4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 249
гр. София, 05.06.2017 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети май през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Влахов
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 256 по описа за 2017 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 7052 от 10.09.2016г. по гр.д. №16292/2015г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № І-37-28 от 17.08.2015г. по гр.д. № 51458/2011г. на Софийски районен съд за отхвърляне иска по чл.108 ЗС на Е. Б. П. против М. Х. П. за признаване собствеността на основание договор за продажба и давност и предаване владението върху следния недвижим имот: част от западната половина от УПИ ХХХІІІ-1007 в кв. 158 по плана на [населено място]-Разширение, който УПИ представлява ПИ с идентификатор 02659.2193.1007 по кадастралната карта на Банкя, местн. „К. м.”, при граници на тази част: от запад – имот 02659.2193.322, имот 02659.2193.152 и част от имот 02659.2193.1007; от север – имот 02659.2193.106, от изток – източната половина на имот 02659.2193.1007 и от юг – имот 02659.2193.647, която част е посочена по точки 1-2-30-31-6-8-9-1 по скицата на л.405 от първоинстанционното дело, представляваща неразделна част от решението.
Касационната жалба е подадена от ищцата Е. Б. П., чрез пълномощника адв. М.. Поддържа се, че решението е неправилно. За обосноваване достъпа до касационно обжалване се поставят правни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС или са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото, а именно: 1/ длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото във връзка с доводите на страните и да направи собствени правни изводи по възраженията; 2/ представлява ли съществено процесуално нарушение разглеждане на възражение за придобиване на имота чрез кратката придобивна давност при присъединяване на владение, без страната да е посочила изрично, че праводателят е добросъвестен владелец и без посочване на правното основание по смисъла па чл. 70 ЗС; 3/ решение по Поземлена комисия, /сега ОСЗ/ представлява ли годно основание за добросъвестно владение по смисъла на чл. 70 ЗС; 4/ може ли фактическата власт да се упражнява чрез периодични посещения на имота, ако те сочат на намерение за своене и не са прекъсвани от действията на трети лица. По първия и последния въпрос се поддържа основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, а по втория и третия – това по чл. 280, ал.1,т.3 ГПК.
Ответницата М. Х. П. представя писмен отговор, изготвен от пълномощника адв. С., в който поддържа, че не са налице въведените от касатора основания за допускане на касационно обжалване.
Подпомагащите страни Е. И. Т. и Ю. Ч. О. също изразяват становище за недопускане на касационно обжалване.
Подпомагащите страни К. Й. К. и Ц. К. К. не вземат становище.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Производството е по ревандикационен иск. Ищцата твърди, че е собственик по покупко-продажба или евентуално по давност на празно място с площ от 1480 кв.м., за част от която площ е отреден УПИ ХVІ-2392, а останалата част попада в УПИ ХХХІІІ-1007 в кв. 158 по плана на Б.. Легитимацията на собствеността произтича от следните обстоятелства: През 1961г. З. К. е призната за собственик по замяна, извършена от Т. комисия, върху нива в землището на Б., местн. „Лицето” с площ 3 дка. Замяната е извършена с нейна нива в местн. „Между доловете” с площ 4 дка. През 1968г. З. К. дарява на сина си Й. К. К. 1/2 ид.ч. от нивата от 3 дка в местн. „Лицето”. През 1983г. Й. К. К. и Д. К. П. извършват делба-спогодба, по силата на която Д. получава празно вилно място от 500 кв.м., парцел ХVІІ-2393 в кв. 158, местн. „К. м.” при съседи: улица, Й. К., Д. П., н-ци на С. Д. и отчуждената част от имот пл. № 2393 за озеленяване с площ 1000 кв.м., при посочени съседи; Й. получава вилно място от 540 кв.м., съставляващо парцел ХVІ-2392, при съседи: улица, Д. К., Й. К., Р. К. и отчуждаемата се част от имот пл. № 2392 с площ 960 кв.м., при посочени съседи на тази част. С протокол от 27.02.1985г. е поправена грешка в спогодбата от 31.10.1983г., досежно описанието на границите на двата имота, като е посочено, че за дела на Й. К. действителните граници са: улица, Д. П., Й. К., Р. К. и изключената от регулационния план част имот пл. № 2392. През 1989г. Й. К. прехвърля срещу задължение за издръжка и гледане на сина си К. К. парцел ХVІ-2392 в кв. 158 с площ 520 кв.м., а през 1991г. му прехвърля и неурегулирано дворно място в местн. „Лицето”, съставляващо имот № 2392 с площ 960 кв.м. Ищцата Е. П. купува през 1996г. от К. К. и съпругата му двете части на имот пл. № 2392 – урегулираната и неурегулираната, общо с площ 1480 кв.м. по документ за собственост, 1500 кв.м. по скица.
Ответницата също твърди, че е собственик на спорния имот по силата на договор за продажба, евентуално по давност. Легитимацията й е следната: С Решение на ПК-Б. от 02.10.2002г. е възстановена на наследници на Н. В. В. и С. С. нива от 1957 кв.м. в местн. „Лицето”, имот № 006011 по картата на землището. С нотариален акт от 22.12.2006г. наследниците продават на Ю. О. и Е. И. Т. неурегулиран поземлен имот в местн. „Лицето” с площ 1957 кв.м., представляващ земеделска земя – нива, която по картата на землището е имот № 006011. С нотариален акт от 30.06.2008г. Ю. О. и Е. Т. продават на ответницата М. П. УПИ ХХХІІІ-1007 в кв. 158 с площ 1957 кв.м., стар поземлен имот – нива № 006011. Събрани са писмени доказателства, че през 2011г. ответницата е правила сондаж в имота и е регистриран кладенец; през 2012г. й е разрешено строителство на жилищна сграда.
От приетите технически експертизи се установява, че по кадастралния план от 1973г. са заснети имоти пл. №№ 2393 и 2392; по плана от 1982г. те имат №№ 647 и 648; по регулационния план на Б.-разширение, одобрен 1985г., за южните части на двата имота са отредени съответно УПИ ХVІІ-2392 и УПИ ХVІІ-2393, а северните им части са останали извън регулация; по-късно върху северните половини е нанесен имот с пл. № 1007. През 2007г. за имот пл. № 1007 е отреден УПИ ХХХІІІ-1007. Въз основа на това експертизата сочи, че закупеният от ищцата през 1996г. имот е идентичен с част от закупения от ответницата имот пл. № 1007, както и че части от изключените от регулационния план части от имоти пл. №№2392 и 2393 са идентични с част от процесния имот.
Събрани са свидетелски показания за упражняваната фактическа власт върху спорния имот.
За да разреши спора съдът е приел, че първоначално имотът е придобит от З. К. чрез замяна по ЗТПС и след това тя се е разпоредила с него, което изключва правото на собственика на земята преди замяната да си възстанови този имот – чл. 18з, ал.3 ППЗСПЗЗ. Й. К. е придобил обаче само 1/2 ид.ч. с договора за дарение от 1968г. По отношение на делбата от 1983г. съдът е приел, че неин предмет са били само урегулираните части от двата имота пл. №№ 2392 и 2393, а неурегулираните части са посочени само за индивидуализация като съседи от север. Затова делбата не засяга неурегулираната част от имот пл. № 2392, която е останала в съсобственост на Д. и Й.; последващото прехвърляне от Й. в полза на сина му произвежда действие само за 1/2 от имота, колкото е имал прехвърлителя. Съответно толкова права – 1/2 ид.ч. е могла да придобие и ищцата. Възражението й за придобиване по давност съдът е намерил за неоснователно. Намерил е свидетелските показания за вътрешно противоречиви и неубедителни; свидетелите установяват епизодични посещения на имота с цел събиране на плодове от дръвчетата и то концентрирани в долната /южна/ част от имота, която не е спорната. Свидетелите на ищцата не знаят в имота да има сондаж, кладенец и сочат, че съществувалата към 1996г. ограда по-късно е разрушена, така че не може да се установи ограждане на целия имот 2392 в двете му части.
По отношение правата на ответницата съдът е счел, че собствениците на имота преди замяната нямат право на възстановяване на собствеността; решението за реституция е постановено в нарушение на закона и не е противопоставимо на ищцата, която не е била страна в административното производство. Поради това, тъй като е придобила от несобственици, ответницата не се легитимира като собственик по договора за продажба. Възражението й за придобиване на спорната част по давност съдът е приел за основателно. Обсъждайки подробно свидетелските показания е счел за категорично, че фактическата власт върху имота се упражнява именно от ответницата. Посочил е, че тя се позовава на правата на добросъвестен владелец и присъединява владенията на своите праводатели и е приел, че както ответницата, която е във владение от юни 2008г., така и преките й праводатели Ю. и М., осъществявали владение от декември 2006 до юни 2008г., също са добросъвестни владелци, доколкото са придобили от несобственици, без да знаят това. Упражняваното владение от възстановените собственици в периода от решението на ПК през октомври 2002г. до сделката през декември 2006г. съдът също е намерил за добросъвестно, тъй като то е упражнявано въз основа на решение на Поземлена комисия, което е материално незаконосъобразно, но отговаря на критериите за годно основание да направи лицата собственици по смисъла на чл. 70, ал.1 ЗС, тъй като е административен акт, постановен след провеждане на надлежна процедура по възстановяване на собствеността, в рамките на която бившите собственици не са могли да знаят за пречката за реституция за част от имота им.
По тези съображения въззивният съд е отхвърлил иска.
При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280,ал.1 ГПК съдът намира, че такива не са налице.
Поставеният на първо място правен въпрос: „длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото във връзка с доводите на страните и да направи собствени правни изводи по възраженията” е повдигнат във връзка с оплакванията в жалбата спрямо изводите на съда за обхвата на съдебната спогодба, за кредитирането показанията на свидетелите на ответната страна за извършени владелчески действия от момента на възстановяване на собствеността и за необсъждане на възражението за нищожност на решението на поземлената комисия поради това, че възстановяване на имот в местн. „Лицето” не е искано. Първо, съдът е изложил съображения защо счита, че съдебната спогодба от 1983г. не обхваща неурегулираната част от имота, а обосноваността на тези изводи касае правилността на решението и не може да бъде обсъждана в производството по чл. 288 ГПК. Второ, съдът е обсъдил подробно и съпоставил двете групи свидетелски показания, след което е направил правните си изводи от тях. Трето, по възражението за нищожност на решението на Поземлената комисия съдът е посочил, че имот в местността „Лицето” е заявен за възстановяване под № 10 в заявлението. При тези констатации поставеният правен въпрос не запълва предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК.
Вторият въпрос дали представлява съществено процесуално нарушение разглеждането на възражение за придобиване на имота чрез кратката придобивна давност при присъединяване на владение, без страната да е посочила изрично, че праводателят е добросъвестен владелец и без посочване на правното основание по смисъла на чл. 70 ЗС, също не обуславя достъп до касационен контрол. Още в отговора на исковата молба ответницата е заявила, че е добросъвестен владелец и се е позовала на чл. 82 ЗС, така че съдът е имал основание да преценява предпоставките за това.
Въпросът дали решението на Поземлената комисия /сега ОСЗ/ представлява годно основание за добросъвестно владение, е определящ за изхода на спора, но не може да се приеме, че е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, тъй като по него има практика, на която обжалваното решение съответства. В т.9 от Постановление на Пленума на ВС № 6/1974г. се приема, че наред със сделките правно основание по смисъла на чл. 70, ал.1 ЗС са и административните актове с вещноправни последици. Решенията на органите на поземлена собственост, с които се възстановява собствеността по реда на ЗСПЗЗ, са такива актове. В този смисъл е Тълкувателно решение № 1/1997г. на ОСГК, според което решенията имат конститутивно действие. В решение № 262 от 14.10.2009г. по гр.д. №1247/2008г. на І г.о., Решение № 239 от 28.01.2013г. по гр.д. № 1407/2011г. на ІІІг.о. се приема, че решението за възстановяване собствеността в съществуващи или възстановими реални граници или върху индивидуално определен имот от влезлия в сила план за земеразделяне има значение на придобивно основание по смисъла на чл.77 от ЗС и поражда собственически права върху конкретен недвижим имот. Ако е възстановена земя в полза на лице, което няма качество на правоимащ по закона, то това лице е добросъвестен владелец, стига решението за възстановяване да не е нищожен административен акт. От тези разрешения следва, че решението за възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ е годно основание за упражняване на добросъвестно владение в случаите когато собствеността е възстановена при липса на някоя от предпоставките за реституция, без владелецът да знае това /например че наследодателят му не е бил собственик на имота/, като добросъвестността се предполага – чл. 70, ал.2 ЗС. Същото е приел и въззивния съд.
Последният правен въпрос касаторът поставя, като счита, че е налице противоречие с практика по чл. 290 ГПК – Решение № 78 от 16.04.2014г. по гр.д. № 5479/2013г. на І г.о., Решение № 23 от 20.05.2016г. по гр.д. № 5162/32015г. на ІІг.о. и Решение № 68 от 02.08.2013г. по гр.д. № 603/2012г. на І г.о., според която за да е постоянно владението не необходимо непрекъснато да се извършва фактическо въздействие върху вещта, а фактическата власт може да се упражнява чрез периодични посещения на имота, ако те сочат на намерение за своене и не са прекъсвани от действията на трети лица. Изводите на въззивния съд не са в отклонение от тази практика. Съдът е посочил, че показанията на свидетелите установяват епизодични посещения в имота на ищцата и то в долната част на имота, която граничи с улицата и не е спорната част. Наред с това съдът е намерил показанията за вътрешно противоречиви, неясни и неубедителни. На следващо място, съдът е счел за категорично установено, че фактическата власт върху спорната част е осъществявана от ответницата и нейните праводатели, т.е. на епизодичните посещения на ищцата е противопоставена перманентната фактическа власт на ответницата. При тези мотиви е ясно, че констатацията за епизодични посещения в имота не е решаваща за отхвърляне твърденията на ищцата за придобиване по давност.
Предвид горното следва да се откаже допускане на касационно обжалване, а в полза на ответницата по жалбата да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение за настоящето производство в размер на 1500лв.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 7052 от 10.09.2016г. по гр.д. №16292/2015г. на Софийски градски съд по касационната жалба на Е. Б. П.
ОСЪЖДА Е. Б. П. от [населено място], [улица], ет.2 да заплати на М. Х. П. от [населено място], [жк], [улица], вх.А, ет.2, ап.9 сумата 1500 /хиляда и петстотин/ лева разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: