О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 249
София, 18.05.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 10.03.2015 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1829 /2014 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на „Д.- О. З.” Е., [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 180 от 04.02.2014 год., по т.д.№ 2022/2013 год., в частта,с която е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 387 от 22. 02. 2013 год., по т.д.№ 2545/2010 год. за уважаване на предявения от [фирма], [населено място] срещу настоящия касатор, като ответник, иск по чл.208, ал.1 КЗ за сумата 74 400 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 04. 11. 2010 год. до окончателното и изплащане.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК по отношение на определения за значим за изхода на делото въпрос на материалното право: „Следва ли застрахователят в хипотезата на чл.208, ал.1 КЗ, да възстановява на застрахования освен дължимото застрахователно обезщетение, изчислено в съответствие с разпоредбата на чл.203, ал.2 КЗ и ДДС върху тази сума?”.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по основателността на искането за допускане на касационно обжалване, поради отсъствие на поддържаните от касатора селективни основания. Алтернативно е изразил несъгласие и с въведените касационни оплаквания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, с което е потвърден първоинстанционния съдебен акт за уважаване на предявения срещу касатора осъдителен иск за сумата 74 400.00 лв. – неплатено застрахователно обезщетение по договор за застраховка „Автокаско на МПС” за л.а. марка „Ауди”, модел А6 с ДК [рег.номер на МПС] въззивният съд е счел за доказани предпоставките на закона за ангажиране отговорността на застрахователя по реда на чл. 208, ал.1 КЗ до този размер, като с оглед възприетите изводи за основателност на първостепенния съд е препратил към мотивите му по правилото на чл. 272 ГПК.
Позовавайки се на безспорно установеното в хода на делото отсъствие на изгубен или дублиран ключ от процесния л.а., както и предоставянето на такъв за съхранение единствено на лизингодателя – обичайната търговска практика при лизинговите договори, решаващият състав на Софийски апелативен съд е отрекъл да е налице причинна връзка между настъпилото застрахователно събитие ”кражба” и обявения при сключване на процесния застрахователен договор брой комплект ключове за застрахованата вещ, поради което е преценил за неоснователно защитното възражението на дружеството – застраховател, основано на чл.211, т.2 КЗ, с оглед съзнателно неточно обявени и премълчани обстоятелства, по см. на чл. 189 КЗ от страна на застрахования.
За неоснователно е възприетото и второто въведено от ответника възражение, свързано с начина на определяне дължимия размер застрахователно обезщетение. Счетено е, че при липса на приложени производството по делото ОУ на застрахователя, отсъствие на конкретно договорен механизъм за неговото изчисляване в представената, като доказателства, застрахователна полица № 317475 /2009 год., приложение намира законовото правило на чл. 203, във вр. с чл.208, ал.3 КЗ, според което застрахователното обезщетение следва да е равно на размера на щетата към датата на настъпване на застрахователното събитие, тъй като за действителна се смята стойността срещу която вместо застрахованото имущество може да се закупи друго със същото качество.
Поради това и действителната стойност на процесната застрахована вещ е изчислена на база средната и пазарна стойност, определена по заключението на изслушаната специализирана експертиза, с включен към нея ДДС. Начисляването на ДДС върху дължимото застрахователно обезщетение, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, в случая произтича от правният статут на застрахования на ЮЛ и начина на придобиване на застрахованото МПС, предвид основания му предмет на дейност, изключващи приложението на чл.50, т.2 ЗДДС.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното решение дават основание да се приеме, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Независимо, че по отношение на поставения от касатора въпрос е осъществено общото изискване на закона – да е значим за решаващите правни изводи на въззивния съд, обусловили крайния правен резултат по делото, недоказано се явява поддържаното селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно задължителните постановки в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС визираният критерий за селекция е налице само тогава, когато се касае било за приложение на конкретна законова разпоредба, по която липсва съдебна практика, или тази практика, макар и непротиворечива, е неправилна, респ. несъобразена с настъпила промяна в обществено – иконимическите отношения и следва да бъде изоставена, съответно – осъвременена, било когато конкретната приложима разпоредба е неясна, непълна или вътрешно противоречива и се налага изясняване на съдържанието и чрез изправително тълкуване.
Тези изисквания в разглеждания случай не са осъществени.
Освен, че разпоредбата на чл.203, ал.2 КЗ е ясна и вътрешно непротиворечива, то по приложението и е формирана задължителна практика на касационната инстанция, която настоящият съдебен състав изцяло споделя – постановените по реда на чл.290 и сл. ГПК решения: № 165 от 24.09.2013 год., по т.д.№ 469/2012 год. на ІІ т.о., № 209/ 30.01.2012 год., по т.д.№ 1069/2010 год. на ІІ т.о. и др.. Именно с последния от цитираните по- горе съдебни актове на ВКС, макар и косвено е дадено разрешение и на поставен от касатора правен въпрос. Според същото начисляване на ДДС върху дължимото застрахователно обезщетение в хипотезата на чл. 208, ал.1 КЗ е обусловено всякога от конкретните факти и обстоятелства по делото – регистрирано, или не по ДДС лице, доказателства за приспаднат данъчен кредит на застрахования, начин на закупуване на застрахованото имущество и пр.. Следователно и на това второ основание – фактическа, а не правна обусловеност на разрешението на така формулирания от касатора въпрос, поддържаното селективно основание е неприложимо, доколкото целта, която законодателят е вложил в същото – чрез принос в тълкуването на конкретната законова разпоредба да се осигури еднаквото и прилагане от съдилищата, според точния и смисъл, не би могла да бъде постигната.
Ответникът по касационната жалба, в срока по чл.287, ал.1 ГПК, е претендирал деловодни разноски, които с оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК следва да му бъдат присъдени, но само при доказано реално осъществяване на същите, каквито доказателства по делото не са приложени.
Мотивиран от горното настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 180 от 04.02.2014 год., по т.д.№ 2022/2013 год..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: