О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 249
София, 29.05.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и трети май през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора …………………………………………., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков ч. т. дело № 1400 по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК-във вр. чл. 130 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба с вх. № 4097 от 6.ІІІ.2018 г. на Н. Н. О. от София, подадена против определение № 610 на Софийския апелативен съд, ГК, 1-ви с-в, от 20.ІІ.2018 г., постановено по ч. гр. дело № 563/2018 г., с която е била оставена без уважение негова частна жалба срещу първоинстанционното определение № 236/1.І.2018 г. на СГС, ТК, с-в VІ-10, по гр. дело № 3386/2017 г.: за връщане на исковата му молба (с вх. № 169700/15.ХІІ.2017 г. по описа на СГС), с която е предявил, в условията на обективно кумулативно съединяване, установителни искове с правна квалификация по чл. 124, ал. 1 ГПК, както и по чл. 29 ЗТР, срещу ответното [фирма] (в ликвидация).
Като поддържа общо оплакване за неправилност /незаконосъобразност/ на атакуваното определение, частният касатор О. претендира касирането му, инвокирайки довод, че: „ако е налице едно явно незаконосъобразно решение на Общото събрание на акционерите в ответното „А.-и.” (в Л.), съдът няма да предотврати превантивно вредните последици от неговото вписване, ами първо ще изчака същите да настъпят, за да се приложи хипотезата на чл. 29 ЗТР”.
В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към частната касационна жалба подателят й О. обосновава приложно поле на частното касационно обжалване единствено с наличието на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното определение САС се е произнесъл по следните два процесуалноправни въпроса от значение не само за изхода по конкретното дело, но и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1./ „Винаги ли е налице правен интерес от водене на установителен иск, ако ищецът е страна по правоотношение, установяването на съществуването на което е предмет на иска?”;
2./ „Винаги ли е налице правен интерес за ищеца от водене на иск за установяване съществуването на определено правоотношение, ако същото е преюдициално за висящо регистърно производство?”
Отделно частният касатор се позовава и на очевидна неправилност на атакуваното определение на САС.
Върховният касационен съд на Републиката, търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивно производство пред САС, настоящата частна касационна жалба на Н. Н. О. от София ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая нито е налице приложно поле на частното касационно обжалване, нито атакуваното въззивно определение е очевидно неправилно, са следните:
1. За да потвърди първоинстанционния съдебен акт за връщане на исковата молба на О., САС е приел, че с нея са били предявени в условията на обективно кумулативно съединяване три установителни иска от лице, имащо качеството на ликвидатор, срещу ответното търговско дружество в открита процедура по чл. 266 и сл. ТЗ, т.е. ответник, когото ищецът представлява /съгласно чл. 269 ТЗ/. Единият от исковете е бил за установяване на факти, които обаче не са с правно значение, вторият – за установяване съществуването на самото ликвидационно правоотношение, а третият – за установяване на пороци на заявено, но още неизвършено вписване в търговския регистър. Ключов за изхода на спора по конкретното дело е решаващият правен извод на въззивната инстанция, че правният интерес на ищеца от водене на установителен иск за съществуване на правоотношение между него и търговеца, тъждествено на ликвидационната процедура, не би могъл да се обуславя от обстоятелството, че заради качеството си „ликвидатор” той получава възнаграждение от същото акционерно д-во.
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в съответния обжалван акт на въззивния съд, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. На плоскостта на това разяснение в процесния случай по необходимост се налага извод, че нито един от двата процесуалноправни въпроса, релевирани в изложението на частния касатор О. по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата му, не е бил в действилност предмет на произнасянето на САС с атакуваното определение. Напротив, те са с изцяло хипотетичен характер, като предполагаемият им положителен отговор е a priori отречен от законодателя. Императивна е ограничителната правна уредба в ГПК относно правния интерес от воденето на установителни искове – като абсолютна процесуалноправна предпоставка за това: точно защото всеки би могъл да предяви такива, но до разглеждане по същество следва да бъдат допускани само онези, с доказан правен интерес /да разлика от осъдителните и конститутивните искове, където тази предпоставка се явява инкорпорирана в самото съдържание на съответната искова претенция/.
В заключение, при съобразяване и на разяснението по т. 4 на същото тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС, в процесния случай ще следва да се констатира, че частният касатор О. не е навеждал каквито и да било доводи относно непълнота, неяснота или противоречие в относими към исковете му претенции срещу търговеца в пр-во по ликвидация закони.
2. „Очевидна неправилност” на обжалвания акт на въззивния съд по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, като предпоставка за допускане на касационен контрол, би била налице само ако неговото опорочаване се е проявило в такава дълбока степен, която да изключва необходимостта от анализиране или съпоставяне на съображения за наличието или липса на необоснованост, на нарушение на материалния закон или съществено нарушаване на съдопроизводствените правила. Следователно, като един вид квалифицирана форма на неправилност на съответния акт на въззивния съд /бил той решение, определение или разпореждане/, въпросната очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, налага разграничението между нея, от една страна, и неправилността по чл. 281, т. 3 ГПК, като касационно отменително основание – от друга, да бъде проведено въз основа на обективни, а не на субективни критерии. В тази връзка в процесния случай може да се констатира, че атакуваното определение на САС относно недопустимостта на предявените при условията на обективно кумулативно съединяване установителни искове с правно основание по чл. 124, ал 1 ГПК и съответно по чл. 29 ЗТР, нито е постановено в директно нарушение на закона – материален или процесуален, нито е извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Решаващият му извод за липса на правен интерес за водене на установителни искове с горепосочената правна квалификация, не противоречи на процесуалния закон и на установената съдебна практика във връзка със задължителната проверка за наличието на тази абсолютна процесуална предпоставка.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение № 610 на Софийския апелативен съд, ГК, 1-ви с-в, от 20.ІІ.2018 г., постановено по ч. гр. дело № 563/2018 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2