О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 248
Гр.София, 08.04.2020г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети март през две хиляди и двадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Русева г.д. N.3757 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Л. Д. срещу решение №.111/14.01.19 по г.д.№.808/18 на АС София, 4с. – с което, след частична отмяна на решение №.4914 от 5.07.2017 /годината е погрешно посочена в решението като 2016/, предявените от касатора искове с правно основание чл.92 ал.1 ЗЗД /предявен като частичен за 20000лв. от общо 30000лв/ за сумата над 300лв. до 20000лв. /т.е. за 19700лв./ и с правно основание чл.135 ал.1 ЗЗД за обявяване на недействителен по отношение на ищцата на договор за дарение на недвижим имот от 30.12.09 /нот.акт №.117, т.1, рег.№.4106, д.№. 98/30.12.09, на нотариус Д.Д.-с който К. П. дарява на Е. Й. 1/2ид.ч от имот/, са отхвърлени като неоснователни.
Ответните страни К. Й. П., Е. К. Й. и Ц. А. П. оспорват жалбата, вкл. с твърдения за липса на надлежно изложение на касационните основания, респективно на формулирани правни въпроси предвид изискванията на чл.280 ал.1 ГПК. Претендират разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е намерил частичния иск по чл.92 ЗЗД за основателен за 300лв. и неоснователен – погасен по давност – за разликата над 300лв. до 20000лв., а претенцията по чл.135 ал.1 ЗЗД – за неоснователна породи липса на визираните в разпоредбата предпоставки.
От фактическа страна е прието, че ищцата е дала на ответника в заем 30000лв.–в който смисъл е и подписано от страните споразумение от 16.03.10г. /от което личи и основанието на договора/- с което, за да се реши спора между тях, те се задължават да изпълняват занапред задължения така, както са установени в споразумението /спогодба чл.365 вр. с чл.20 ЗЗД/, като са уговорили срокове за връщане на заетата сума и е поето и задължение за плащане на неустойка за забава на стойност, равна на тази на заетата сума. Съдът е посочил, че действителната воля на страните с оглед съдържанието на постигнатото съгласие, изразено в т.ІІ от споразумението с характер на спогодба /чл.365 вр. с чл.20 ЗЗД/, е за поемане на задължение за неустойка в размер на 30000лв. – поето поради неточно изпълнение по време на задължението на заемателя да върне заетата сума към датата на сключване на споразумението. Същевременно, ответната страна не е доказала възражението си, че споразумението е било подписано чрез възбуждане на основателен страх. Не е направила своевременно и възражение за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави или искане за намалянето й поради прекомерност – поради което дължи неустойка в размер на 30000лв., вкл. при определяне на погасителния ефект на изпълнението, осъществено през 2012г. /плащане на 30000лв./ – с което съдът е приел, че е погасено изцяло задължението за връщане на заетата сума /чл.76 ал.1 изр.1 ЗЗД/. Доколкото, обаче, е релевирано правопогасяващо възражение за погасяване по давност, то е намерено за частично основателно. Посочено е, че предявяването на частичен иск нито спира, нито прекъсва давността за непредявената част на вземането /в който смисъл е и изменението на ЗЗД (чл.116а ЗЗД, ред. ДВ 42/18-което не създава ново отклонение от съществуващото положение, а изяснява досегашната уредба и в частност чл.116 б. „б“ пр.1 ЗЗД, която е изрична и следва да се тълкува стеснително, при липса и на легална уредба до 2018 за последиците от предявяването на частичен иск)/. При тези обстоятелства е прието, че по отношение на увеличения размер на частичния иск течението на погасителната давност продължава до момента, в който е предявен този увеличен размер. С оглед на това и доколкото към момента на обявяване на въззивното решение не е било постановено решение по т.д.№.3/15 на ОСГТК на ВКС /понастоящем приключило с решение №.3/16 от 22.04.19 – съгласно което /т.1/ предявяването на иска за парично вземане като частичен и последвалото негово увеличаване по реда на чл.214 ал.1 ГПК нямат за последица спиране и прекъсване на погасителната давност по отношение на непредявената част от вземането/, съдът е приел, че в приложение на закона /чл.111 б.“б“ вр. с чл.114 ал.4 ЗЗД/ към 11.02.15, когато предявеният частичен иск е увеличен по размер, начиная от 31.12.10, е изтекъл 3-годишния давностен срок за предявяване на иска за сумата над 300лв. по иска за неустойка. Предвид изложеното претенцията по чл.92 ЗЗД следва да се отхвъри за разликата над 300лв. до пълния предявен размер като погасена по давност.
За неоснователен е намерен и Павловият иск по чл.135 ал.1 ЗЗД. Съдът, като е изходил от принципните постановки във връзка с отделните хипотези на разпоредбата, е приел, че отменителният иск по принцип не принадлежи на кредитора, чието вземане е възникнало след сключване на атакуваната с иска сделка; ако тя е сключена преди кредиторът да е придобил това качество, искът може да бъде предявен само ако сделката е извършена с единствена цел да бъде лишен кредитора от обезпечението, на което е могъл да разчита /чл.135 ал.3 ЗЗД/; намерението за увреждане в този случай трябва да се докаже от ищеца /презумпцията на чл.135 ал.2 ЗЗД не важи/. Въззивната инстанция е намерила, че ищцата понастоящем не се легитимира като кредитор на вземане, възникнало преди атакуваната сделка – дарение от 2009г., тъй като вземането, потвърдено през 2010г., е изпълнено през 2012 предвид установеното по делото. Поради това и не може да се говори за опасност за реализирането му, респективно отменителният иск подлежи на отхвърляне. Същевременно, не е разглеждано с обжалваното решение, нито е провеждано доказване за намерение /цел/ за увреждане у страните по процесния договор за дарение на 1/2ид.ч. на недвижим имот /които са и страни по делото/ – поради което накъв иск не се разглежда и от въззивната инстанция. При тези обстоятелства е формиран извод за отхвърляне и на претенцията по чл.135 ал.1 ЗЗД.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава общо на основанието на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК.
Изложението на касатора не съдържа материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК е налице общо позоваване на основанието на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК, без да се посочва ясно формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос. Вместо такъв касаторът излага твърдения за незаконосъобразност на обжалвания акт, като преповтаря съдържащи се в касационната му жалба оплаквания за неговата неправилност /доколкото се съдържат такива за противоречие с ТР №.3/27.03.19 по т.д.№3/17, ОСГТК на ВКС, поредността на погасяване съобразно чл.76 ал.2 ЗЗД въобще не е била обсъждана от въззивния съд–който е приел приложимост на разпоредбата на чл.76 ал.1 ЗЗД предвид извършеното през 2012г. плащане и конкретните обстоятелства по делото, а изложението не съдържа ясно формулиран правен въпрос, в това число такъв за необсъждане на доводи и доказателства/. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281 т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва ако и след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба по същество /чл.290 ал.1 ГПК//т.1 от ТР № 1/2009 от 19 февруари 2010г./ – не и в настоящата фаза на селекция по тези критерии. От друга страна касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора и фактите и обстоятелствата в касационната жалба. Това би засилило твърде много служебното начало в ущърб на другата страна, а е възможно и съдът да вложи във въпроса съдържание, което касаторът не е имал предвид. При това положение и доколкото непосочването на правен въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /т.1 от ТР № 1/2009 от 19 февруари 2010г./, поради липса на годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, касационно обжалване не следва да се допуска.
С оглед изхода на спора на ответните страни се дължат направените за отговор на касационната жалба разноски в размер на 3600лв. платен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.111/14.01.19 по г.д.№.808/18 на АС София, 4с.
ОСЪЖДА М. Л. Д. да плати на К. Й. П., Е. К. Й. и Ц. А. П. общо 3600лв. /три хиляди и шестотин лев/а разноски на основание чл.78 ал.3 ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: