О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 248
София, 12.06.2015 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на шестнадесети март две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Никова гр. дело № 1314 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Делото е образувано по касационна жалба с вх.№ 129439 от 05.11.2014 г., подадена по пощата на 03.11.2014 г. от [фирма] чрез адвокат Г. М. Д. от АК – В., която е насочена против решение № 16481 от 21.08.2014 г. на Софийски градски съд, ІІ „д” въззивен състав, постановено по в.гр.д. № 5703/2012 г.
Жалбата е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана страна, отговаря на изискванията по чл.284, ал.1 и ал.2 ГПК, придружена е от изложение по чл.280, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, включително от гледна точка цена на иска.
Ответникът по касация Д. В. Ж. е депозирал отговор в срока по чл.287 ГПК, с който оспорва допустимостта и основателността на жалбата. Претендира разноски.
Ответницата по касация Н. Д. Ж. не е депозирала отговор в срока по чл.287 ГПК.
По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:
С обжалваното решение, действайки в правомощията по чл.196 и сл. ГПК (отм.), СГС е потвърдил решението от 30.09.2011 г. на СРС, 41 с-в, по гр.д.№ 17792/2007 г., с което (при участието на трети лица-помагачи на страната на ответника : Ц. Ц. К., С. Й. С., [фирма] и [фирма]) е признато за установено по отношение на [фирма], че Н. Д. Ж. и Д. В. Ж. са собственици на основание покупка, извършена с нотариален акт № 150, том 66, дело № 13224 от 25.06.1996 г. на 1/4 ид.ч. от следния недвижим имот: празно неурегулирано дворно място, находящо се в [населено място], м.„В. ВЕЦ С.”, съставляващо имот с пл.№ 1337 целия с площ от 4 625 кв.м., при граници по скица: от три страни улици и имот с пл.№ 1442, от който имот впоследствие са образувани два урегулирани поземлени имота: УПИ I-1337 с площ от 1830 кв.м., при съседи: от две страни – улици, УПИ ІІ-1337 и имот с пл.№ 1442 и УПИ II-1337 с площ от 1920 кв.м., при граници: от две страни улици, имот с пл.№ 1442 и УПИ І-1337 от кв.77 по плана на [населено място], м.„В. ВЕЦ С.” и [фирма] е осъдено на основание чл.108 ЗС да предаде на Н. Д. Ж. и Д. В. Ж. владението на описания имот.
За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че през 1995 г. Ц. Ц. К. е закупил празно неурегулирано дворно място, цялото с площ от 4 625 кв.м., съставляващо имот с пл.№ 1337, нанесен в кадастрални листове 620, 644 по кадастрален план от 1950 г., заснет през 1993 г., и находящ се в [населено място], м.„В.-Х.”, при граници: градска ливада, П. С., Т. И., наследници на Б. К.. Продавачите П. М. М., К. П. М., В. П. М., В. С. П., С. С. Л., С. С. Д. и Й. С. Г. са се легитимирали като собственици въз основа на решение № 835 от 12.09.1994 г. на ПК-Д., с което на наследниците на С. Г. К. е възстановена собствеността върху ливада от 4,700 дка, а по скица 4625 кв.м., находяща се в строителните граници на [населено място], м.„Н.”, имот № 755 – част от кад.л. № 620, 640 от 1950 г., при съседи: градска ливада, П. С., Т. И., наследници на Б. К. – във възстановими стари реални граници. С нотариален акт № 150 от 25.06.1996 г. Ц. Ц. К. продал на Н. Д. Ж. (по време на брака й с Д. В. Ж.) ? ид.ч. от същия имот, независимо от което впоследствие, с нотариален акт от 08.08.2002 г. Ц. Ц. К. (чрез пълномощника си Р.П.) продал на С. Й. С. целия недвижим имот, включително разпоредената през 1996 г. в полза на Н. Ж. ? ид.ч. Последвали продажби отново за целия имот, сключени както следва – на 24.03.2004 г. с продавач С. Й. С. и купувачи [фирма] и [фирма] и на 30.12.2005 г. с продавачи [фирма] и [фирма] и купувач [фирма]. Последният не оспорва, че владее междувременно образуваните от имота УПИ I-1337 и УПИ II-1337.
Въззивният съд е обсъдил заключенията на СТЕ (основно и допълнителни) и е приел за установено, че имот пл.№ 1337, к.л. 620, 640 от актуалния кадастрален план е идентичен с част от имот № 755, к.л- 620, 640 от кад.план от 1950 г., идентичен с настоящите УПИ I-1337 и УПИ II-1337 в кв.77 по регулационния план на [населено място], м.„В. ВЕЦ С.”. Анализирани са и показанията на разпитаните по делото свидетели във връзка с възражението на [фирма] за изтекла в негова полза придобивна давност.
