7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 246
гр. С., 03,04, 2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и шести януари през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 1313 по описа за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. П. Г., против въззивно решение № 1, постановено на 02. 01. 2014 г. от Варненски апелативен съд по т.д. № 681 по описа на съда за 2013 г., с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу „З. Д. [фирма] иск с правно основание чл. 208, ал. 1 от Кодекса за застраховането (КЗ), със законните последици. В подадените касационна жалба и приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се излагат оплаквания за незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение – касационни основания по чл. 281 от ГПК, и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Противната страна оспорва жалбата и наличието на основания за допускане на касационно обжалване, претендира разноски, включително юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима. По отношение допускането на касационно обжалване на въззивното решение, преценено съобразно изложените в жалбата и приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, касационни основания и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, касационната инстанция намира следното: В обжалваното по касационен ред решение въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от касатора иск е приел, че вземането му към застрахователното дружество – ответник, е погасено по давност, като е препратил и към мотивите на първоинстанционното решение, в което е прието по същество същото. В жалбата си и в приложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 от ГПК касаторът излага, че с влязло в сила решение ответникът е осъден да му заплати сумата 3000 лева, част от неплатено застрахователно обезщетение, останалата част от която е предявил в настоящото, отделно производство. Твърди и се позовава на задължителна съдебна практика, че с предявяването на частичния иск е прекъсната погасителната давност само за съдебно предявената с частичния иск, част от вземането му към ответника, но е спряна същата за цялото вземане (чл. 115, б. „ж“ от ЗЗД), поради което и обжалваното въззивно решение, потвърждаващо постановеното първоинстанционно такова, е постановено в противоречие със задължителната съдебна практика – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Такова основание обаче в случая не е налице. Формулираният правен въпрос, като установено в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 от ГПК общо основание за допускане на касационно обжалване, е релевантен, доколкото решаващите мотиви на въззивния съд, за да потвърди отхвърлителното първоинстанционно решение са основани именно на извода му, че претенцията на ищеца е погасена по давност. Не е налице обаче твърдяният от ищеца допълнителен селекционен критерий за допускането на касационно обжалване на въззивното решение по т. 1 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. Цитираното и приложено от касатора съдебно решение, действително съставлява задължителна съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като постановено в производство по реда на чл. 290 от с.з., и съобразно разрешенията, дадени с т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Същото обаче, като уеднаквяващо практиката, по см. на чл. 291 от ГПК, дава задължително разрешение на правните въпроси, по които е допуснато касационно обжалване по начин, на който обжалваното в настоящото производство въззивно решение, не противоречи. С посоченото Решение № 22 от 14. 07. 2010 г. по т.д. № 428 по описа на ВКС, ТК, Първо Т.О. за 2009 г., на което касаторът се позовава е прието, че след като вземането е индивидуализирано при предявяване на иска, последващите, допустими от процесуалния закон, изменения на размера на вземането, не представляват предявяване на нов иск, поради което спирането на давността по чл.115, ал.1, б.”ж” ЗЗД, настъпва от датата на депозиране на исковата молба и за увеличената част на претенцията. При предявен частичен иск ищецът очертава основанието и размера на вземането, но ограничава искането си до част от дължимата престация. В този случай, частично предявената претенция и вземането в непредявения размер произтичат от общ правопораждащ факт, имат идентично съдържание и заедно формират изцяло размера на претенцията. Налице е несъответствие между размера на вземането на ищеца и цената на иска. Заявеното увеличение на иска чрез преминаване от частичния към пълния размер на вземането не е резултат на неточност или затруднение за определяне цената на иска. Вземането е било заявено по основание и размер с исковата молба и законът в чл. 115, б. „ж“ ЗЗД свързва спирането на давността с висящност на съдебния процес относно вземането, а не с цената на иска, поради което и в тези случаи давност не тече от момента на постъпването на исковата молба в съда за пълния размер на дължимата престация. По изложените съображения в посоченото решение касационната инстанция утвърждава, че със завеждането на частичен иск не се прекъсва погасителната давност по отношение на останалата част от вземането – до пълния му размер, но с предявяването на частичния иск се спира течението на давностния срок по реда на чл. 115, б. „ж“ ЗЗД за цялото вземане, което спиране следва да се зачете в хода на съдебното производство, след като не е формирана сила на пресъдено нещо по частичния иск. Тези последици настъпват в случай, че искът би могло да се квалифицира, като частично предявен, т.е. в исковата молба ищецът е посочил основанието и пълния размер на дължимата престация, а не само частично предявеното. Не е такъв конкретният процесен случай. С исковата си молба, по която е образувано приключилото с влязло в сила осъдително решение в полза на ищеца гр.д. № 3397 по описа на РС – Добрич за 2009 г., касаторът е предявил претенция за заплащане на „…сумата от 3000 лева – представляваща част от незаплатено застрахователно обезщетение…“, ведно със законна лихва и разноски. В предходното дело, завършило с влязло в сила решение, по отношение на процесната главница, заявена като част от твърдяното да е дължимо застрахователно обезщетение, не е посочен с исковата молба, нито е конкретизиран впоследствие общият размер на обезщетението, което ищецът счита че му се дължи, и като част от който общ размер претендира сумата от 3000 лева, нито пък размерът на така първоначално заявената претенция е увеличаван впоследствие в хода на производството, по допустимите от процесуалния закон способи. Освен това, изложените изводи на касационния съд в подробно цитираното му решение, постановено по реда на чл. 290 и с действието по чл. 291 от ГПК, са относими към по-късното предявяване, чрез допустимо от процесуалния закон увеличение на иска, на първоначално непредявената част от вземането, но в рамките на същото съдебно производство, образувано по предявения частичен иск, до приключването на което производство само, давността следва да се счита за спряна за цялото вземане. Изрично се сочи в същото решение, че с оглед правните последици относно давността хипотезата, при която заявеният частичен иск е уважен с влязло в сила решение и в отделно производство е предявен иск за разликата до пълния размер на вземането (какъвто е настоящият), не е идентична със случаите на допуснато увеличение на иска по реда на чл. 116, ал. 1 от ГПК (отм.) Прието е, че с предявяването на частичен иск се прекъсва давността само за първоначално предявената част от вземането, но се спира същата за цялото вземане, поради което и последващото увеличение на иска, чрез предявяване и на непредявената част в същото съдебно производство, следва да се счита за предприето през времето, през което трае съдебният процес относно вземането по см. на чл. 115, б. „ж“ от ЗЗД, т.е., по време, когато давност не тече, и следователно – в рамките на неизтеклата, поради спиране давност. В тези случаи спирането на давността за цялото вземане следва да се зачете в хода на неприключилото съдебно производство, след като в рамките на същото и преди приключването му, не е формирана сила на пресъдено нещо по частичния иск. Не е такъв процесният случай, в който производството по частичния иск е приключило с влязло в сила решение, а разликата над частта, по която е формирана сила на пресъдено нещо със съдебното решение по предявения частичен иск, се предявява в отделно – настоящото, производство. В този случай действието на спирането на давността за цялото вземане, настъпило с предявяването на частичния иск, не се разпростира и по отношение на частта от вземането, по която няма формирана сила на пресъдено нещо с решението по предявения частичен иск, и извън рамките на приключилия съдебен процес по същия.
Доколкото поради изложеното в случая не е налице претендираното от касатора, противоречие с посочената задължителна съдебна практика, то и касационна проверка на обжалваното въззивно решение, не следва да бъде допускана. При този изход на делото в касационната инстанция жалбоподателят няма право на разноски за същата, а ответникът по жалбата има право на такива, представляващи юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. с чл. 9, ал. 3, вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 на ВАС от 2004 г., изм. и доп. ДВ бр. 28/28. 03. 2014 г.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1, постановено на 02. 01. 2014 г. от Варненски апелативен съд по т.д. № 681 по описа на съда за 2013 г.
ОСЪЖДА Д. П. Г., ЕГН: [ЕГН] от [населено място], [улица], ет. 1, ап. 1 да заплати на [фирма], ЕИК:[ЕИК] сумата 1457,76 лв. (хиляда четиристотин петдесет и седем лева и 76 ст.) юрисконсултско възнаграждение за защита в касационната инстанция.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: