5
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 25
София, 11.01.2017 година
В ИМЕТО Н А НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Гълъбина Генчева
Геника Михайлова
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 60104/2016 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 54 от 07.04.2016 г. по в. гр. д. № 95/2016 г. на Варненския апелативен съд е потвърдено решение № 2062 от 10.12.2015 г. по гр. д № 1605/2015 г. на Варненския окръжен съд в частта, с която [фирма] [населено място] е осъдено да заплати на [фирма] с. гр. сумата 192 803.85 лева, представляваща обезщетение за ползите, от които ответникът е лишил ищеца в периода от 23.07.2013 г. до 14.11.2014 г., владеейки собствени на ищеца недвижими имоти, подробно описани, както и разноски в размер на 16 677.22 лева.
Касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК е подадена от [фирма] [населено място], с оплаквания за недопустимост и неправилност на въззивното решение – касационни отменителни основания по чл. 281, т.т. 2 и 3 ГПК.
От ответника по касация – ищец по делото, е постъпил писмен отговор със становище, че касационно обжалване не следва да се допуска.
При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав на І-во г. о., намира следното:
Въззивният съд приел, че ответникът [фирма] е осъществявал фактическа власт върху обектите по исковата молба в обема на правата на собственик на тези обекти, т. е. като владелец, след изпълнение на влязло в сила осъдително решение за предаване държането на земята, върху която обектите са построени, но които са му предадени във владение заедно с терена, в производство по изпълнително дело. Впоследствие, на 23.07.2013 г. [фирма] предявило срещу [фирма] ревандикационен иск, по който е образувано гр. д. № 2314/2013 г. на Варненския окръжен съд за признаване в полза на ищеца на собствеността му върху тези обекти. От предявяването на иск за връщане на вещта владелецът престава да се счита за добросъвестен и затова съгласно чл. 73 ЗС дължи връщането на добивите и обезщетяването на собственика на имота. Съобразно това правило, в разглеждания случай [фирма] е недобросъвестен владелец и дължи на собственика обезщетение за наема, който си е спестил, съответно, който собственикът е могъл да реализира от имота. Недобросъвестно е било владението за времето след 23.07.2013 г., като обезщетението следва да се присъди в размер на ползите, от които собственикът е бил лишен и поради това се е обеднил, а владелецът се е обогатил, спестявайки разходи за наем, които според заключението на вещото лице за периода 23.07.2013 г. до 14.11.2014 г. са в размер на 192 803.85 лева. Същевременно въззивният съд приел, че иск за реално реализираните добиви от вещта или за добивите, които е можело да бъдат получени, е различен от иска за обезщетение за ползите, от които собственикът се е лишил в резултат на владението на друго лице върху имота му, и в този смисъл между настоящото дело и другото дело между страните – гр. д. № 1905/2015 г. на Варненския окръжен съд, няма идентитет.
В касационната жалба е изложено оплакване за недопустимост на въззивното решение като постановено по недопустим иск – при липса на пасивна процесуална легитимация на ответника, предвид твърденията в исковата молба, че материалното право на ищеца е нарушено вследствие незаконосъобразни действия на частен съдебен изпълнител /ЧСИ/, който според касатора е и пасивно легитимиран по иска за защита на това нарушено материално право. Не съществува вероятност обжалваното решение да е недопустимо на твърдяното от касатора основание. Макар действително извършеното от ЧСИ принудително отнемане на вещи да е потвърдено като законосъобразно действие, първоинстанционният съд не е приел, че ответникът е лишил ищеца от добивите от вещите за времето, през което, владеейки същите на основание извършения въвод, е бил добросъвестен владелец /в тази отхвърлителна част първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано/. Напротив, отговорността на ответника за претендираното обезщетение от неоснователно обогатяване е ангажирана от съда в двете инстанции за един последващ период – с начало предявяването на иска по чл. 108 ЗС, когато добросъвестното владение е било превърнато в недобросъвестно. За този период обсъжданата процесуална предпоставка за допустимост на исковата претенция е налице и затова касационното обжалване не може да се допусне по въпроса за вероятната недопустимост на въззивното решение.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил въпросите: 1. представлява ли извършеният от ЧСИ и потвърден като законосъобразен от съда въвод във владение правно основание, годно да направи владелеца собственик; 2. следва ли в производството по чл. 73, ал. 1 ЗС, в което собственикът претендира обезщетение за пропуснати ползи, последният да докаже, че е могъл да реализира от имота твърдяната полза и че е ползвал имота по начин, който би му предоставил възможност да извлича от имота полза, идентична с претендираната по делото, или е достатъчно да е доказано осъщественото върху имота владение; 3. какво обхваща понятието «пропуснати ползи» по смисъла на чл. 73, ал. 1 ЗС; 4. допустим ли е иск по чл. 73, ал. 1 ЗС от собственик на временна постройка, който без правно основание държи вещта си върху чужд терен, спрямо собственика на терена; 5. следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, преценка на всички приети по делото доказателства – поотделно и в тяхната взаимна връзка, както и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни и защо игнорира някои доказателства по делото.
