ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 25
С., 12.01. 2011г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети януари две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.С. гр. дело № 698 по описа за 2010г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Г. като процесуален представител на Цно П. Ц. от [населено място] срещу въззивното решение на Влачанския окръжен съд /В./ от 17.ХІІ.2009г. по в.гр.д. № 792/2009г.
Ответникът по касационната жалба Н. К. Я. от С. е заел становище за недопускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение В. е потвърдил решението на РС Бяла Слатина от 23.VІ.2009г. по гр.д. № 228/2009г., с което по предявените от Н. Кр.Я. срещу Ц. П.Ц., П. Ц. П., Л. А. Р., В. К. М. и И. Ц. Й. искове е развален договора за покупко-продажба на недвижим имот, сключен през 1997г. между К. Я. Девенков, починал на 10.І.2004г., и Надежда Я. Ц., починала на 20.ХІ.2005г., срещу поето от последната задължение за гледане и издръжка до края на живота му, поради неизпълнение на договора от приобретателката – наследодател на ответниците в пълен обем, точно, ежедневно и добросъвестно.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че приобретателката по алеаторния договор е престирала грижи от време на време. Ако тя е била в невъзможност за изпълнява постоянно задълженията си например поради болест или от страх да ходи в дома на прехвърлителя с оглед присъствието на сина му – ищеца, е имала възможност да поиска от съда трансформация на задължението в парично, което не е сторила. При липса на ограничения в договора на обема на дължимите грижи и издръжка е прието, че съгласието между страните по договора е да се осигурява цялата необходима издръжка и да се полагат всички необходими грижи. Като ирелевантно за спора е оценено поведението на ищеца, тъй като той не е страна по договора. При произнасянето си съдът е дал вяра на едни свидетели и не е кредитирал показанията на други, обосновавайки преценките си в тази насока.
В изложението на Ц. П. Ц. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК като основание за допускане на касационно обжалване се сочи: 1. извършването от въззивния съд на преценка на доказателствата, без те да са конкретизирани, в нарушение на чл.186 и чл.188 от ГПК /отм./, 2. че е прието неизпълнение на алеаторния договор, без да се определи рамката на необходимите грижи и размер издръжка, позовавайки се на две решения на състави на ВКС ІІ ГО по гр.д. № 5524/2007г. и по гр.д. № 168/2008г., 3. че съдът не допуснал събиране на исканите нови доказателства в противоречие с ТР № 1/04.І.2001г. по т.д. № 1/2000г., 4. че изводът, че приобретателят следвало да живее в едно домакинство с прехвърлителя, е в противоречие със съдебната практика, обективирана в решения на ВКС по гр.д. № 3136/2007г. І ГО и № 1241/2004г. ІІ ГО. Изложени са и съображения за необоснованост – за превратно интерпретиране на данните по делото, за даване вяра на една група свидетели вместо на другата група, подкрепяна от писмените доказателства, разкриващи лошите отношения между праводателя и ищеца и действителните отношения между страните по алеаторния договор, довело до несъответствие на фактическите изводи на съда с действителното извънпроцесуално положение по спора, позовавайки се на т.12 от ТР № 1/17.VІІ.2001г. на ОСГК.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължитнелно, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай релевираният от касатора въпрос – за нарушение на чл.186 и чл.188 от ГПК /отм./ – е бланкетен. Като не е посочено в какво точно се изразява неправилното приложение на посочените разпоредби, касационната инстанция е поставена в невъзможност да прецени дали въпросът е от значение за изхода на спора по делото и дали относно него е налице някоя от допълнителните предпоставки по чл.280 ал.1 от ГПК за допускане на касационо обжалване.
По втория въпрос – че е прието неизпълнение на алеаторния договор, без да се определи рамката на необходимите грижи и размер издръжка – въззивният съд не се е произнесъл с оглед приетото в тази насока, че при липсата на ограничение в договора на обема на дължимите грижа и издръжка страните са се съгласили да се осигурява цялата необходима на прехвърлителя издръжка и да бъдат полагани за него всички необходими грижи.
По третия въпрос – че въззивният съд не допуснал събиране на исканите нови доказателства в противоречие с ТР № 1/04.І.2001г. Действително в единственото проведено на 25.ХІ.2009г. съдебно заседание по въззивното дело въззивният съд не е уважил заявените от страна на П. Ц. П. доказателствени искания. Такива искания, обаче, не са направени от касатора Ц. П.Ц. нито във въззивната му жалба или в друг документ, нито в съдебно заседание, в което той не се е явил и не е бил представляван. При това положение той не може да обосновава жалбата си с евентуално допуснато от съда процесуално нарушение по отношение на друга страна по делото. Ето защо се налага извод, че въззивния съд не се е произнесъл по отношение на касатора по така релевирания процесуалноправен въпрос, което обуславя недопускането на касационно обжалване по него.
Не е налице произнасяне от въззивния съд и по последния въпрос – че изводът, че приобретателя следвало да живее в едно домакинство с прехвърлителя, е в противоречие със съдебната практика. Такъв извод в атакуваното решение не се съдържа с оглед приетото, че “ако приобретателката по договора е била в обективна невъзможност да изпълнява задълженията си, например поради болест или поради това, че се е страхувала да ходи /а не да живее/ в дома на прехвърлителя поради присъствието на сина му, тя е имала възможността да поиска трансформация на задълженията в парично”.
Останалите релевирани в изложението съображения по съществото си са твърдения за необоснованост на въззивното решение, което представлява основание за касационно обжалване по смисъла на чл.281 от ГПК, а то подлежи на касационна проверка, ако бъде допуснато касационно обжалване, но не и в производството по допускането му.
Ето защо касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.
Разноски не се присъждат, тъй като такива не се претендират.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Врачанския окръжен съд, ГО, № 757 от 17.ХІІ.2009г. по гр.д. № 792/2009г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: