О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 248
гр. София, 08.03.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести март две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 4554 по описа за 2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Прокуратурата на Република България и Г. И. Д. против решение № 123/14.07.2016 г., постановено по гр.д.№ 284/2016 г. от състав на Апелативен съд – Варна.
Касационните жалби са подадени в срок и са процесуално допустими.
С обжалваното решение, съдът се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ. Въззивният съд е приел, че следва да се присъди обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 12 000 лева, както и обезщетение за претърпените имуществени вреди от ищеца, в размера, присъден от първоинстанционния съд.
Съдът е приел за безспорно установения между страните елемент от фактическия състав, предвиден в нормата на нормата на чл.2, ал.1, т.3, пр.1 от ЗОДОВ, а именно, че ищецът е оправдан по повдигнатото му обвинение. По отношение на претенцията на ищеца, съдът е приел, че е необходимо да бъдат установени твърдените неимуществени вреди и причинната връзка между незаконно повдигнатото и поддържано обвинение и настъпилите неблагоприятни последици. Прието е, че размерът на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди се определя по реда на чл.52 от ЗЗД, както и че понятието справедливост не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението.
При определяне размера на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди, съдът е приел, че следва да съобрази естеството и вида на повдигнатото обвинение – въззивникът е обвинен в извършване на тежко умишлено престъпление, съгласно дефиницията, дадена в чл.93, т.7 от НК, като предвиденото за него наказание е за лишаване от свобода от една до осем години, т.е. минималното възможно наказание, което е можел да очаква да получи, за твърдяното, че е извършено от него длъжностно престъпление с тежки последици, е една година лишаване от свобода. Съобразен е и периодът на продължилото наказателно преследване – от повдигане на обвинението на 20.04.2012г. до влизане в сила на оправдателната присъда – 12.07.2013г. е изминал период от 1 година и три месеца, който следва да се определи като разумен срок по см. на чл.6 КЗПЧОС. Съдът е съобразил и обстоятелството, че досъдебното производство е образувано с прокурорско постановление през 2010г. „срещу виновните длъжностни лица от МВР” и преди да бъде привлечен като обвиняем, ищецът е бил разпитван като свидетел по същото и му е била дадена гласност в професионалната му среда, вкл. и предвид издадената заповед №К-14651/29.12.2010г. от министъра на МВР, с която му е наложено дисциплинарно наказание „уволнение” на осн. чл.224, ал.2, т.4, чл.227, ал. 1, т.7, пр.3 и т.10 от ЗМВР/отм., действащ към 2010г./.Заповедта е влязла в сила на 10.05.2012г. Съдът е приел, че дисциплинарното производство, съответно уволнението, също са въздействали изключително негативно върху психиката на въззивника, а те от своя страна стоят извън дейността на въззиваемата страна, но видна е, вкл. от приложените решения по повод обжалване на заповедта, връзката между образуваното досъдебно производство и приетите, че са извършени дисциплинарни нарушения. Отчетена е видът и продължителността на наложената мярка за неотклонение – „подписка”, която е най-леката мярка за процесуална принуда, като не се установява в производството същата да му е създавала някакви необичайни затруднения. Съобразени са данните за личността на увредения, съответно отражението на наказателното преследване върху личния, професионалния и обществения му живот, чувствата, честта и достойнството му.Прието е, че когато незаконното обвинение е за извършване на тежко умишлено престъпление в област, която е професионалната реализация на увредения, следва да се прецени как се е отразило върху възможностите му за професионални изяви и развитие в служебен план, авторитета и името му на професионалист, като в общата хипотеза незаконното обвинение на лице с професията на ищеца – именно за длъжностни престъпления има по-силно негативно отражение върху неимуществената им сфера. При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от въззивника следствие от воденото против него наказателно преследване, изразяващи се в изживян силен стрес, тревожност, безпокойство, потиснатост, срам, обида, вина, затваряне в себе си, чувство за малоценност, както и засягането на доброто му име в обществото и професионалната му репутация, съдът е приел, че справедливият размер на обезщетение за така претърпените вреди, вкл. съобразен с икономическия растеж и стандарта на живот в страната, следва да бъде определен на 12 000лв.Този размер, съдът е приел за обусловен от интензитета на търпените страдания, който безспорно е бил висок, вкл. с оглед вида на престъплението, за което е бил обвинен, наказанието, което се предвижда за него, данните за неговата личност и длъжността, която е заемал, притежавания до този момент много добър морален и професионален облик, широкия отзвук в професионалната му среда и дискредитирането му в нея, но й като се съобразяват всички останали гореизброени фактори относно продължителността на наказателното производство, взетата мярка за неотклонение, другите протекли в периода и след това отрицателни житейски преживявания, стоящи извън наказателното производство, но също оказали негативно влияние върху емоционалното му състояние.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване и към двете касационни жалби се сочи един и същ правен въпрос, свързан с критериите и правилното приложение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, приложим при определяне на обезщетение за неимуществени вреди и в тясната хипотеза на приложимия в случая ЗОДОВ. Следва да се отбележи, че в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи задължителна съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази задължителна практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на задължителна съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват.
Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска, доколкото не е налице соченото от страните касационно основание.
Водим от горното, състава на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 123/14.07.2016 г., постановено по гр.д.№ 284/2016 г. от състав на Апелативен съд – Варна.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.