Поставяйки първия въпрос /представлява ли извършеният от ЧСИ и потвърден като законосъобразен от съда въвод във владение правно основание, годно да направи владелеца собственик/, касаторът твърди, че според съда осъществяваното от [фирма] владение е било недобросъвестно, въпреки че се основава на извършения въвод във владение от ЧСИ Ст. Д. /като изпълнение на влязлото в сила решение по чл. 108 ЗС по гр. д. № 311/2010 г. на Варненския районен съд/ и, въпреки че жалбата на [фирма] срещу това действие е оставена без уважение с решение по гр. д. № 1945/2013 г. на Варненския окръжен съд. Това твърдение не съответства на данните по делото, защото според съда [фирма], като въведено във владение от ЧСИ, е осъществявало фактическа власт върху обектите по исковата молба в обема на правата на техен собственик, а качеството недобросъвестен владелец е придобило в един последващ момент – когато [фирма] е предявило срещу него иск за собственост върху същите обекти. Ето защо като поставен в противоречие на приетото от въззивния съд, първият въпрос не е обуславящ изхода на спора за претендираното парично вземане и по него не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. При това положение не може да се извърши преценка за наличие на поддържаното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, още повече, че твърдяното противоречие със задължителна съдебна практика е по друг въпрос – за индивидуализиращите белези на един недвижим имот.
По втория въпрос /следва ли в производството по чл. 73, ал. 1 ЗС, в което собственикът претендира обезщетение за пропуснати ползи, последният да докаже, че е могъл да реализира от имота твърдяната полза и че е ползвал имота по начин, който би му предоставил възможност да извлича от имота полза, идентична с претендираната по делото, или е достатъчно да е доказано осъщественото върху имота владение/ касаторът се позовава на решение № 18 от 08.02.2013 г. по гр. д. № 583/2012 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., и въвежда твърдение, според което ищецът не е доказал по никакъв начин, че би могъл да извлича от имота полза, идентична с претендираната по делото.
Цитираният съдебен акт, постановен по реда на чл. 290 ГПК, съставлява задължителна съдебна практика по друг правен въпрос: може ли да се приеме, че съществуваща улица, изградена в съответствие с предвижданията на ЗРП и имаща всички характеристики на част от уличната мрежа, не е общинска собственост, въпреки изричните разпоредби на пар. 7, ал. 1, т. 4 от ПЗР на ЗМСМА и чл. 2, ал. 1, т. 1 от Закона за общинската собственост. Затова и не може да послужи като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване /ТР № 2/28.09.2011 г. на ОСГТК на ВКС/.
Позовавайки се на това решение, касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като при разглеждане на жалбата по същество съставът на ВКС е приел, че само по себе си осъщественото от недобросъвестния владелец въздействие върху имота не представлява основание за присъждане на обезщетение, ако по делото не е установено, че собственикът е могъл да реализира от имота твърдяната полза, включително, че е ползвал имота преди върху него да е била установена фактическа власт от недобросъвестния владелец и то по начин, който би му предоставил възможност да извлича от имота полза, идентична с претендираната по делото. Тази част от мотивите към влязлото в сила решение не може да обоснове поддържаното от касатора основание, предвид спецификата на разгледания случай: прието е, че още по действащия към момента на придобиване на собствеността кадастрален план са засегнати части от поземления имот за разширение на улица, налице е фактическо отнемане на процесната реална част и на място е изпълнена улица, поради което не може да се приеме, че ищецът е бил лишен от такъв тип полза, каквато претендира, а по правилата на формалната логика той не би могъл да ползва имота за получаване на граждански плодове и след реализиране на мероприятието, доколкото с оглед неговото естество това е невъзможно. Хипотезата, пред която страните по настоящото дело са изправени, е друга: обектите, за ползването на които се претендира обезщетение от недобросъвестния владелец, по предназначението си са за търговска дейност – магазини, аптеки, складови помещения, и собственикът им следва да получи обезщетение в размер на средния пазарен наем, тъй като именно от тази полза е бил лишен поради ползването им от недобросъвестния владелец.
По третия въпрос /какво обхваща понятието «пропуснати ползи» по смисъла на чл. 73, ал. 1 ЗС/ не е представена съдебна практика, за да се извърши преценка налице ли е противоречиво разрешаван въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК и това е достатъчно основание съгласно разясненията в т. 3 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС за недопускане на касационно обжалване. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е посочено, но не е обосновано така, както изисква т. 4 на същия тълкувателен акт.
По четвъртия въпрос /допустим ли е иск по чл. 73, ал. 1 ЗС от собственик на временна постройка, който без правно основание държи вещта си върху чужд терен, спрямо собственика на терена/ касаторът поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Счита, че въззивният съд косвено се е произнесъл по този въпрос, отхвърляйки искане за спиране на производството по настоящото дело до приключване с влязъл в сила съдебен акт на производството по гр. д. № 381/2014 г. на Варненския окръжен съд с предмет наличието или липсата на право на строеж за процесните обекти в полза на [фирма], както и насрещен иск за тяхното премахване.
Този въпрос би бил определящ изхода на делото, ако с влязлото в сила решение по гр. д. № 2314/2013 г. ищецът по иска по чл. 73, ал. 1 ЗС [фирма] не беше признат за собственик на процесните обекти, които са със статут на търпими строежи по смисъла на пар. 16, ал. 1 от ПР на ЗУТ /решение по адм. д. № 1229/2011 г. на Варненския административен съд и удостоверение № 22/20.12.2011 г. на главния архитект на район «О.»; Постановление на Пленума на ВС № 6/27.12.1974 г., р. ІІ, т. 7/ и ответникът [фирма] не беше осъден да предаде владението на вещите на собственика им. При наличието на това решение въпросът за правото на строеж не обуславя изхода на правния спор за дължимостта на обезщетението по чл. 73, ал. 1 ЗС. Това е така, защото за уважаване на тази претенция е необходимо ищецът да докаже, че е собственик на вещта, че за периода, за който се търси обезщетението, ответникът е упражнявал фактическа власт върху нея, както и размера на пропусната полза – обстоятелства, които в конкретния случай съдът е приел за доказани. Ето защо не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК и по четвъртия въпрос касационното обжалване не може да се допусне.
Петият въпрос /следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, преценка на всички приети по делото доказателства – поотделно и в тяхната взаимна връзка, както и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни и защо игнорира някои доказателства по делото/ е обоснован с довода, че в обжалваното решение изобщо не са обсъдени възраженията за необоснованост на приетото по делото и своевременно оспорено заключение на съдебно-счетоводната експертиза и за недобросъвестност на действията на ищеца.
Действително, в мотивите към решението въззивният съд не е обсъдил възраженията срещу заключението на вещото лице М. Я.. Видно е обаче от протоколното определение на първоинстанционния съд в съдебното заседание на 26.11.2015 г., че искането за допускане на тройна експертиза е прието за неоснователно по съображения, че заключението е счетено за обективно и компетентно дадено, а с определение № 121 от 18.02.2016 г. въззивният съд се е произнесъл по искането за допълнителна задача към вещото лице, която намерил, че не касае пряко предмета на делото.
Недобросъвестността в действията на ищеца касаторът свързва с неправомерно според него поведение, изразяващо се в държане без правно основание /без наличието на учредено право на строеж/ на процесните обекти върху терен, собственост на касатора. Както беше посочено в отговора на предходния въпрос, наличието или липсата на право на строеж не обуславя в конкретния случай изхода на правния спор за дължимостта на обезщетението по чл. 73, ал. 1 ЗС.
Ето защо, като не е обсъдил посочените доводи в мотивите към обжалваното решение, въззивният съд не е процедирал в противоречие със задължителната съдебна практика, илюстрирана с представените от касатора решения по чл. 290 ГПК и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по петия въпрос не е налице.
При този изход на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във ВКС в размер на 7 000 лева по договор за правна защита и съдействие от 20.06.2016 г. и разписка към него от с. д.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 54 от 07.04.2016 г. по в. гр. д. № 95/2016 г. на Варненския апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], да заплати на [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], к. к. „Св. Св. К. и Е.”, хотел „А.”, разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 7 000 /седем хиляди лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: