съд с обжалваното решение в противоречие с практиката на ВКС, в противоречие с посочената от касатора съдебна практика, нито с обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по въпроси, които имат значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно т. 4 от ТР 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите.
В изложението на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с довод, че въззивното решение е недопустимо, поради липсата на право на иск в полза на дружеството – ищец, тъй като от наличието на сключен между страните договор следва ангажирането на договорната отговорност, а тя изключва тази за неоснователно обогатяване. К. съд намира, че допустимостта на съдебния акт е обусловена от надлежното упражняване на правото на иск – от и срещу надлежни страни, при наличие на положителните процесуални предпоставки и отсъствие на процесуални пречки. Въпросът дали при наличието на сключен между страните договор може да се търси обезщетение за неоснователно обогатяване при условията на чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД е такъв по съществото на спора, а не по неговата процесуална допустимост и съответно няма отношение към преценката за допустимостта на въззивното решение. В резултат от извършената от касационния съд служебна проверка в тази връзка, не се установява правото на иск в случая да е упражнено ненадлежно, съответно – не е налице основание за допускане на касационното обжалване поради вероятна недопустимост на атакувания акт. В случая не е налице смесване на договорна и извъндоговорна отговорност, каквато се поражда при неоснователното обогатяване, тъй като по делото не е имало спор, че относно размера на цените за достъп страните не са обвързани от договор, а те са плащани по силата на решението на ДКЕВР и с оглед на безспорния факт, че обектът е бил фактически присъединен към мрежата на оператора, с когото ищецът има договор за изкупуване на произвежданата енергия, както и договор за достъп и пренос през електроснабдителната мрежа на ответника. По тази причина отмяната на решението на ДКЕВР за временните цени за достъп представлява отпадане на правното основание, на което са формирани цените и е било извършено предходното плащане, което покрива хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Въззивният съд е възприел конструкцията на смесен фактически състав, но това няма отношение към крайния му извод, че плащането се е дължало по силата на решение на ДКЕВР /разглеждано като самостоятелен акт или като елемент от сложния фактически състав заедно с договора за достъп/. С отмяната на административния акт се оказва, че платеното е дадено при отпаднало основание. Поставените правни въпроси под № 1 и № 3 се отнасят до действието във времето и последиците от постановената от ВАС отмяна на решението на ДКЕВР за определяне на временни цени за достъп до електропреносната мрежа, съответно – значението на отмяната за правоотношението между ищеца като ползвател на преносната мрежа и ответника (сега касатор) като мрежов оператор. По тези правни проблеми е формирана практика на ВКС, Търговска колегия, с постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, а именно : Решение № 212 от 23.12.2015 г. по т.д.№ 2956/2014 г. на І т.о., Решение № 155 от 11.01.2016 г. по т.д.№ 2611/2014 г. на ІІ т.о., Решение № 157 от 11.01.2016г. по т.д.№ 3018/2014 г. на ІІ т.о., Решение № 7 от 26.04.2016 г. по т.д.№ 3196/2014 г. на ІІ т.о., Решение № 28 от 28.04.2016 г. по т.д.№ 353/2015 г. на ІІ т.о., Решение № 126 от 16.08.2016 г. по т.д.№ 1592/15 г. на ІІ т.о., Решение № 128 от 11.11.2016 г. по т.д.№ 2354/2015г. на ІІ т.о. и др. В посочените решения безпротиворечиво се приема, че отмяната на индивидуалния административен акт за определяне на временни цени за достъп има обратно действие и има за последица отпадането на основанието, по силата на което е заплатена цена за достъп от дружествата, произвеждащи електроенергия от възобновяеми източници. Или в случая въззивното решение е постановено в съответствие с практиката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което не е налице основание за допускане на касационното обжалване по въпроси № 1 и № 3. Останалите два въпроса (№ 4 и № 5) нямат обуславящо значение за изхода на спора. Както първоинстанционният, така и въззивният съд са квалифицирали претенцията по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, така че в това отношение не е настъпило изменение в производството пред въззивния съд. Въззивното решение съдържа изрично позоваване на приложимия материален закон с посочване на конкретна правна норма, поради което обосновката към въпрос № 4 не кореспондира с данните по делото, а въпрос № 5 е с теоретичен характер и не се явява обуславящ за изхода на спора и поради отсъствие на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване и по тези два правни въпроса.
Следователно, поради липса на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.
На ответника по касация не следва да бъдат присъдени поисканите разноски за адвокатско възнаграждение, тъй като не са приложени доказателства, че реално такива са направени.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 946 от 10.05.2016 г., постановено по т.д. № 1120/2016 г. на Софийския апелативен съд, ТО, 11 състав, по касационна жалба с вх. № 9030/20.06.2016 г. от [фирма], [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: