О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 246
София, 30,03,2010 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети март две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЕМИЛ МАРКОВ
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 970/2009 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на “ К. ” О. – Ф. / М. /, И. против решение №923 от 09.07.2009 г. по гр.д. № 336/2008 г. на Софийски апелативен съд .
Ответникът по касация – “ Б. ” О. – гр. М. е на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК.
С представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е поставил въпроса за приложението на чл.125, ал.3 ТЗ и по – конкретно: в какво се изразява правото на напусналия или изключен съдружник от дружество с ограничена отговорност да получи част от имуществото на дружеството, съответна на неговия дял от капитала. Този въпрос е поставен във връзка с приетото от въззивния съд, че определянето на имуществото на дружеството, в посочената хипотеза се извършва по неговата стойност, отразена по баланса към момента на прекратяване на членството, а не по пазарната стойност на активите. Посочено е, че това тълкуване на нормата било в противоречие с практиката на ВКС, тъй като според страната, било безспорно, че това което следва да получи съдружника при прекратяване на членственото си правоотношение се определяло не по балансовата, а по реалната пазарна стойност съответна на дела им от активите на дружеството. В тази връзка са изброени определения и решения на ВКС. Поставен е като процесуалноправен въпрос, този относно действието на запора върху дружествен дял – чл.398б ГПК / отм./във връзка с приетото, според касатора, че като носител на материалното право “ Б. ” О. имал право да се разпорежда с вземането си. Посочено е, че този извод бил в противоречие с практиката на ВКС, която била в смисъл, че действието на запора върху дружествения дял, “пречи” на разпореждането на носителя на материалното право. Изброени са решения и определения на ВКС. Посочено е още, че решението на САС било в противоречие с разпоредбата на чл.134 ЗЗД и практиката на ВКС по прилагане на тази норма, с оглед това, че длъжникът не може да се разпорежда с предмета на иска заведен от негово име- цитирани са решения и определения на ВКС. Така е обосновано наличие на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поддържано е, че е налице и основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. В подкрепа на този извод подробно е развито разбиране, че не само съдилищата, но и ВКС имал противоречиви разрешения на въпроса, какво е имуществото, което се полага на напусналия съдружник в О. и на каква цена на активите следва да се определя. Цитирано е решение 1124/99г. на ВКС, V г.о., с което от една страна било прието, че се касае за ликвидационна стойност, а от друга, че се определя по балансовата стойност. Развито е разбирането на касатора за разрешаване на този въпрос, в контекста на поддържаното от него, че определянето на това имущество следва да става по неговата действителна, пазарна стойност. С оглед тези аргументи е посочено, че е налице и основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като е поддържано още в тази насока, че цялата съдебна практика и правна доктрина “ страдала от липса на яснота и безспорност”за това как следва да се определя размера на имуществото съответно на дружествения дял, като е мотивирано такова разбиране и за съотношението на иска по чл.125, ал.3 ГПК и запора на дружествен дял по реда на чл.398б ГПК / отм./.
Касаторът е формулирал изрично като правен въпрос – този относно приложението на чл.125, ал.3 ГПК във връзка с начина на определяне стойността на имуществото, което следва да получи напусналия дружество с ограничена отговорност съдружник. Страната е сочила във връзка с така поставения въпрос наличие на предпоставките на чл.280, ал.1 т.1, 2 и 3 ГПК. По основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, липсват изобщо доводи, тъй като касаторът е сочил единствено противоречие с разрешения дадени с казуална практика на ВКС, а не задължителна / т.2 на ТРОСТК на ВКС на РБ №1/2009г./. Следва да се отбележи, че съобразно разрешенията дадени с цитираното Тълкувателно решение- т.2 и 3, изобщо релевантна практика по смисъла на текста на чл.280, ал.1 ГПК не съставляват определенията, в това число и определенията по чл.288 ГПК, с които не се разрешават нито материалноправни нито процесуалноправни въпроси, поради което приложените и цитирани определения на ВКС са ирелевантни към тези основания. За да обоснове довод за наличие на предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, страната е сочила практика на ВКС – решения постановени по реда на чл.218а ГПК / отм./, за които е поддържала, че този въпрос е решаван противоречиво, а освен това е сочила и решение на ВКС / постановено по реда на чл.218а ГПК / отм./ , което било вътрешно противоречиво относно определяне на начина, по който се изчислява стойността на имуществото, дължимо на напусналия съдружник от О. по смисъла на чл.125, ал.3 ТЗ. Твърдението, обаче, че така изведения въпрос е бил разрешен в противоречие с практика на ВКС не обосновава наличие на основание за допускане на касационно обжалване, тъй като той е бил разрешен със задължителна практика /т .2 ТРОСГТК №1/2009г. /- решение №64/ 09.06.2009г. по т.д. 504/08г. на ВКС, ІІ т.о. постановено по реда на чл.290 ГПК и след като приетото от въззивният съд при разрешаване на така поставения въпрос е изцяло в съответствие с това решение, то и не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т. 2 и 3 ГПК.
Въпроса относно действието на запора върху дружествен дял във връзка с приложението по чл.398бГПК / отм./ не е релавантен по смисъла на чл.280 , ал.1 ГПК, тъй като е поставен извън контекста на иска, който е бил предявен, освен това и при неправилна интерпретация на мотивите на решаващия състав. Въззивният съд е приел неоснователност на иска по чл.134 ЗЗД, с оглед това, че по силата на извънсъдебно споразумение ответникът – длъжник на дружеството- ищец е получил изцяло в своя патримониум дължимата искова сума и че като носител на материалното право, същия може да се разпорежда с него, включително и да сключи спогодба за изплащане на задължението, като твърдението, че двете дружества – ответници по иска с действията си са увредили ищеца са без правно значение за иска по чл.134 ЗЗД. Следователно, решаващият извод на съда е, че запора върху дружествения дял на ответника, от чието име е заведен иска от ищеца по реда на чл.134 ЗЗД е ирелевантен за този иск. Спрямо този решаващ извод не е бил поставен правен въпрос, нито е обсъждано наличие на предпоставките на една от лимитивно изброените хипотези по текста. Изводът за ирелевантност на поставения въпрос се извежда още и от правната характеристика на иска по чл.134 ЗЗД, чрез който кредитора с установено вземане упражнява правата на своя длъжник, като цели това имущество да бъде възстановено в патримониума на длъжника. Но едва след успешното провеждане на сурогационния иск, кредиторът има право да се удолетвори по определения от закона ред от това имущество, което той не получава по силата на осъдителното решение по чл.134 ЗЗД. Само в производство по удолетворяване на вземането му, каквото не е настоящето, той ще може успешно да претендира права във връзка с постигнато обезпечаване на вземането си срещу длъжника, но спрямо иска по чл.134 ЗЗД факта, че той не е хирографарен кредитор е без правно значение за основателността му, тъй като той предявява права на длъжника, а не свои права. Следователно, при липса на релевантен въпрос, без правно значение са доводите за противоречие със съдебната практика, още повече, че приложените решения, освен неотносими към спора, са и установяващи липсата на релевантност на поставения въпрос. Или, съобразно изложените мотиви не се обосновава довод за приложно поле на нормата на чл.280, ал.1, т.2 и 3ГПК по така поставения въпрос.
С оглед изложеното решението на Софийски апелативен съд не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Ответникът по касация не е поискал разноски, нито е удостоверил извършването им, поради което такива не се присъждат.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №923 от 09.07.2009 г. по гр.д. № 336/2008 г. на Софийски апелативен съд .
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: