О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 247
гр. София, 15.05.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на четиринадесети януари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 3027 по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по:
Касационна жалба вх. № 3322 от 19.04.2018 г., подадена по пощата на 17.04.2018 г. от Я. Р. П. и Й. Р. П. чрез адвокат Н. Г. от АК – П., против въззивно решение № 43 от 09.03.2018 г., постановено по в.гр.д.№ 526/2017 г. на АС-Пловдив, изменено с определение № 267 от 18.06.2018 г. по същото дело,
която е насочена срещу частта от решението, с която е потвърдено решение № 438 от 13.04.2017 г. по гр.д.№ 1227/2015 г. и по присъединеното гр.д.№ 2110/2015 г. – и двете по описа на Окръжен съд – Пловдив, в частта, с която са отхвърлени искове, предявени от Я. Р. П. и Й. Р. П. против И. В. К.; Г. Й. Ш.; С. Д. Г.; Р. Д. Н.; Е. Н. К.; Л. М. К.; Ф. Г. Т.; В. Г. И.; Е. Г. Т.; Е. Г. И.; И. Д. А.; И. П. Б. /като наследник и правоприемник на починалата в хода на производството М. Н. Б./; П. Г. А.; И. Х. А.; Т. Х. А.; Д. К. М.; В. А. Г.; С. Г. Г.; В. Й. М.; Н. Г. Ч.; В. К. М. и М. П. А., а именно:
за признаване за установено по отношение на ответниците, че Я. Р. П. е собственик на следните недвижими имоти:
поземлен имот без идентификатор, с площ от 456 кв.м., находящ се в [населено място], [улица], кадастрален район 510 от кадастралната карта на [населено място], съставляващ реална част (при граници, описани в решението) от поземлен имот с идентификатор *** (с обща площ от 16 396 кв.м.) и означена като: а./ дял 14 с площ от 397 кв.м. и площ от 59 кв.м. в новопроектирана вътрешна улица в скицата-проект за делба на имот 748 и б./ УПИ * – „за жилищно и обществено застрояване” в квартал 89, с площ от 397 кв.м. и площ от 59 кв.м. в новопроектирана вътрешна улица в скицата-предложение за изменение на ПУП-ПРЗ, на основание дарение, сключено с нотариален акт № 84, том VIII, рег.№ 2295, дело № 1704 от 07.02.2005г. на СВ – Пловдив, и давностно владение, изтекло в негова полза до 2015 г. (лично и присъединено от праводателите му А. П. и Р. П. /за периода от 1996 г. до 2006 г. вкл./);
поземлен имот без идентификатор, с площ от 1 368 кв.м., находящ се в [населено място], [улица], кадастрален район 510 от кад. карта на [населено място] и съставляващ реална част (при граници, описани в решението) от имот ***, означена като: а./ дял 15, с площ от 1 209 кв.м. и площ от 177 кв.м. в новопроектирана вътрешна улица в скицата-проект за делба на имот * и б./ УПИ * – „за жилищно и обществено застрояване” в квартал 89, с площ от 1 209 кв.м. и площ от 177 кв.м. в новопроектирана вътрешна улица в скицата-предложение за изменение на ПУП-ПРЗ, на основание договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 100, том I, рег.№ 2271, дело № 79 от 15.08.2011 г., и давностно владение, изтекло в негова полза лично и присъединено от праводателите му – Ц. Г. М. и Г. Ц. М. с начало на периода от 1993 г.;
поземлен имот без идентификатор, с площ от 1 368 кв.м, находящ се в [населено място], [улица], квартал 510 от кадастралната карта на града, съставляващ реална част (при граници, описани в решението) от имот *** и означен като: а./ дял 16 с площ от 1 203 кв.м. и площ от 183 кв.м. в новопроектирана вътрешна улица в скицата-проект за делба на имот * и б./УПИ * – „за жилищно и обществено застрояване” в квартал 89а с площ от 1 203 кв.м. и площ от 183 кв.м. в новопроектирана вътрешна улица в скицата-предложение за изменение на ПУП-ПРЗ, на основание покупко-продажба, сключена с нотариален акт № 103, том II, рег.№ 4146, дело № 261 от 21.11.2013 г. на нотариус № 544, вписан акт № 33, том 92, рег.№ 33198, дело № 16215 от 21.11.2013 г. на СВ – гр. Пловдив, и давностно владение, изтекло в негова полза лично и присъединено от праводателя му В. Ц. П. с начало на периода от 1993 г., както и
иска за признаване за установено по отношение на ответниците, че Й. Р. П. е собственик на поземлен имот без идентификатор, с площ от 456 кв.м., находящ се в [населено място], [улица], кадастрален район 510 от кадастралната карта на града, съставляващ реална част (при граници, описани в решението) от имот ***, означен като: а./дял 13, с площ от 409 кв.м. и площ от 47 кв.м. в новопроектирана вътрешна улица в скицата-проект за делба на имот * и б./ УПИ * – „за жилищно и обществено застрояване” в квартал 89а, с площ от 409 кв.м. и площ от 47 кв.м. в новопроектирана вътрешна улица в скицата-предложение за изменение на ПУП-ПРЗ, на основание договор за дарение, сключен с нотариален акт № 7, том VI, рег.№ 6785, дело № 884 от 31.12.2003 г. на СВ – гр. Пловдив, и придобивна давност,
както и в частта му, с която е потвърдено определение № 1318 от 01.06.2017 г., постановено по гр.д. № 1227/2015 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив, в частта, с която е допълнено въззивното решение в частта му за разноските, като Я. Р. П. и Й. Р. П. са осъдени да заплатят на Н. Г. Ч. сумата от 1 080 лв. – разноски по делото, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение и платен депозит за вещо лице по допуснатата СТЕ;
както и по
Касационна жалба вх.№ 3389 от 20.04.2018 г., подадена от Н. Г. А.-Ч. чрез адвокат К. Д. от АК – П., против въззивно решение № 43 от 09.03.2018 г., постановено по в.гр.д.№ 526/2017 г. на АС-Пловдив, изменено с определение № 267 от 18.06.2018 г. по същото дело,
в частта му, с която е потвърдено решение № 438 от 13.04.2017 г., постановено по гр.д.№ 1227/2015 г. и присъединеното гр.д.№ 2110/2015 г. – и двете по описа на Окръжен съд – Пловдив, в частта, с която е отхвърлен предявеният от Н. Г. Ч. против Я. Р. П., Й. Р. П.; И. В. К.; Г. Й. Ш.; С. Д. Г.; Р. Д. Н.; Е. Н. К.; Л. М. К.; Ф. Г. Т.; В. Г. И.; Е. Г. Т.; Е. Г. И.; И. Д. А.; И. П. Б. /като наследник и правоприемник на починалата в хода на производството М. Н. Б./; П. Г. А.; И. Х. А.; Т. Х. А.; Д. К. М.; В. А. Г.; С. Г. Г.; В. Й. М. и В. К. М., иск за признаване за установено по отношение на ответниците, че Н. Г. Ч. е собственик на недвижим имот от 2,737 дка – бивша нива, находяща се в землището на [населено място] – Запад, кв. 36, парцел *, имот * от комасационен план от 1940 г., представляващ реална част от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], с обща площ от 16,425 дка, за който е отреден УПИ ** за жилищно и обществено застрояване в кв. 89 по плана на ПУП и ПРЗ и схеми за кв. „Х. С. IV”, с административен адрес – [населено място], [улица], при граници на имота, описани в решението, на основание договор за дарение от 21.10.1997 г., обективиран в нотариален акт № 34, том 68, н.д. № 16812/1997 г. на нотариус Б.,
както и в частта му, с която е отменено решение № 438 от 13.04.2017 г. по гр.д.№ 1227/2015 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив в частта, с която са отхвърлени предявените от Я. Р. П. и Й. Р. П. против И. В. К.; Г. Й. Ш.; С. Д. Г.; Р. Д. Н.; Е. Н. К.; Л. М. К.; Ф. Г. Т.; В. Г. И.; Е. Г. Т.; Е. Г. И.; И. Д. А.; М. Н. Б.; П. Г. А.; И. Х. А.; Т. Х. А.; Д. К. М.; В. А. Г.; С. Г. Г.; В. Й. М.; Н. Г. Ч.; В. К. М. и М. П. А. искове за признаване за установено по отношение на ответниците, че Я. Р. П. е собственик на сграда с идентификатор **** на два етажа, със застроена площ от 73 кв.м. и с предназначение „друг вид сграда за обитаване”, построена в поземлен имот – реална част от имот ***, на основание приращение – чл. 92 ЗС, както и за признаване за установено по отношение на ответниците, че Й. Р. П. е собственик на сграда с идентификатор **** на два етажа, със застроена площ от 100 кв.м. и с предназначение – „друг вид сграда за обитаване”, построена в поземлен имот – реална част от имот ***, на основание приращение – чл. 92 ЗС, и вместо него е постановено друго, с което е признато за установено по отношение на следните лица: И. В. К.; Г. Й. Ш.; С. Д. Г.; Р. Д. Н.; Е. Н. К.; Л. М. К.; Ф. Г. Т.; В. Г. И.; Е. Г. Т.; Е. Г. И.; И. Д. А.; И. П. Б. /като наследник и правоприемник на починалата в хода на производството М. Н. Б./; П. Г. А.; И. Х. А.; Т. Х. А.; Д. К. М.; В. А. Г.; С. Г. Г.; В. Й. М.; Н. Г. Ч.; В. К. М. и М. П. А., че Я. Р. П. е собственик на сграда с идентификатор **** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-48 от 03.06.2009 г. на ИД на АГКК, със застроена площ от 73 кв.м., брой етажи – 2, предназначение – друг вид сграда за обитаване, с адрес на сградата: [населено място], „Парк отдих и култура”, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, при съседи на поземления имот: ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, на основание приращение по чл. 92 ЗС и давностно владение, както и е признато за установено по отношение на следните лица: И. В. К.; Г. Й. Ш.; С. Д. Г.; Р. Д. Н.; Е. Н. К.; Л. М. К.; Ф. Г. Т.; В. Г. И.; Е. Г. Т.; Е. Г. И.; И. Д. А.; И. П. Б. /като наследник и правоприемник на починалата в хода на производството М. Н. Б./; П. Г. А.; И. Х. А.; Т. Х. А.; Д. К. М.; В. А. Г.; С. Г. Г.; В. Й. М.; Н. Г. Ч.; В. К. М. и М. П. А., че Й. Р. П. е собственик на сграда с идентификатор **** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-48 от 03.06.2009 г. на ИД на АГКК, със застроена площ от 100 кв.м., брой етажи – 1, предназначение – друг вид сграда за обитаване, с адрес на сградата: [населено място], „Парк отдих и култура”, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, при съседи на поземления имот: ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, на основание приращение по чл. 92 ЗС и давностно владение.
Жалбата, подадена от Я. Р. П. и Й. Р. П., е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК. Съдържа искане обжалваното в съответните части решение да бъде отменено като неправилно и спорът да бъде разрешен по същество с уважаване на предявените от тези касатори искове, както и да бъде оставено без уважение искането по чл. 248 ГПК на Н. Г. А.-Ч. за допълване на първоинстанционното решение в частта за разноските.
Ответниците по касация И. В. К.; Г. Й. Ш.; С. Д. Г.; Р. Д. Н.; Е. Н. К.; Л. М. К.; Ф. Г. Т.; В. Г. И.; Е. Г. Т.; Е. Г. И.; И. Д. А.; И. П. Б.; П. Г. А.; И. Х. А.; Т. Х. А.; Д. К. М.; В. А. Г.; С. Г. Г.; В. Й. М.; В. К. М. и М. П. А. не са депозирали отговор на жалбата по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК.
Ответницата по касация Н. Г. Ч. е депозирала отговор на жалбата по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК (вх.№ 4294 от 21.05.2018 г., л. 51 от делото), като възразява, че същата е неоснователна.
Жалбата, подадена от Н. Г. А.-Ч., е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК. Съдържа искане обжалваното в съответните части решение да бъде отменено като неправилно и спорът да бъде разрешен по същество.
Ответниците по касация Я. Р. П., Й. Р. П.; И. В. К.; Г. Й. Ш.; С. Д. Г.; Р. Д. Н.; Е. Н. К.; Л. М. К.; Ф. Г. Т.; В. Г. И.; Е. Г. Т.; Е. Г. И.; И. Д. А.; И. П. Б.; П. Г. А.; И. Х. А.; Т. Х. А.; Д. К. М.; В. А. Г.; С. Г. Г.; В. Й. М. и В. К. М. не са депозирали отговор на жалбата по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
Обжалваното решение е постановено в производство по чл. 258 – 273 ГПК, като въззивният съд е разгледал предявените от ищците по гр.д.№ 1227/2015 г. на ОС – Пловдив – Я. Р. П. и Й. Р. П., както и от ищцата по присъединеното гр.д.№ 2110/2015 г. – Н. Г. Ч., искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено на правото на собственост на всеки от тях върху съответно индивидуализирани недвижими имоти. Прието е за установено, че страните по делото попадат в кръга от наследници на М. В. М., починал на 17.03.1946 г. и наследен от своите трима братя (Ц., Д. и К. М.) и три сестри (Е. В. А., Н. В. М. и П. В. Д.). На 06.10.1947 г. е подадена искова молба за делба на останалото от М. В. М. наследство между посочените негови братя и сестри. От съдебен протокол от 22.01.1947 г. по ч.гр.д.№ 608/1947 г. на Пловдивски околийски съд е установено, че е допуснато извършването на съдебна делба между посочените наследници при равни дялове (по 1/6 ид.ч.) по отношение на недвижимия имот, описан в удостоверение № 576 от 14.06.1947 г. на кметско наместничество с. Прослав при Пловдивската народна община. В удостоверението имотът е описан като нива от 16 дка в П. з., местност „Ц. о.”, с посочени съседи. Липсват доказателства делбата да е извършена, т.е. всеки от братята и сестрите на М. В. М. да е получил определен реален дял от нивата. Последвало колективизиране на земята през 1957 г. След влизане в сила на ЗСПЗЗ и при позоваване на протокола от 22.01.1947 г. по ч.гр.д.№ 608/1947 г. наследниците заявили искания за реституиране на собствеността в отделни преписки, в отговор на които са постановени шест решения на ПК – Пловдив с дата 21.06.1993 г. (№№ от Т-481 до Т-486), съгласно всяко от които се възстановява правото на собственост в стари реални граници върху „нива от 2,737 дка в землището на [населено място] – Запад в кв. 36, парцел *, имот № * от комасационен план от 1940 г., съставляваща част от общ имот от 16,425 дка” при посочени граници за последния. По картата на възстановената собственост така реституираните имоти са нанесени като общ имот № * с площ от 16,425 дка, идентичен на поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта, одобрена със Заповед № РД-18-48 от 03.06.2009 г. Формиран е извод, че при липсата на данни за извършване на съдебната делба от 1947-1948 г. на имота чрез обособяване на отделни самостоятелни имоти от него, разпределени между наследниците, които като такива да са фигурирали в предшестващи колективизацията планове, и при позоваване на съдебния протокол за допускане на делба на имота като съсобствен, то реституцията е проведена за целия имот, а не за обособени от него отделни такива. Възстановителните решения индивидуализират именно същия, заснет като такъв в КВС и кадастралната карта, по отношение на който се поражда конститутивното им действие досежно обекта на реституцията. Собствеността е възстановена по отношение на целия имот в съсобственост между наследниците на починалите титуляри при равни за последните дялове, каквито при делбата е установено да притежават – от по 2,737 дка или в дробно съотношение – по 2 737 / 16 426 ид.части. По тази причина като неоснователна е определена тезата на ищцата Н. Ч., че претендираният от нея имот с площ от 2,737 дка е реституиран като самостоятелен обект в индивидуална собственост на нейната майка Н. Ч., явяваща се единствен наследник на бившия собственик Н. М.. Към момента на реституцията върху заснетия по КВС имот № * от 16,425 дка е съществувала съсобственост между всички лица, в полза на които е проведена, включително и Н. Ч.. Обобщено е, че и тримата ищци по същество претендират за индивидуална собственост върху реални части от реституирания имот (доколкото той по действащата кадастрална карта е заснет като един общ поземлен имот с идентификатор ***), позовавайки се на настъпили след реституцията и преди и след одобряване на кадастралната карта юридически факти, изпълващи наведените от тях придобивни основания. Установено е, че непосредствено след реституцията наследниците на бившите собственици (по тяхно общо съгласие) са установили фактическа власт върху съответните по площ от по 2 737 дка шест реални дяла от общия имот, с вътрешно разпределение между отделните групи наследници и последващи техни правоприемници, които са и оградили, а част от тях – и застроили. В резултат от това и релевираните с исковата молба сделки, ищците П. установили владение върху процесните реални части от имота с идентификатор ***. През 2002 г.-2003 г. ищецът Й. П. построил и завладял и сградата с настоящ идентификатор ****. Около две години по-късно по аналогичен начин действал и брат му – ищецът Я. П., по отношение на сградата с идентификатор ****. За същите е издадено удостоверение № 54 от 07.11.2013 г. на община Пловдив, район „Западен”, според което (на основание § 127, ал. 1 ЗИД ЗУТ) те не подлежат на премахване и забрана за ползване и могат да бъдат предмет на прехвърлителни сделки, т.е. са в режим на търпимост.
От правна страна е прието, че владението е част от имуществото на наследодателите и с приемане на наследството то продължава от наследниците по право, при което презумпцията по чл. 69 ЗС се счита оборена и позоваващият се на придобивна давност сънаследник, упражнявал фактическа власт, следва да докаже, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. В случая съсобствеността върху общия имот е възникнала по наследяване след реституцията му, при която е обособен като обект на вещно право. Последвали са разпоредителни сделки с идеални части от имота. Още при възстановяването му, обаче, сънаследниците по тяхно общо съгласие са установили фактическа власт върху съответните им реални части от него, каквато по отношение на тях са продължили да упражняват и правоприемниците им. По тази причина е прието, че фактическата власт върху реалните части е установена по съгласие на съсобствениците с намерение за своенето им от всеки от тях като индивидуален собственик по отношение на идеалните части на останалите, с което е осъществявано явно и необезпокоявано владение от обективна и субективна страна по отношение идеалните части както от реалните части от имота, така и от построените от ищците П. жилищни сгради извън притежаваните по силата на даренията, продажбите и приращението. Владението е продължило над 10 години, включително при съобразяване разпоредбата на чл. 82 ЗС. Всеки от ищците П. е претендирал за право на собственост върху построената от него сграда (съответно с идентификатор **** – за Я. П., и **** – за Й. П.). Като придобивни основания са релевирали извършените от родителите им в тяхна полза дарения, приращение и давностно владение. Сградата с идентификатор **** е построена от Я. П. около 2006 г., а сградата с идентификатор **** – от Й. П. през 2003 г., след като са придобили от родителите си по дарение по 912,5 / 2 737 ид.ч. от имота с идентификатор ***. Като собственици на терена в този обем права, на основание чл. 92 ЗС по приращение те са придобили в същия обем и идеалните части от процесните сгради. Последните са построени във владени въз основа на съгласие на всички съсобственици още след реституцията от праводателите им до този момент реални части от имота, като от възникването им се ползват от ищците. Основанието, на което са установили фактическа власт върху постройките, предполага тяхното намерение за своене и изключва владението на останалите, поради което не е необходимо да доказват извършване на действия, обективиращи това им намерение, спрямо останалите. Ето защо е прието, че с изтичане на десетгодишния срок по чл. 79, ал. 1 ЗС (съответно – през 2016 г. и през 2013 г.) всеки от тях е придобил по давност останалите идеални части от съответната сграда. Без значение е обстоятелството, че исковата молба е подадена на 05.05.2015 г., когато срокът за Я. П. все още не е бил изтекъл, тъй като с нея давността не се прекъсва по смисъла на чл. 84 ЗС във връзка с чл. 116, б. „б” ЗЗД, доколкото искът му е за установяване на придобити от него по давност права, като нито един от ответниците не е заявил чрез насрещен иск или възражение претенции за собственост върху претендираната от Я. П. жилищна сграда, с което да прекъсне течащата в негова полза придобивна давност, изтичането на която в хода на производството следва да бъде зачетено като осъществил се факт с правно значение за правилното решаване на спора. С оглед основателността на предявените от ищците П. установителни собственически искове за процесните сгради, същите са уважени след частичната отмяна на първоинстанционното решение.
Произнасяйки се по исковете на Я. и Й. П. относно придобиването на реалните части от общия имот, върху които те са упражнявали лично и присъединено владение, като спорен е определен въпроса дали тези реални части съставляват обекти, годни за придобиване по сделки и давност. В тази връзка е изложено, че до 01.01.2001 г., когато е влязъл в сила ЗИД ЗТСУ (ДВ, бр. 34 от 25.04.2000 г.), първоначалната редакция на нормата на чл. 59, ал. 1 ЗТСУ /отм./ е въвеждала абсолютна забрана за придобиването на реални части от дворищнорегулационни парцели чрез правни сделки или по давност, при което теклата до изменението на нормата давност по отношение на такива реални части не се зачита. След изменението й придобиването на реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места е позволено само ако те отговарят на нормативните изисквания за минимални размери за площ и лице. Идентична на тази е уредбата, въведена посредством сега действащите разпоредби на чл. 200 във връзка с чл. 19 ЗУТ. Преследваната от Законодателя идея е да бъде запазена целостта на имота в конфигурацията му по регулацията, с оглед възможността за реализиране на предвижданията по ПУП-ПРЗ, както и реалната част от него, отговаряща на нормативите за площ и лице, да бъде заснета като самостоятелен поземлен имот и урегулирана, без да се засяга или влошава предвиденото с плана застрояване, както в урегулирания поземлен имот, в който се намира тя, така и в съседните му. Затова тези изисквания не са меродавни за имотите извън регулация, за които не е налице отреждане с предвиждания за застрояване или други градоустройствени нужди. В случая реституирания имот е урегулиран с ПУП-ПРЗ, одобрен с решение № 469, взето с протокол 33 от 16.12.2010 г. на ОбС – Пловдив, а до този момент е имал статут на земеделска земя извън населеното място. Съответно – до 16.12.2010 г. действалите нормативни забрани и ограничения за придобиване на реални части не са били приложими за имота. След урегулирането му, обаче, придобиването е подчинено на нормативно установените изисквания за минимални площ и лице. Въззивният съд е приел, че, макар (съобразно т. 1 и т. 2 от ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д.№ 4/2012 г. на ОСГК на ВКС) позоваването на изтекла придобивна давност да не е елемент от състава на този придобивен способ, изискванията към реално обособената част следва да се преценяват съобразно действащия именно към момента на позоваването устройствен закон – с оглед целта, с която такива са предвидени – обособяването й като самостоятелен урегулиран поземлен имот да не препятства или влошава съществуващите устройствени предвиждания и да не води до създаване на недопустимо по закон разположение на съществуващи сгради или започнати строежи. В тази връзка, за да бъдат претендираните от ищците П. реални части от общия имот годни за придобиване обекти, те трябва да отговарят на изискванията на чл. 19 ЗУТ за минимални размери на площ и лице. Нито една от тях не покрива изискването за лице – изход към улица. Те се намират във вътрешността на урегулирания поземлен имот. По делото е установено, че по цялото протежение на общия имот в посока юг – север фактически е обособен вътрешен черен чакълиран път с ширина 3-3,5 м., по който по съгласие на съсобствениците се осъществява още след реституцията достъпа откъм съществуващата улица до вътрешните реални части (каквито са тези на ищците П.). Този път, обаче, не е заснет по действащия план, а е предвиден в нереализирания проект за делба и за изменение на ПУП-ПРЗ, по който е с ширина от 8 м. и обхваща площи от всички реално ползвани части от общия имот. В тази връзка и в отговор на доводите на ищците, въззивният съд се е мотивирал, че нормативът за лице изисква изход към предвидена с ПУП-ПРЗ улица, която да е и реализирана, каквато въпросният вътрешен черен път не представлява. Освен това предметът на спора не включва установяване на собственост/съсобственост върху реална част от общия имот, фактически ползвана за път, като самостоятелен обект. При това положение процесните реални части не съставляват годни обекти за придобиване на право на собственост чрез сделки или по давност, на каквито основания се позовават ищците П., поради което и исковете им за собственост относно тях се явяват неоснователни.
Произнасяйки се по иска, предявен от Н. Ч., въззивният съд е приел за установено, че нейната майка Н. Ч. (като единствен наследник на бившия собственик Н. М.) е придобила по наследство от нея след реституцията притежаваните от наследодателката й 2 737 / 16 425 ид.ч. от възстановения в съсобственост общ имот № *, а не обособен от същия самостоятелен имот с площ 2 737 дка. В условия на евентуалност ищцата Ч. е твърдяла, че майка й е придобила права върху процесната реална част въз основа на давностно владение. Относно началния момент на давностния период следва да се има предвид, че давност би могла да тече след възстановяване на собствеността върху земеделския имот – предвид конститутивния ефект на реституционното решение, посредством което се индивидуализира имота чрез определяне на неговите граници, независимо дали възстановяването е в стари или в нови реални граници. От този момент същият възниква като обект на правото на собственост за лицата, в полза на които е извършена реституцията, което изключва обективният елемент на владението до приключването й. Този извод не се променя от твърденията на ищцата и събираните във връзка с тях доказателства, че част от възстановения имот е била застроена още преди обобществяването му и тази застроена част не е била внасяна в ТКЗС, доколкото е безспорно, че земеделската реституция е проведена за целия имот. Ето защо твърдяното от ищцата придобивно основание за правата на нейната праводателка не е осъществено, тъй като от реституцията през 1993 г. до 1997 г., когато е сключен договора за дарение помежду им, не е изтекъл изискващият се десетгодишен давностен срок. Към датата на дарението, на което ищцата основава претендираното от нея право на собственост, дарителката не е била индивидуален собственик на процесната реална част и съответно – не е прехвърлила собствеността върху нея като върху самостоятелен обект. Отбелязано е, че по делото е установено упражняваното единствено от Н. Ч. и дъщеря й Н. Ч. владение върху тази реална част от момента на реституцията (включително като застроена с обитавана от тях жилищна сграда и гараж), но това е преценено като ирелевантно за спора. Причината е в начина, по който е заявена претенцията на Н. Ч. – тя не е въвела като правно основание за правата си придобивна давност чрез осъществявано лично от нея владение, евентуално с присъединяване на такова на праводателката й, поради което и доколкото давността не се прилага служебно, а е необходимо позоваване на такава, то е недопустимо съдът да я изследва и зачита. По тези съображения предявения от Н. Ч. иск е отхвърлен като неоснователен.
С въззивното решение апелативният съд се е произнесъл и по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК във връзка с чл. 248 ГПК по законосъобразността на Определение № 1318 от 01.06.2017 г. по гр.д.№ 1227/2015 г. на ОС –Пловдив в частта, с която е допълнено Решение № 438 от 13.04.2017 г. по същото дело в частта му за разноските, като Я. Р. П. и Й. Р. П. са осъдени да заплатят на Н. Г. Ч. сумата 1 080 лв. – разноски по делото, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение и платен депозит за вещо лице по допуснатата СТЕ. Прието е, че Н. Ч., в качеството й на ответник по предявените от Я. и Й. П. искове, които са отхвърлени, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК има право на направените за защита срещу тези искове разноски, с които решаващи мотиви първоинстанционният съд е постановил допълване на решението чрез осъждане на Я. и Й. П. да заплатят на Н. Ч. разноски, от които 1 000 лв. за адвокатско възнаграждение и 80 лв. за депозит за ВЛ по поставената в съдебно заседание на 16.03.2016 г. допълнителна задача към СТЕ. Като неоснователно е определено оплакването на Я. и Й. П., че, след като след съединяването на делата по предявените от тях искове и по предявения като насрещен от Ч. и първоначално отделен иск всички те имат качеството и на ищци и на ответници, то, с оглед отхвърляне на исковете им и предвид припокриване на насрещните им вземания за разноски в качеството на ответници по съответните искове, разноски не следва да се присъждат. В качеството й на ответник по предявените от П. искове и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Ч. има право на направените от нея разноски за защитата й по тези искове, но не и на разноските по предявения от нея иск, с оглед отхвърлянето му. Такива разноски безспорно са заплатеното от нея адвокатско възнаграждение в размер на 1 000 лв. по представения с отговора на исковата молба договор за правна защита и съдействие от 10.07.2015 г. и пълномощно, като уговорено именно за изготвяне на отговор на исковата молба на ищците П. и за защита по образуваното от тях дело, както и разноските от 80 лв. за депозит за вещо лице по поставената от нея в съдебно заседание на 16.03.2016 г. допълнителна задача към СТЕ, допусната преди съединяването на делата с определението от 18.10.2016 г., т.е. във връзка със защитата й по предявените от П. искове. Съдът не би могъл да извърши служебно компенсация на насрещните вземания за разноски, които Я. и Й. П. са заплатили като ответници по иска на Ч., което да е основание такива да не й се присъждат. При това положение правилно те са й присъдени в посочения размер в производството по чл. 248 ГПК. Не е констатирано наличие на основание за отмяна на първоинстанционното определение и с оглед изхода по спора при въззивното му разглеждане, то е потвърдено.
В представеното от касаторите Я. Р. П. и Й. Р. П. изложение на касационните основания са поставени следните въпроси с довод, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК:
„Към кой момент следва да се преценяват характеристиките на даден терен като самостоятелен обект на вещни права – към момента на изтичане на предвидения по закон срок за придобиване по давност или към момента на позоваването на давността?”;
„Изискването за наличие на „лице” при поземлените имоти/УПИ означава ли, че трябва да съществува:
предвидена по ПУП-ПР улица, която да граничи с имота/УПИ, или
реализирана на място предвидена по ПУП-ПР улица, която да граничи с
имота/УПИ, или е достатъчно само
фактически прокаран на място път?”;
„Правнозначими ли са действията на съсобствениците по фактическо обособяване на път/улица в рамките на съществуващ поземлен имот/УПИ във връзка с установено владение на реални части от същия поземлен имот/УПИ?”;
„Допустимо ли е придобиването на реални части от УПИ, когато тези части имат обособено лице към съществуващ на място път и обособяването им не засяга, още по-малко влошава и/или препятства предвижданията по плана?”;
„Възможно ли е придобиването на реална част от УПИ, без тя да отговаря на изискванията за площ и лице на УПИ, ако тази част се владее и фактически ползва единствено и само като път, т.е. какво е значението на установеното от владелеца предназначение на реалната част от поземлен имот/УПИ с оглед нормативните изисквания за придобиването й в индивидуална собственост / съсобственост?”;
„Има ли задължение въззивния съд да обсъжда и анализира доказателствения материал поотделно и в съвкупността му?”;
„При определяне предмета на делото следва ли съдът да взема предвид направени правоизключващи/правопораждащи възражения (за придобивна давност относно част от спорния имот) от ответната страна без да е предявен насрещен иск относно съответните права?”.
В представеното от касаторката Н. Г. А.-Ч. изложение на касационните основания са поставени следните въпроси с довод, че са налице всички основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК:
„Следва ли въззивният съд да изготви и изложи собствени мотиви защо приема, че Решение Т-484 от 21.06.1993 г. ( за краткост Решение на ПК), с което е възстановена нива от 2,737 дка на наследници на Н. В. М. на основание чл. 18ж, ал. 1 във вр. с чл. 18з, ал. 1 ППЗСПЗЗ и Протокол № 28 от 29.12.1992 г. ( за краткост Протокол ПК) по чл. 18г ППЗСПЗЗ ( в редакцията му от 1992 г. – ДВ, бр. 34) не е произвело своето конститутивно действие?” – с позоваване на ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1/2000 г., ОСГК на ВКС;
„Праводателката Н. Д. Ч. – м