О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 25
гр. София, 25.01.2019 г.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и трети януари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова ч. гр. д. № 4119 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по касационна частна жалба вх.№ 116278 от 10.09.2018 г., подадена по пощата на 07.09.2018 г. от Б. Д. П. – Т. и С. А. С. чрез адвокат Н. Р. от САК срещу Определение № 16967 от 03.08.2018 г. по в.ч.гр.д. № 9022/2018 г. на СГСІV „д” въззивен състав.
Ответницата по касация Е. Н. В. е подала отговор чрез адвокат М. Д. от САК. Възразява, че жалбата е просрочена. Счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Намира жалбата за неоснователна по същество. Претендира разноски.
Касационната частна жалба е допустима от гледна точка разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК. Съобразявайки датата на връчване на касаторите на съобщението за обжалваното определение (31.08.2018 г.) и разпоредбите на чл. 60, ал. 4 ГПК и чл. 62, ал. 2 ГПК, ВКС приема, че същата е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, който изтича на 07.09.2018 г., петък, независимо от действието или отменяването на чл. 61, ал. 2 ГПК (нова, обн., ДВ, бр. 86 от 2017 г., отм. с влезлия в сила на 01.09.2018 г. § 1 от ПЗР на ЗИД ГПК /ДВ, бр. 65 от 2018 г./).
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване на атакуваното определение, ВКС взе предвид следното:
С атакуваното определение е потвърдено Определение № 370700 от 26.03.2018 г., постановено по гр.д.№ 9766/2017 г. по описа на СРС, ІІІ г.о., 82 състав, с което на основание чл. 130 ГПК е върната исковата молба, подадена от Б. Д. П. – Т. и С. А. С. срещу Е. Н. В.. Въззивният съд е приел, че срещу ответницата е предявен иск по чл. 109 ЗС в качеството й на управител на ЕС на жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица], като искането е тя да преустанови всички неоснователни действия, с които възпрепятства достъпа на ищците до дворното място в [населено място], [улица], идентификатор № ****.***.**, площ от 617 кв.м., представляващо обща част на сграда и да бъде задължена да предостави на ищците достъп до него през главната врата, намираща се откъм [улица]и осигуряваща пряк достъп до горепосочения булевард (включително чрез автомобил), като им предостави ключ за нея. Според изложените твърдения в исковата молба и ангажирания като доказателство с отговора на исковата молба Протокол № 18 от Общо събрание на етажната собственост, проведено на 18.12.2014 г., достъпът на ищците до дворното място през главната врата откъм [улица]е възпрепятстван именно поради решението на ОС на ЕС от 18.12.2014 г. по т. 4 от Протокола. С последното е оставено в сила решение на Общото събрание от 30.10.2013 г., с което „По споразумение между собствениците могат да паркират живущите в кооперацията собственици“, като е прието това да стане разпоредба от Правилника за вътрешния ред на етажната собственост. По тази причина ключове за дворното място са предоставени само на собствениците, които живеят в сградата, респ. – не се предоставя достъп до двора откъм [улица]на неживеещите в сградата собственици. Ищците не твърдят, нито ангажират доказателства да са оспорили по реда на чл. 40 ЗУЕС посоченото решение на Общото събрание. Въззивният съд е приел, че правният интерес от търсената защита по чл. 109 ЗС произтича от взетото решение от ОС на ЕС. Защитата срещу незаконосъобразни решения на Общото събрание, обаче, се реализира по специален ред, предвиден в чл. 40 ЗУЕС – чрез предявяване на конститутивен иск за тяхната отмяна пред районния съд в преклузивен 30-дневен срок, считано от получаване на решението по реда на чл. 16, ал. 7 от закона. В конкретния случай, с предявения негаторен иск, ищците се домогват към заобикаляне на специално предвидения ред за атакуване на неизгодното за тях решение на Общото събрание от 18.12.2014 г. и настъпилата преклузия на правото им да го оспорят пред съда с изтичане на срока по чл. 40, ал. 2 ЗУЕС. В подкрепа на извода за недопустимост на производството поради липса на правен интерес въззивният съд се е позовал на тълкуване, съдържащо се в постановените по реда на чл. 290 ГПК Решение № 116 от 03.11.2016 г. по гр.д.№ 1432/2016 г. на ВКС, II г.о. и Решение № 24 от 05.06.2017 г. по гр.д.№ 2795/2016 г. на ВКС, II г.о. Изложено е още, че, доколкото в конкретния случай исковата молба се основава на твърдения за незаконосъобразност на взетото от Общото събрание решение, същата принципно би могла да се квалифицира като такава по чл. 40 ЗУЕС, но в случая правото на иск е преклудирано с изтичане на срока по чл. 40, ал. 2 ЗУЕС, тъй като от представените към отговора на исковата молба писмени доказателства се установява, че протоколът от проведеното на 18.12.2014 г. Общо събрание е бил обявен на 22.12.2014 г., а исковата молба, въз основа на която е образувано производството, е подадена на 25.06.2015 г.
Касаторите поддържат, че обжалваното определение е недопустимо. При условията на евентуалност са формулирани следните въпроси като общо основание за допускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК с довод, че са налице всички допълнителни основания за селекцията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК:
(1) „Единствено по реда на член 40 от Закона за управление на етажната собственост ли може да се защити собственик, ако неоснователно действие му пречи да упражнява правото си по отношение на обща вещ (по-конкретно дворно място) в сграда в режим на етажна собственост ?”;
(2) „Допустим ли е иск по реда на чл. 109 от Закона за собствеността, когато е налице нарушение правото на собственост, изразяващо в отказ на достъп до обща вещ на сграда в режим на етажна собственост (по-конкретно дворно място), при положение, че ищецът не се е възползвал от процедурата по чл. 40 от Закона за управление на етажната собственост за обжалване на решението на общото събрание ?”;
(3) „Допустим ли е иск по реда на чл. 109 от Закона за собствеността срещу управителя на етажна собственост, който отказва да предостави достъп на собственик на апартамент в сградата до обща вещ (по-конкретно дворно място), в случай, че е налице решение на общото събрание за предоставяне на достъп до общата вещ единствено на собственици, които живеят в сградата ?”;
(4) „Допустимо ли е с гласуване на общо събрание на етажните собственици на един или повече собственици да бъде ограничено правото да ползват общи части, и по-конкретно дворно място ?”.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:
Не е налице нито едно от трите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК, за съществуването на които ВКС следи и служебно. Въззивното определение е валидно – постановено е от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма, подписано е от членовете на състава при ясно изразена в акта правораздавателна воля. То е и процесуално допустимо – постановено е в отговор на надлежно сезиране с частна жалба и в рамките на сезирането. Изложените от касаторите аргументи срещу допустимостта на акта представляват оплакване за допуснато процесуално нарушение, което има отношение към правилността, а не към допустимостта на произнасянето.
Извършвайки преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, на първо място ВКС намира, че питането под № 4 няма обуславящо значение за спора, доколкото не е обсъждано от въззивния съд, т.е. не представлява общо основание за допускане на обжалването.
Въпросите под №№ 1-3 могат да бъдат обобщени в питането Допустим ли е иск по чл. 109 ЗС от собственици на обекти в сграда в режим на ЕС, насочен срещу управителя на ЕС в хипотеза, когато действието, квалифицирано от ищците като неоснователно и чието преустановяване се претендира, произтича от решение на общото събрание на ЕС, при положение, че ищецът не се е възползвал от процедурата по чл. 40 от Закона за управление на етажната собственост. По отношение на така поставения правен проблем отсъства основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото произнасянето на въззивния съд не противоречи, а е в съответствие относимата практика на ВКС, включително цитираната от касаторите. С Решение № 24 от 05.06.2017 г. по гр.д.№ 2795/2016 г. на ВКС, II г.о. по съображения, споделени и с обжалваното определение, е отречена допустимостта на претенция да бъдат преустановени неоснователни действия, с които ищцата е лишена от възможността да ползва дворното място на сградата, като се премахне изградената автоматична метална врата, поставена в изпълнение на решение на общо събрание на етажната собственост, което ищцата не е атакувала по реда на чл. 40 ЗС. Въпреки индивидуалните специфики на всеки от случаите от фактическа страна, с въззивното определение и с Решение № 24 от 05.06.2017 г. по идентичен начин е разрешен идентичен правен въпрос – искът по чл. 109 ЗС е недопустим поради липса на правен интерес в хипотеза, когато твърдяното като неоснователно действие, чието преустановяване се претендира, произтича от решение на общото събрание на ЕС, срещу което ищецът не се е защитил по реда на чл. 40 ЗУЕС. Тази постановка се споделя и от настоящия състав на съда, което изключва извод за съществуването както на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Следва да се има предвид още и тълкуването, съдържащо се в Решение № 39 от 19.02.2013 г. по гр.д.№ 657/2012 г. на ВКС, I г.о., съобразно което решенията на етажната собственост не са сделки и за тях не се прилага ЗЗД – както относно изискванията, на които следва да отговарят, за да бъдат преценени като законосъобразни (определящи са правилата в ЗС и ЗУЕС, а не в ЗЗД), така и относно контрола за спазването им. За разлика от нищожността на сделките (на която може да се позове всяка страна и заинтересовано лице безсрочно), контролът за законосъобразност на решенията на етажната собственост е пряк съдебен и е ограничен с преклузивен срок за предявяване на иска. Извън този срок не може да се иска отмяна нито на нищожните, нито на незаконосъобразните решения. Изложеното подчертава недопустимостта на иск по чл. 109 ЗС за защита срещу действие, произтичащо от решение на ОС на ЕС, по отношение на което не е упражнена защита по реда на чл. 40 ЗУЕС, доколкото незаконосъобразността на такова решение не може да бъде съобразявана инцидентно, извън рамките на производство по подадена молба по чл. 40, ал. 1 ЗУЕС.
Цитираното от касаторите ТР № 4 от 06.11.2017 г. по тълк.д.№ 4/2015 г., ОСГК на ВКС в случая е неотносимо, тъй като постановките на т. 3 от него, отбелязани от касаторите, са концентрирани относно необходимостта от доказване във всички случаи на неоснователното действие и неговия характер с оглед основателността на иска по чл. 109 ЗС, какъвто въпрос въззивният съд не е обсъждал. Определение № 208 от 19.04.2013 г. по гр.д.№ 1930/2013 г. на ВКС, I г.о. е постановено по реда на чл. 288 ГПК и съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г., ОСГТК на ВКС не представлява практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Решение № 291 от 25.06.2010 г. по гр.д.№ 629/2009 г. на ВКС, I г.о. е неотносимо, тъй като с него е разгледан случай на съсобственост, при който по силата на чл. 3 ЗУЕС за управлението на общите части не се прилагат правилата на ЗУЕС, включително чл. 40, ал. 1 ЗУЕС.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Бланкетното посочването от касаторите на „актове на СЕС и ЕСПЧ” не доказва наличието на този допълнителен селективен критерий. Липсва обосновка във връзка с конкретно посочени актове на СЕС, а актовете на ЕСПЧ не попадат в обхвата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Цитираното от касаторите Решение № 6 от 15.07.2013 г. по к.д.№ 5/2013 г. на КС е неотносимо, тъй като с него е обявена противоконституционноста и несъответствието с международни договори, по които Република България е страна, на разпоредби от други специални закони от областта на вещното право (ЗДС и ЗОС), които не са приложими в случая.
Изложеното мотивира извод, че отсъства и бланкетно посоченото (посредством цитирането в изложението на разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК) основание за допускане поради „очевидна неправилност”. Не се констатира определението на СГС да страда от пороци от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, още по-малко такива, проявени в квалифицирана, особено тежка степен. То съобразено с релевантната практика на ВКС и не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Независимо от изхода по настоящото дело, на ответницата по касация не следва да бъдат присъждани разноски за защита пред ВКС, тъй като в приложения договор за правна защита и съдействие (л. 16 от делото на СГС) договореното възнаграждение е само за защита във въззивното, но не и в касационното производство.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Определение № 16967 от 03.08.2018 г. по в.ч.гр.д.№ 9022/2018 г. на СГС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: