О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 249
София, 24.04.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на единадесети април две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№3138/2017г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК във връзка с пар.74 от ПЗР на ЗИДГПК (ДВ.бр.86/26.10.2017г.).
Образувано е по касационната жалба на [фирма] срещу решение №1272 от 06.06.2017г., постановено по в.т.д.№5225/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, т.о, 9 с-в.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорва се решаващия извод на апелативния съд, че ищецът [фирма] не е доказал обема и стойността на извършените от него СМР, както и че не е доказал презумпционната предпоставка по чл.301 ТЗ, за да се приеме, че на ответника – възложител [фирма], е бил известен договора с неговите условия и че същият мълчаливо е потвърдил цената и обема за изработеното. Излагат се съображения, че от събраните по делото доказателства се установява по несъмнен начин, че е налице договор за изработка (доставка и монтаж) при строеж на открит плувен басейн, във връзка с който ищецът е доставил съответните части, детайли и агрегати и ги е монтирал на място. Сочи се, че ответникът е приел извършената работа без възражения и че басейнът функционира, което обуславя отговорността на възложителя по чл.266 ал.1 ЗЗД за заплащане на цената на незаплатеното оборудване и извършени СМР. Претендира се отмяна на въззивното решение, уважаване изцяло на предявените искове, включително на претенцията за неустойка по чл.92 ЗЗД, с присъждане на разноски за трите съдебни инстанции.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са формулирани следните правни въпроса, които според касатора обусловят допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, а именно:
1. „Може ли да се приеме, че възложителят по договора за поръчка е потвърдил извършените действия без представителна власт от негово име (подписване на договора за монтаж на съоръжения за плувен басейн и спецификация 1 от 20.04.2012г.) чрез конклудентни действия, изразяващи се в мълчаливо допускане на изпълнителя да извърши доставка и монтаж на плувния басейн, лично и чрез свои работници, както и чрез подизпълнители, наети от изпълнителя и до степен на обекта – годен за ползване, както и чрез извършването на частични плащания по отделни фактури?”
2. „Може ли да се приеме за доказан обемът и стойността (цената) на възложените от възложителя на изпълнителя работи при положение, че приетата СТЕ безспорно доказва, че е изпълнен плувен басейн, годен за ползване в степен и обем на вложени детайли и извършени СМР, отговарящи на посоченото в спецификация 1 към договора и на цена (стойност), посочена в същата?”
3. „Може ли да се приеме, че ответникът-възложител по договора за изработка е узнал и не се е противопоставил и е потвърдил подписания договор и спецификация, след като същите носят и на всяка своя страница търговския му печат, а по процесния договор има частични плащания като всяко едно от плащанията съвпада с договорените в него (първи етап) и в анекса суми?”
4. „След като няма възражения от страна на възложителя за извършената работа (обем СМР и доставки), може ли да се приеме, че фактически извършената работа (доказана от СТЕ), в този й обем и качество е приета, и ако е така, може ли да се приеме че тази работа в този й обем е поръчана от възложителя, след като съвпада като количества и обеми със спецификация 1 към договора? При положителен отговор на предходния въпрос, може ли да се направи правния извод, че възложителят е знаел за подписания договор и спецификация 1 към него, но не се е противопоставил, а напротив, потвърдил ги е и мълчаливо е позволил на изпълнителя да го изпълни изцяло, за което свидетелстват и извършените плащания по договора и анекса към него?”
В изложението се твърди, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №250/11.01.2011г. по т.д. №535/2010г. на ВКС, ІІ т.о. и решение №40/30.05.2013г. по т.д.№1158/2011г. на ВКС, ІІ т.о., а също така, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
5. „Съобразно събраните по делото доказателства и с оглед твърдението на ответната страна [фирма], че съществува договор за изработка между страните по делото, и с оглед непредставянето от страна на възложителя на договор в обем и вид, в който той твърди, че съществува (във връзка със задължаването му по чл.190 ГПК от първоинстанционния съд), може ли да се приеме, че е налице единствено сключения между страните договор за доставка и монтаж на съоръжения за плувен басейн от 20.04.2013г.?”. Според касатора поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от ответното дружество [фирма], в който се поддържа и се сочат съображения, че не са налице твърдените от касатора основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Същевременно се излагат доводи за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендират се разноски за касационната инстанция.
Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280 ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното решение въззивният състав от САС е отменил решение №534/21.03.2016г. постановено по т.д.№6348/14г. по описа на СГС, ТО, VІ-18 с-в, в осъдителната му част и вместо него е постановил решение, с което е отхвърлил изцяло предявения от [фирма] против [фирма] иск с правно основание чл.266 ал.1 ЗЗД във вр. с чл. 79 ал.1 ЗЗД за сумата от 25 285.44лв, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба 29.09.2014г. до окончателното й изплащане. С обжалваното решение е потвърдено първоинстанционното решение в отхвърлителната му част, включително и в частта по отношение на претенцията за договорна неустойка, отхвърлена от първоинстанционния съд с допълнително решение от 17.08.2016г.
Въззивният състав е посочил, че с исковата молба ищецът е представил договор за доставка и монтаж на съоръжения за плувен басейн от 20.04.2013г., анекс 1, приемо-предавателен протокол за доставка на материали и съоръжения от 06.05.2013г. четири броя фактури, 3 броя проформа фактури, писмо известие обратна разписка, справки за лихва за забава. Въз основа на заключението по извършената тройна съдебно-графологична експертиза, съгласно което договорът за изработка от 20.04.2013г., спецификацията и анекс 1 не са подписани от възложителя, апелативният съд е приел, че липсва сключен писмен договор с посочените в него условия, отговарящ на договор за доставка и изработка.
Преценявайки дали ответникът [фирма] е потвърдил този договор изрично или с конклудентни действия, съдът е обсъдил издадените от ищеца [фирма] фактури № 242/ 05.06.2013г., №243/05.06.2013г., №256/14.06.2013г. и №266/21.06.2013г., в които като основание за плащане е посочено плащане по анекс към договор и плащане по договор, по които са извършени плащания от ответника на обща стойност 9 500лв. и които са включени в дневника за продажби през м. юни 2013г. Съдът е отчел обстоятелството, че в счетоводните регистри на [фирма] не са осчетоводени проформи фактура № 00000030/21.06.2013г. на стойност 1 802лв., фактура № 0000001/23.04.2013г. на стойност 11 500лв и фактура № 00000030/21.6.2013 г. на стойност 1 802лв. Въззивният състав е акцентирал върху твърдението на ответното дружество, че между страните е имало договор, съгласно който ищецът му е доставил друг брой и вид оборудване за басейн, различен от представения с исковата молба договор от 20.04.2013г., като за тази доставка е заплатено съгласно фактурите, които ищецът е издал и ответникът е платил. Съдът е стигнал до извода, че от съдържанието представените фактури не може да се приеме, че съществените елементи на сделката или част от съществените елементи на сделката са били известни на ответника, тъй като в самите фактури е отразено от ищеца „договор и анекс“, без да е посочена дата или вид на договора.
Апелативният съд е застъпил становището, че с оглед разпоредбата на чл.301 ТЗ, в случая в тежест на ищеца е да установи презумпционната предпоставка, че на възложителя [фирма] е бил известен договора с неговите съществени условия. Приемайки, че с изпратените фактури не се установяват съществените условия на договора, съдът се е позовал на задължителна практика на ВКС, според която, за да се приеме наличие на известяване, фактурата следва да съдържа съществените елементи на договора, възложител, изпълнител, вид на услугата, стойност. Според въззивния състав в настоящия случай, съгласно издадените и платени фактури, няма пълна индивидуализация на договора и не може да се установи за кои точно дейности са съставени фактурите като плащането по фактурите и съставянето им не реферира към процесния договор. В заключение в обжалваното решение е посочено, че доколкото по делото не е установено, че договорът от 20.04.2013г. със съществените му условия – вид дейност, детайли за доставка и монтаж, срок и възнаграждение, не е станал известен на ответното дружество, в случая презумпцията на чл. 301 ТЗ е неприложима.
Въззивния състав е изложил доводи, че ищецът не е установил презумпционната предпоставка, че на ответника е станал известен договора с неговите съществени условия и с оглед представената с исковата молба покана за доброволно изпълнение, изпратена от ищеца на 20.04.2013г., в която е посочено, че ищецът и ответникът са в облигационни отношения по договор за доставка и монтаж на съоръжения за плувен басейн от 20.04.2013г., че са издадени проформа фактури на обща стойност е 25 285.44лв. и че се иска плащане. Съдът е отразил, че няма доказателства за получаване на тази покана от ответника като е посочил, че ищецът не е изпълнил задължението си по чл.190 от ГПК да представи оригинала на известието-обратна разписка, за да се установи дали адресатът е получил писмото с изпратените проформа фактури и с посочване на конкретния договор в него.
Приемайки, че договорът за доставка и оборудване е неформален, съдът е посочил, че когато договорът е сключен без представителна власт, същият може да бъде потвърден и с конклудентни действия, които могат да се изразяват и в установяване на преддоговорни отношения по сключване на договора, изпълнение и приемане на работата или използването на изработеното от възложителя. Според съда обаче в случая няма установени такива действия от името на търговеца. В решението е отразено, че от съдържанието на фактурите, по които е извършено плащане, не може да се установи цялостно какво е възложено, какво е изработено и какво е прието, както и че от доказателствата по делото не може да се установи какво е общото възнаграждение, което е уговорено между страните и за какви дейности.
В обжалваното решение съдът е отразил установените от вещото лице Т. Т. извършени работи и доставени детайли във връзка с изграждането на плувния басейн. Обсъдил е показанията на свидетелите Л. К., М. Д., В. В. и Й. Д., от които се установява, че ищецът [фирма] е работил на обекта като е изпращал работници, както и че е изпратил за подизпълнител В. В.. С оглед на свидетелските показания, заключението на вещото лице и приемо-предавателния протокол за доставка на материали и съоръжения от 06.05.2013г., съдът е приел, че е налице доставка на оборудването, което е и монтирано на място. Посочил е обаче, че за частите в приемо-предавателния протокол липсват доказателства каква е тяхната стойност. Поради това, макар и да се установява фактически извършеното, според съда не може да се направи извод за постигнатите съществени условия на договора за изработка по съгласие на страните, изразено с конклудентни действия. В решението отново е акцентирано върху липсата на доказателства за това каква е стойността на монтажа и какъв е размера на възнаграждението. Направен е извод, че доколкото ответникът е платил 9 500лв., предаването на работата от ищеца на ответника не дава основание за присъждане на възнаграждение над платеното. Според въззивния състав по делото е останал неустановен въпросът какъв е обемът на договора – дали е само за оборудване, доставка на възли, детайли и части за басейна и облицовка на басейна или и други строително-монтажни работи, както и какво е възнаграждението. Посочено е, че за уговорено може да се приеме само това възнаграждение, за което има издадени фактури на стойност от 9 500 лв. На тази база съдът е отменил частично решението на първата инстанция и е отхвърлил изцяло предявения иск с правно основание чл.266 ал.1 ЗЗД.
Въззивният състав е потвърдил допълнителното решение, с което е отхвърлена исковата претенция за неустойка по чл.92 ЗЗД, посочвайки от една страна, че по делото не е установено поемане от ответника на задължение за заплащане на договорна неустойка и от друга – че от доказателствата не се установява неизпълнение на договорно задължение от страна на ответното дружество.
Настоящият състав намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Формулираният от касатора в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК материалноправен въпрос №1: „Може ли да се приеме, че възложителят по договора за поръчка е потвърдил извършените действия без представителна власт от негово име (подписване на договора за монтаж на съоръжения за плувен басейн и спецификация 1 от 20.04.2012г.) чрез конклудентни действия, изразяващи се в мълчаливо допускане на изпълнителя да извърши доставка и монтаж на плувния басейн, лично и чрез свои работници, както и чрез подизпълнители, наети от изпълнителя и до степен на обекта – годен за ползване, както и чрез извършването на частични плащания по отделни фактури?” не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като в него не са отчетени решаващите аргументи на въззивния състав да приеме, че описаните по-горе действия, не могат да се приемат за действия, потвърждаващи договора, сключен без представителна власт. Както бе посочено по-горе въззивният състав е решил правния спор на базата на правилата за тежестта на доказване, като е приел, че от представените фактури, по които е извършено плащане, както и от приемо-предавателния протокол, не може да се установи приемане от ответното дружество на съществените условия по договора от 20.04.2013г. , анекс №1 и спецификация 1, и в частност на стойността на поръчаното оборудване и уговореното възнаграждение за неговия монтаж (цената на изработката като съществен елемент на договора). Следва да се има предвид, че съдът е приел наличието на облигационни отношения между страните, но че по делото не е установено задължение за плащане на допълнително възнаграждение по договор за изработка над платената сума от 9 500лв.
Въпрос №2 „Може ли да се приеме за доказан обемът и стойността (цената) на възложените от възложителя на изпълнителя работи при положение, че приетата СТЕ безспорно доказва, че е изпълнен плувен басейн, годен за ползване в степен и обем на вложени детайли и извършени СМР, отговарящи на посоченото в спецификация 1 към договора и на цена (стойност), посочена в същата?” е въпрос по правилността на въззивното решение, която не може да бъде преценявана в производството по допускане на касационно обжалване по чл.288 ГПК. Въпросът дали в конкретния случай ищецът е доказал, че е изпълнил работата в степен и обем, отговарящи на посоченото в спецификация 1 на цена, посочена в същото (което обстоятелство не е прието от въззивния съд), е въпрос за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд, свързан с обсъждане на събраните по делото доказателства.
Въпрос №3 „Може ли да се приеме, че ответникът-възложител по договора за изработка е узнал и не се е противопоставил и е потвърдил подписания договор и спецификация, след като същите носят и на всяка своя страница търговския му печат, а по процесния договор има частични плащания като всяко едно от плащанията съвпада с договорените в него (първи етап) и в анекса суми?” не е обусловил решаващите изводи на съда по смисъла на разясненията, дадени в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Съдът не е обсъждал в контекста на приложението на чл.301 ТЗ наличието търговски печат върху страниците на договора и спецификацията към него, а плащанията по фактурите не са свързани от съда с посочените в анекса суми.
Включените въпроси в общия въпрос №4: „След като няма възражения от страна на възложителя за извършената работа (обем СМР и доставки), може ли да се приеме, че фактически извършената работа (доказана от СТЕ), в този й обем и качество е приета, и ако е така, може ли да се приеме че тази работа в този й обем е поръчана от възложителя, след като съвпада като количества и обеми със спецификация 1 към договора? При положителен отговор на предходния въпрос, може ли да се направи правния извод, че възложителят е знаел за подписания договор и спецификация 1 към него, но не се е противопоставил, а напротив, потвърдил ги е и мълчаливо е позволил на изпълнителя да го изпълни изцяло, за което свидетелстват и извършените плащания по договора и анекса към него?”, също нямат характеристиката на въпроси по чл.280 ал.1 ГПК, обуславящи общото основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочил въззивния съд обстоятелството, че работата е приета без възражение само по себе си не означава, че същата е извършена въз основа на процесния договор и по уговорени в него цени. Дали възложителят е знаел за подписания договор не е правен, а фактически въпрос, независимо от обстоятелството, че за знанието може да се съди и от конкретни конклудентни действия.
Въпрос №5: „Съобразно събраните по делото доказателства и с оглед твърдението на ответната страна [фирма], че съществува договор за изработка между страните по делото, и с оглед непредставянето от страна на възложителя на договор в обем и вид, в който той твърди, че съществува (във връзка със задължаването му по чл.190 ГПК от първоинстанционния съд), може ли да се приеме, че е налице единствено сключения между страните договор за доставка и монтаж на съоръжения за плувен басейн от 20.04.2013г.?” е въпрос изцяло по правилността на обжалваното решение. Дали ищецът е доказал твърдението си, че работата е извършена единствено въз основа на договор за доставка и монтаж от 20.04.2013г. (при съществените му условия) и съответно дали ответникът е доказал възражението си, че има други облигационни отношения между страните, са въпроси свързани с евентуалната необоснованост на въззивното решение, която като касационно основание не може да бъде проверявана в настоящото производство.
Непосочването на правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Независимо от горното следва да се отбележи, че поставените в изложението въпроси не са решени в противоречие с цитираната от касатора практика на В.. В решение №250/11.01.2011г. по т.д. №535/2010г. на ВКС, ІІ т.о. и в решение №40/30.05.2013г. по т.д.№1158/2011г. на ВКС, ІІ т.о. са дадени отговори на въпроси относно начина на приемане на работата – на нейния обем и стойност (включително и чрез определени конклудентни действия) при наличие на договорно задължение за заплащане на възнаграждение по чл.266 ЗЗД, докато в случая решаващите аргументи на съда за отхвърляне на иска са свързани не с начина на приемане на работата, а с липсата на доказателства за нейната стойност (цена) при липсата на договор. Не е налице и допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касация, тъй като касаторът не излага доводи за необходимост от промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика по приложението на чл.301 ТЗ и чл.266 ЗЗД, нито за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменение на законодателството и обществените условия.
На основание чл.78 ал.3 ГПК във вр. с чл.81 ГПК касаторът [фирма] следва да бъде осъден да заплати на [фирма] разноски за касационната инстанция в размер на 940лв.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1272 от 06.06.2017г., постановено по в.т.д.№5225/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, т.о, 9 с-в.
ОСЪЖДА „Спа Дизайн България” Е.– ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица], бизнес-център „К.”, офис 5, да заплати на [фирма] – ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица] сумата 940лв. /деветстотин и четиридесет лева/ – разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: