О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№25
гр. София,12.01.2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на пети януари, две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
като разгледа докладваното от съдия Марков ч.т.д.№2880 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] срещу определение №303 от 06.07.2015 г. по т.д.№387/2015 г. на АС Пловдив, в частта, с която частично е отменено определение №852 от 27.04.2015 г. по т.д.№9/2014 г. на ОС Пловдив за допълване на определение от 13.01.2015 г. в частта за разноските, вместо което е оставено без уважение искането на жалбоподателя за присъждане на разноски, изразяващи се в адвокатско възнаграждение за разликата от 600 лв. до претендирания размер от 14 500 лв.
В частната касационна жалба се излагат съображения за неправилност на определението в обжалваната част. Посочва се, че в тежест на молителя не следва да се възлага посочването на материалния интерес, на базата на който е изчислил размера на адвокатското възнаграждение, още повече, че в жалбата до въззивния съд изрично е посочено, че макар и искът по чл.74 от ТЗ да е неоценяем, то действителната стойност, в приблизителна парична оценка на правото, е значителна по размер. Навеждат се доводи, че правната и фактическа сложност на делото, проведените открити съдебни заседания, значимостта на правния спор, обемът на делото и множеството предприети правни действия водят до извод за незаконосъобразност на извода на въззивния съд за необходимост от намаляване на уговореното адвокатско възнаграждение до размер от 600 лв.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, като обосноваващи допускането на касационно обжалване са поставени следните въпроси: 1. При присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение по иск по чл.74 от ТЗ в размер равен или различен от този за неоценяеми искове съгласно Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, необходимо ли е съдът да има данни за размера цената на иска, за да присъди над минимума. 2. Нужно ли е съдът да има данни за размера на оценката на благото, за да отчете правната и фактическа сложност и високата материална стойност на спора, които следва да вземе предвид при присъждане на разноските и от друга страна липсата на данни за материалния интерес може ли да е основание за присъждане на минимума, предвид очевидната сложност, голям обем и очевиден висок материален интерес.
По отношение на така формулираните въпроси се поддържа наличие на всички предвидени в чл.280, ал.1 от ГПК селективни основания, както поради решаването им в противоречие с определение №2 от 05.01.2015 г. по т.д.№3728/2014 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, решение №237 от 05.04.2012 г. по т.д.№62/2010 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, определение №286 от 03.06.2015 г. по т.д.№2361/2014 г. на ВКС, ТК, Второ отделение и решение №19 от 20.03.2012 г. по в.т.д.№38/2012 г. на АС Бургас, така и поради значението им за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответниците по частната касационна жалба А. С. Б., С. А. Б. и П. А. Д. навеждат съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като са подали и частна касационна жалба срещу определението на въззивния съд в останалата му част, с която по същество частично е потвърдено определение №852 от 27.04.2015 г. по т.д.№9/2014 г. на ОС Пловдив за допълване на определение от 13.01.2015 г. и осъждане на А. С. Б., С. А. Б. и П. А. Д. да заплатят на [фирма] сумата от 603 лв. съдебни разноски, от които 600 лв. възнаграждение за един адвокат и 3 лв. съдебни такси.
В частната касационна жалба на посочените физически лица са наведени доводи за неправилност на определението в посочената част, поради присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение, направени след уведомяване на ответника за прекратяване на делото и поради липсата на посочване на произхода на присъдените 3 лв. съдебни разноски.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, като обосноваващи допускането на касационно обжалване са поставени следните въпроси: 1. Дължат ли се от ищеца на основание чл.78, ал.4 от ГПК разноски, доказателствата за които – частни писмени документи – се представят след уведомяване на ответника за прекратяването на делото и са били надлежно оспорени. 2. Съставляват ли подлежащи на присъждане разноски, банковите такси, платени от страна при внасяне на съдебни такси и разноски по делото.
По отношение на първия от формулираните въпроси се поддържа решаването му в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в определение №696 от 20.12.2012 г. по гр.д.№403/2012 г. на ВКС, ГК, Първо отделение и определение №289 от 12.05.2011 г. по гр.д.№255/2011 г. на ВКС, ГК, Четвърто отделение, а спрямо втория – селективното основание на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, поради значението му за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответникът по частната касационнна жалба – [фирма] заявява становище за липса на основания за допускане до касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Частните касационни жалби са подадени от надлежни страни, в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което са допустими.
За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че заплатеното от ответното дружество адвокатско възнаграждение в размер на 14 500 лв., /установено от приложен с молба от 28.01.2015 г., подадена след уведомяване на ответника за прекратяване на делото поради отказ от иска, договор за правна помощ от 05.01.2015 г./ е за извършени от адвоката след упълномощаването му на 03.02.2014 г., процесуални действия. Счел е, че в случая не е посочена цена на материален интерес, върху който е определено възнаграждението и не са изложени мотиви защо при неоценяем иск по чл.74 от ТЗ, като база за определяне на адвокатското възнаграждение следва да се приемат материалните интереси на страните и как следва да се определят същите, и като е отчел фактическата и правна сложност на делото, фазата на която ищците са заявили отказ от исковете, извършените от процесуалния представител на ответника действия, е намерил за основателно възражението на ищците за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответника, намалявайки последното до двукратния предвиден в Наредба №1/2004 г. минимум на адвокатско възнаграждение при предявен неоценяем иск.
С оглед изложените в обжалваното определение мотиви, настоящият състав намира, че формулираните в изложението на [фирма] въпроси не са обусловили правната воля на въззивния съд, респективно не се обосновава наличието на общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК. Както бе посочено въззивният съд е приел, че е предявен неоценяем иск, в който случай въпрос за наличие на данни за размер на цената на иска не е, а и няма как да бъде разгледан, като от друга страна съдът е отчел фактическата и правна сложност на делото само във връзка с обема на дейността по установяване на фактите и излагане на правните съображения от процесуалния представител на съответната страна, но не и във връзка с липсата на данни за размера на материалния интерес /твърденията на ответника в обратния смисъл в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК не се споделят от настоящия състав/, съображения за който въззивният съд е изложил единствено, за да отговори на доводите на ответника. За пълнота следва да се посочи, че дори и да се прие, че въпросите са обуславящи правната воля на съда, в случая не се установява наличие на твърдяните селективни основания. Овен, че в нито един от цитираните в изложението съдебни актове не се съдържа отговор на тези въпроси, то последните не могат да се квалифицират като значими за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Съгласно разясненията, дадени в т.4 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, визираното основание е налице, когато се прилага неясна, непълна или противоречива законова разпоредба и тълкуването й е наложително, тъй като липсва съдебна практика в тази насока или когато, макар и непротиворечива, създадената по прилагането й съдебна практика се преценява впоследствие като неправилна и следва да бъде изоставена. В случая не е осъществена нито една от посочените хипотези, тъй като разпоредбите на чл.78, ал.5 от ГПК и чл.7, т.4 от Наредба №1/2004 г. са достатъчно ясни и непротиворечиви, а и по приложението им /включително за начина на определяне на фактическата и правна сложност на делото/ е налице и задължителна практика на ВКС.
Касационно обжалване на определението не следва да се допусне и по частната касационна жалба на ищците.
Макар и първият от въпросите, посочени в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, да е обусловил решаващата воля на въззивния съд, приел, че ищецът дължи разноски, доказателствата за които – частни писмени документи – се представят след уведомяване на ответника за прекратяването на делото, то спрямо този въпрос не се установява поддържаното от ищците селективно основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. На първо място в цитираните в изложението определения се дава отговор на въпроса, за периода, през който разноските следва да са направени, за да могат да се присъдят – преди ответникът да е уведомен за прекратяване на производството по делото, но не се съдържа отговор на въпрос, кога следва да се представят доказателства за направените разноски. От друга страна, освен, че е съобразено с даденото разрешение /въпреки, че въпрос в тази насока не е зададен е видно, че съдът е възприел извод за дължимост на ответника на направените от него разноски за извършени преди уведомяването за прекратяване на делото правни и фактически действия от процесуалния му представител/, определението на въззивния съд е съобразено изцяло и с определение №101 от 12.03.2012 г. по гр.д.№102/2012 г. на ВКС, ГК, Второ отделение и с определение №438 от 17.09.2009 г. по т.д.№352/2009 г. на ВКС, ТК, Първо отделение. С визираните определения, постановени по реда на чл.274, ал.3 от ГПК, е посочено, че ответникът може да направи искане за присъждане на разноски и представи доказателства за направата им и в хипотезата на прекратяване на делото поради отказ от иска и след постановяване на прекратителното определение, в срока по чл.248 от ГПК.
По отношение на втория от въпросите, освен, че не е обусловил решаващата воля на въззивния съд, то и не може да се квалифицира като такъв от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – разпоредбата на чл.78 от ГПК е ясна и непротиворечива, а и по приложението й е налице и многобройна, задължителна практика на ВКС.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №303 от 06.07.2015 г. по т.д.№387/2015 г. на АС Пловдив.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.