5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 248
[населено място] , 17,03, 2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на четиринадесети март през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№2396/15г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], О. В.,Е. Д. и А. Р. против решение №778 от 14.04.2015г. по т.д.№ 3526/14г. на Софийски апелативен съд ТО 11 с-в,с което е потвърдено решение №1014 от 30.06.14г. по т.д.№870/12г. на Софийски градски съд ТО 20 с-в ,с което е признато за установено на основание чл.422 от ГПК,че [фирма], О. В.,Е. Д. и А. Р. дължат на [фирма] сумата 81 995,16 евро,представляваща вземане по запис на заповед,издаден на 17.06.08г.,за която е издадена на 05.05.2011г. заповед за изпълнение на задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№11824/11г. по описа на СРС 39 с-в.
В касационната жалба се твърди,че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон,необосновано е и е постановено при допуснато съществено нарушение на процесуални правила. Твърди се,че в решението липсва произнасяне на съда по направеното от тях възражение за наличие на недобросъвестност и злоупотреба с права от страна на ищеца,водещо до обогатяването му в четворен размер,по повод заведени от него четири дела въз основа на издадените му четири броя записи на заповед,всички,обезпечаващи задълженията по договора за финансов лизинг,сумата по които надвишава по размер общата сума на тези задължения.Навежда се довод,че въззивният съд не е обсъдил събрания доказателствен материал и неправилно е възприел фактите.
Ответникът по касация [фирма] не е взел становище по касационната жалба.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
При постановяване на обжалваното решение, въззивният съд като е констатирал липсата на спор относно наличието на конкретно каузално правоотношение,чието изпълнение е обезпечено с издадения запис на заповед, е приел,че следва да разгледа направените от ответника – длъжник релативни възражения за липса на непогасени вземания на ищеца- лизингодател по това правоотношение. Приел е за установено,че задълженията по договора са обезпечени с издадени в полза на ищеца три броя записи на заповед,между които и процесният,като този договор и двете допълнителни споразумения към него не предвиждат издаване на четвърти запис на заповед.В този смисъл е възприел възражението на ответниците срещу частта от мотивите на решението на първоинстанционния съд,в които е прието,че задълженията по договора за финансов лизинг са обезпечени с четири броя записи на заповед.Намерил е обаче за неоснователно твърдението им,че последният /който е предмет на друго дело/ дублира останалите три,отричайки изобщо връзката му с договора.Позовавайки се на допълнителното заключение на вещото лице от съдебно-счетоводната експертиза,която е установила,че към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение дължимата сума на задълженията по договора за финансов лизинг е възлизала над размера на сумата,за която е издаден записът на заповед, САС е приел,че вземането по последния е установено в хода на процеса.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 280 ал. 1 ГПК са формулирани въпроси,изискващи отговори на това дали поемателят по записа на заповед е бил добросъвестен и извършил ли е злоупотреба с права от една страна спрямо физическите лица,подписали същия със съзнанието,че са само свидетели,а не авалисти,а от друга – спрямо търговското дружество [фирма],доколкото се е възползвал от четирите броя записи на заповед; доказал ли е кредиторът – ищец дължимостта на падежиралите и неизплатени задължения по договора за финансов лизинг,уточнени от него след указанията на апелативния съд по отделни пера; задължен ли е въззивният съд да обсъди доводите и доказателствата на страните след постановяването на определението с указанията. Първите три въпроса са от фактологичен характер,като отговорът на тях предпоставя конкретна преценка на ангажираните в процеса доказателства във връзка с доводите и възраженията на страните. Неправилното възприемане на фактите и обстоятелствата от въззивния съд касае правилността на решението,което е предмет на разглеждане по същество в производството по чл.290 от ГПК при допуснато вече касационно обжалване.
Последният въпрос е свързан с наведено в касационната жалба оплакване,че САС неправилно е приел,че указанията му по протоколно определение от 01.12.2014г. за индивидуализиране на вземанията ищецът е изпълнил,без да отчете това,че липсват доказателства вноските от 54-та до 91-ва да са останали незаплатени. Въпросът няма характер на правен такъв,осъществяващ общия критерий на чл.280 ал.1 от ГПК. Дадените от съда указания /въпреки,че същите не касаят редовност на исковата молба,след като с последната се иска установяване на вземане по запис на заповед/ са изпълнени от ищеца с нарочна писмена молба; в решението си САС е приел,че указанията му са изпълнени с индивидуализиране на вземанията по пера и размери,възлизащи в общ размер над сумата по записа на заповед. Доколко съдът е приел в решението си,че дължимостта на тези вземания е доказана от заключението на съдебно-счетоводната експертиза,това е въпрос на преценка на доказателствата при формиране изводите му по същество. Довод за непроизнасяне на съда по направено от касаторите във връзка с уточняването възражение или допълнително твърдение не е наведен в касационната жалба.
Поради това и с оглед т.1 от Тълкувателно решение №1/19.06.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС съставът на Първо търговско отделение на ВКС намира,че с формулираните от касаторите въпроси не се покрива общия селективен критерий на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК,което само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване.
За пълнота следва да се посочи ,че не е налице и нито един от допълнителните селективни критерии на чл.280 ал.1 т.1,т.2 или т.3 от ГПК,на които касаторът се е позовал в изложението си. Определение №322/27.04.2012г. по т.д.№44/2011г. на ВКС ТК Второ търговско отделение не представлява задължителна практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК , вр. т.2 от Тълкувателно решение №1/19.06.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.Цитираните три решения на ВКС,постановени по реда на чл.290 от ГПК – решение №121/01.07.2009г. по т.д.№55/09г. на ВКС ТК Второ т.о., решение №21/04.05.12г. по т.д.№1091/2010г. на ВКС ТК Второ т.о. и решение №102/25.07.2011г. по т.д.№672/2010г. на ВКС ТК Второ т.о. разрешават въпроси,свързани с разпределението на доказателствената тежест в процеса при релевирана връзка на менителничния ефект с конкретно каузално правоотношение, както и такива,свързани с правата на издателя да противопоставя на поемателя по записа на заповед освен абсолютните и личните си възражения,основани на каузалното правоотношение.Тази практика е обобщена и в Тълкувателно решение №4 от 18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС. Противоречие в мотивите на решението на САС с тази задължителна практика не се констатира,още повече,че доводи за допуснати от въззивната инстанция процесуални нарушения във връзка с разпределението на доказателствената тежест не са наведени в касационната жалба.
Решение №21/04.05.12г. по т.д.№1091/2010г. на ВКС ТК Второ т.о.,е ангажирано и в обосноваване критерия по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК,което е в нарушение на приетото с т.3 от Тълкувателно решение №1/19.06.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС,съгласно което, за да е налице противоречива съдебна практика по т.2,правният въпрос,разрешен в обжалваното решение следва да е в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен,въззивен съд или с решение на ВКС,постановено по реда на отменения ГПК.Цитираното решение е постановено по реда на чл.290 от новия ГПК,което го прави задължителна съдебна практика по смисъла на т.1 на чл.280 ал.1 от ГПК.
Освен изложеното , не се констатира и наличие на основания за приложимост и на допълнителния селективен критерий на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК,на който касаторът се позовава. Съгласно т.4 от ТР №1/19.02.10г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос е „от значение за точното прилагане на закона,когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия,а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви,за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени”. В случая касаторът се е позовал формално на законовата разпоредба,с доводи за погрешни виждания на съда и обсъждане на последиците за ответниците от влизането в сила на решението,свързващи се с несправедливост и злоупотреба с права от страна на ищеца.Липсват изложени твърдения за наличие на създадена задължителна съдебна практика по обосновано формулирани релевантни правни въпроси, нуждаеща се от промяна по причините и с целите, посочени в тълкувателното решение.
Последното налага извод за липса на основания за достъп до касация,което мотивира ВКС да постанови определение за недопускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №778 от 14.04.2015г. по т.д.№ 3526/14г. на Софийски апелативен съд ТО 11 с-в.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.