5
определение по гр.д.№ 186 от 2012 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 246
гр. София, 30.03.2012 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и първи март две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА
ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
след като изслуша докладваното от съдия Т. ГРОЗДЕВА гр.д.№ 186 от 2012 г., приема следното:
Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. С. С.- А. срещу решение № 1292 от 08.11.2011 г. на Варненския окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 1231 от 2011 г., с което е отменено решение № 1178 от 24.03.2011 г. по гр.д.№ 8680 от 2009 на Варненския районен съд и вместо него е постановено ново решение за отхвърляне на предявения от А. С. против В. А. В. и С. А. С. иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК за приемане за установено, че ответниците не са собственици на недвижим имот, находящ се в землището на [населено място],[жк], съставляващ реална част от ПИ № 402 по ПНИ на СО „Б. дере” с площ на частта от 570 кв.м. при граници на частта: ПИ № 405, ПИ № 404, ПИ № 150, път и останалата част от ПИ № 402, защрихована с червен цвят на скица, находяща се на лист 49 от делото на РС, която представлява неразделна част от решението.
В касационната жалба се твърди, че решението на Варненския окръжен съд е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване са посочени чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК. Твърди се, че обжалваното решение противоречи на задължителна и незадължителна практика на ВКС /определение № 192 от 30.12.2008 г. по гр.д.№ 4037 от 2008 г. на ВКС, Второ г.о., решение № 676 от 27.05.2010 г. по в.гр.д.№ 2091 от 2009 г. на Варненския окръжен съд, решение № 233 от 25.02.2010 г. по гр.д.№ 2174 от 2009 г. на Варненския окръжен съд, решение № 917 от 08.12.2008 г. по гр.д.№ 3284 от 2007 г. на ВКС, Първо г.о., Тълкувателно решение № 6 от 10.05.2006 г. по т.гр.д.№ 6 от 2005 г. на ОСГК на ВКС, т.4, решение № 132 от 16.02.2010 г. по гр.д.№ 1905 от 2008 г. на ВКС, Трето г.о. и решение № 342 от 21.04.2009 г. по гр.д.№ 1221 от 2008 г. на ВКС, Първо г.о./ по следните правни въпроси: 1. Дали при предявяване на отрицателен установителен иск за собственост предмет на изследване са само правния интерес на ищеца и въпроса дали ответниците притежават вещни права върху имота-предмет на спора или предмет на изследване е и правото на собственост на ищеца върху този имот и 2. Дали при направени възражения за липсата на реституционни предпоставки в полза на възстановените по реда на ЗСПЗЗ бивши собственици, съдът може да приеме за установено правото на собственост само въз основа на решението на ПК и на заповедта по пар.4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ или претендиращият собствеността следва да докаже наличието на всички предвидени в закона предпоставки за реституция.
В писмен отговор от 27.02.2012 г. ответниците по жалбата В. А. В. и С. А. С. оспорват същата.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на касационната жалба счита следното: За да постанови решението си за отхвърляне на предявения отрицателен установителен иск за собственост, въззивният съд, макар и не изрично е приел, че ищцата има правен интерес от предявяването на иска, тъй като твърди, че е собственик на процесния имот по силата на изкупуване по реда на пар.4а от ПЗР на ЗСПЗЗ. Приел е иска за неоснователен, тъй като ответниците са собственици на имота на основание решение на ПК от 2004 г. и заповед по пар.4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ от 2006 г., а ищцата не е придобила правото на собственост върху този имот, тъй като не го е изкупила в предвидените в този закон срокове. Приел е за неоснователно и твърдението на ищцата за придобиване на имота по давност, тъй като от момента на възстановяване на собствеността на ответниците до завеждане на делото не са изминали 10 години.
С оглед на тези мотиви на въззивното решение поставените от касаторката правни въпроси /дали при предявяване на отрицателен установителен иск за собственост предмет на изследване са само правния интерес на ищеца и въпроса дали ответниците притежават вещни права върху имота-предмет на спора или предмет на изследване е и правото на собственост на ищеца върху този имот и дали при направени възражения за липсата на реституционни предпоставки в полза на възстановените по реда на ЗСПЗЗ бивши собственици, съдът може да приеме за установено правото на собственост само въз основа на решението на ПК и на заповедта по пар.4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ или претендиращият собствеността следва да докаже наличието на всички предвидени в закона предпоставки за реституция/ са относими към предмета на спора. По тези въпроси обаче не се констатира противоречива съдебна практика:
1. В определение № 192 от 30.12.2008 г. по гр.д.№ 4037 от 2008 г. на ВКС, Второ г.о., решение № 676 от 27.05.2010 г. по в.гр.д.№ 2091 от 2009 г. на Варненския окръжен съд и решение № 233 от 25.02.2010 г. по гр.д.№ 2174 от 2009 г. на Варненския окръжен съд е прието, че при предявен отрицателен установителен иск за собственост ищецът следва да докаже само наличието на правен интерес от предявяване на иска, а не и правото си на собственост, а в тежест на ответника е да докаже, че притежава правото на собственост върху спорния имот. Обжалваното решение не противоречи на тази практика, тъй като в него по същество е прието същото: че ищцата е изложила твърдения, обосноваващи правния й интерес от завеждане на отрицателен установителен иск собственост и че в тежест на ответниците е било да докажат правото си на собственост върху спорния имот. Вещните права на ищцата А. С. С.-А. върху имота /това дали тя е придобила правото на собственост върху него въз основа на изкупуване по реда на пар.4а от ПЗР на ЗСПЗЗ или на основание давностно владение/ са изследвани от въззивния съд само дотолкова доколкото, ако бяха доказани, биха изключили правото на собственост на ответниците и като последица от това биха обосновали постановяване на решение за уважаване на предявения отрицателен установителен иск за собственост.
2. В т.4 от Тълкувателно решение № 6 от 10.05.2006 г. по т.гр.д.№ 6 от 2005 г. на ОСГК на ВКС е прието, че при спор за собственост между лицата, които се позовават на реституция на имот по административен ред, и лица, които не са участвали в административното производство по възстановяване на собствеността, по възражение на неучаствалите в административното производство лица гражданският съд е компетентен да осъществи инцидентен съдебен контрол върху административния акт, както за неговата валидност, така и за неговата материална законосъобразност, тоест да прецени дали са били налице материалноправните предпоставки за възстановяване на собствеността. В посочената от касаторката незадължителна практика на ВКС /решение № 917 от 08.12.2008 г. по гр.д.№ 3284 от 2007 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 132 от 16.02.2010 г. по гр.д.№ 1905 от 2008 г. на ВКС, Трето г.о. и решение № 342 от 21.04.2009 г. по гр.д.№ 1221 от 2008 г. на ВКС, Първо г.о./ е прието, че когато се касае за реституция на имот по реда на ЗСПЗЗ, при спор за собственост лицата, в чиято полза е издаден административния акт на Поземлената комисия, следва да докажат наличието на предпоставките за настъпване на реституцията. Обжалваното решение не противоречи на тази практика. В него по възражение на ищцата въззивният съд е осъществил инцидентен съдебен контрол за валидност и материална законосъобразност на административния акт за реституция на имота на ответниците, като същевременно се е съобразил и със задължителната практика на ВКС по въпроса за допустимите възражения на ползувателя, който претендира, че е придобил имота по силата на изкупуване по пар.4а от ПЗР на ЗСПЗЗ: Както в обжалваното решение, така и в задължителната практика на ВКС /например решение № 365 от 15.10.2010 г. по гр.д.№ 1493 от 209 г. на ВКС, Второ г.о., решение № 885 от 13.12.2010 г. по гр.д.№ 1468 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 709 от 16.12.2010 г. по гр.д.0 1831 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о, решение № 37 от 06.04.2011 г. по гр.д.№ 252 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 15 от 11.05.2011 г. по гр.д.№ 340 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 257 от 20.10.2011 г. по гр.д.№ 1369 от 2010 г. на ВКС, Второ г.о., решение № 231 от 31.10.2011 г. по гр.д.№ 1610 от 2010 г. на ВКС, Второ г.о., решение № 332 от 15.11.2011 г. по гр.д.№ 698 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 474 от 25.11.2011 г. по гр.д.№ 55 от 2011 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 253 от 09.01.2012 г. по гр.д.№ 1149 от 2010 г. на ВКС, Второ г.о., решение № 336 от 17.01.2012 г. по гр.д.№ 1121 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 50 от 10.02.2012 г. по гр.д.№ 908 от 2011 г. на ВКС, Второ г.о. и др., всички постановени по реда на чл.290 и сл. от ГПК/ е прието, че ползувателят не може да оспорва правата на наследодателя на реституираните по реда на ЗСПЗЗ собственици към минал момент, ако не заявява свои вещни права върху имота към този минал момент и съответно, че съдът не е длъжен да разглежда такова възражение на ползувателя.
Поради гореизложеното не са налице основания по чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Варненския окръжен съд.
С оглед изхода на делото и на основание чл.81 от ГПК във връзка с чл.78 от ГПК касаторката следва да бъде осъдена да заплати на ответниците по жалбата направените от тях разноски за адвокат по делото през ВКС в размер на 500 лв.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1292 от 08.11.2011 г. на Варненския окръжен съд по в.гр.д.№ 1231 от 2011 г.
ОСЪЖДА А. С. С.-А. със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.2 чрез адв.Б. Б. да заплати на В. А. В. и С. А. С. и двамата със съдебен адрес: [населено място], [улица], офис № 3, чрез адв.С. Л. на основание чл.78 от ГПК разноски по делото пред ВКС в размер на 500 лв. /петстотин лева/.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.