От правна страна е прието, че собствеността върху процесната ? ид.ч. от спорния недвижим имот е придобита от Ж. на основание договора за покупко-продажба от 1996 г., като сключените впоследствие в периода 2002 г. – 30.12.2005 г. сделки не са произвели вещно правен ефект за тази част от имота. В отговор на оплакването във въззивната жалба на [фирма], че продажбата от 1996 г. не е произвела вещно-правен ефект, тъй като възстановеният от ПК – Д. имот не е индивидуализиран и не съвпада с притежавания от наследодателя на продавачите по сделката от 1995 г. е посочено, че след като ответникът по ревандикационния иск не заявява собствени права върху имота към момента на образуване на ТКЗС, той не разполага с възражението, че възстановяваният имот не индивидуализиран и не съвпада с притежавания от наследодателя (цитирани са Р-27-1687-09-І г.о. и Р-137-1036-10-ІІ г.о., постановени по чл.290 ГПК). В отговор на оплакването, че решението на ПК – Д. е нищожно предвид несъответствие с изискването на чл.60, ал.4 (отм.) ППЗСПЗЗ е посочено, че практиката на ВКС е постоянна, че решението на ПК (сега ОСЗ) е валидно независимо, дали е взето при участието на четен или нечетен брой членове, както и дали е подписано от председател и секретар (Р-368-310-11-ІІ г.о.; Р-912-1753-09-ІІ г.о., Р-192-1531-10-ІІ г.о., постановени по реда на чл.290 ГПК). С оглед изложеното и доколкото не е установено ответникът да е придобил по давност в резултат от упражнявано владение процесната ? от имота, при безспорно упражнявана фактическа власт от страна на дружеството, без да е налице противопоставимо на Ж. основание за това, е прието, че предявеният от Н. Д. Ж. и Д. В. Ж. иск по чл.108 ЗС е основателен.
С изложението си касаторът моли касационното обжалване да бъде допуснато в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните правни въпроси: „Може ли да бъде възстановено правото на собственост в съществуващи или възстановими стари реални граници тогава, когато искането за такова възстановяване е основано на скица-проект от неодобрен кадастрален план, изготвен след обобществяването на земеделските земи, в случая 1996 г.?”; „Какъв е правният статут на неодобрен кадастрален план и може ли той да послужи като основание за прилагане на чл.18а и чл.18б ППЗСПЗЗ?” и „Когато е определен състава на Поземлената комисия, при какво мнозинство от определения състав тя е компетентна да взема решения – дали то е обикновено или абсолютно? В тази връзка, може ли комисия с определен от закона (чл.60, ал.4 ППЗСПЗЗ, действащ към датата на постановяване на решението на ПК) състав от председател, заместник-председател – инженер по горско стопанство, или техник по специалността „Горско и ловно стопанство“, секретар и четен брой членове, да бъде законно постановеното такова решение от само трима членове?”.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по така формулираните правни въпроси, тъй като по отношение на тях не е налице допълнителния селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви – за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират едно общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Наличието на уеднаквена по реда на чл.290 ГПК съдебна практика изключва възможността за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Първите два от въпросите касаят индивидуализацията на възстановения от ПК – Д. имот и идентичността му с притежавания от наследодателя на продавачите по сделката от 1995 г. В тази насока е формирана задължителна съдебна практика (цитираните от въззивния съд Р-27-1687-09-І г.о. и Р-137-1036-10-ІІ г.о., постановени по реда на чл.290 ГПК), която се споделя и от настоящия състав на съда и съгласно която границите на възстановените имоти се определят с решението по чл.14, ал.1 ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността, което може да бъде оспорвано или в административното производство по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ, или по реда на чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ – когато е налице спор за материално право между лица, заявяващи собствени права върху един и същи имот или части от имот към момента на образуване на ТКЗС. Определените от органа по възстановяване на собствеността стари реални граници на подлежащите на възстановяване имоти не могат да се оспорват по съдебен ред в рамките на установителен или осъдителен иск за собственост, по повод възражение на лица, които не заявяват собствени права върху имота към момента на образуване на ТКЗС. Такива лица не разполагат с възражението, че възстановеният по реда на ЗСПЗЗ имот не е точно индивидуализиран и не съвпада с притежавания от бившия собственик. Наличието на така уеднаквената практика, с която е съобразено въззивното решение, е пречка за допускане на касационно обжалване по първите два въпроса в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По аналогични съображения касационното обжалване не може да се допусне и по третия въпрос. Колебанията в съдебната практика относно последиците на решението на поземлената комисия, подписано от състав, различен от предвидения в чл.60, ал.4 (отм.) ППЗСПЗЗ са преодолени с поредица решения на Върховния касационен съд, постановени в производства по чл.290 ГПК, в които последователно се приема, че когато е формирано мнозинство, решението на административния орган е валидно, независимо от това дали е взето при участието на четен или нечетен брой на членовете на комисията, както и независимо от това дали материализиращият го документ съдържа определен брой подписи, съответстващи на броя на членовете на поземлената комисия според действащата редакция на закона ( в този смисъл са цитираните от СГС Р-368-310-11-ІІ г.о.; Р-912-1753-09-ІІ г.о., Р-192-1531-10-ІІ г.о., както и Решение № 750 от 04.11.2010 г. по гр.д.№ 1794/2009 г. на І г.о., Решение № 759 от 01.11.2010 г. по гр.д.№ 1859/2009 г. на І г.о., Решение № 460 от 27.05.2010 г. по гр.д.№ 768/2009 г. на І г.о. и др.). Въззивното решение е съобразено и с тази задължителна практика, чието съществуване изключва допускане на касационно обжалване в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Предвид настоящото произнасяне касаторът следва да понесе отговорността за направените от ответника по касация Д. В. Ж. разноски – сумата 300 лв., представляваща договорено и заплатено адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 16481 от 21.08.2014 г. на Софийски градски съд, ІІ „д” въззивен състав, постановено по в.гр.д. № 5703/2012 г.
ОСЪЖДА [фирма] ДА ЗАПЛАТИ на Д. В. Ж. сумата 300 (триста) лева – разноски за защита в касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: