Определение №25 от по търг. дело №618/618 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
 
№ 25
 
София, 13.01.2009 година
 
Върховният касационен съд на Република България,ТК, първо търговско отделение, в закрито заседание на шести януари  две хиляди и осма  девета година, в състав:
 
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
           ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
                                       ЕМИЛ МАРКОВ  
 
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева  т.дело № 618/2008  година, за да се произнесе взе предвид следното:
 
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на “Т”О. – гр. П. срещу решение №391 от 17.03.2008г. по гр.д.2995/07г. на Пловдивски окръжен съд, с което е оставено в сила решение №99 от 20.06.2007г. по гр.д. 346/2007 на Пловдивски районен съд за уважаване на предявения от К. “ П. – с. Н. против “ Т. ” О. – гр. П. иск с правно основание чл.232, ал.2 ЗЗД.
Ответникът по касация – К. “ П. ” – с. Н. е на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК не само с оглед липсата на формулиран съществен материалноправен респ. процесуалноправен въпрос разрешен в посочените хипотези на т.1-3 на текста, но и поради това, че касаторът не е развил съображения относими към производството по допускане на касационната жалба до разглеждане по същество, а е изразил становище по иска, което не е било поддържано в производството и по отношение, на което не са събирани доказателства и съответно не са застъпени в мотивите на въззивния съд.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното:
С решението, предмет на касационно обжалване, състав на Пловдивски окръжен съд е оставил в сила постановеното от първостепенния – Пловдивски районен съд решение, с което е бил уважен предявения от К. “П” – с. Н. против касатора иск за заплащане на наемна цена за периоди- част от 2003, 2004 и 2005г. и част от 2006г. по сключен на 15.01.1998г. между страните договор – с предмет отдаване под наем на “ Ф. ” за работа във фуражен цех. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че от фактическа страна по делото се установява, че страните са били в наемно правоотношение по силата на представен договор за наем, като ищецът е поддържал, че този договор е прекратен по взаимно съгласие, но не е заплатена договорената наемна цена за процесните периоди и след като ответникът не се е явявал в производството, не е взимал становище по исковете и не е ангажирал доказателства в подкрепа на това становище, нито с въззивната жалба е поддържал възражения, респективно е искал събирането на доказателства, то следвало да бъдат споделени мотивите на първостепения съд за основателност на предявения иск.
В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се съдържа възпроизвеждане на текста на чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК, като страната е развила своето становище по основателността на иска, за първи път в касационната жалба и съответно го е поддържала и в изложението си по чл.284, ал.1,т.3 ГПК като е сочила дружеството не е ползувало вещта, предмет на наемния договор, а тя била използвана от физическо лице, освободено като съдружник и управител на дружеството. Поддържано е още, че не били събрани доказателства за това, че вещта била предадена на дружеството и поради това обжалвания съдебен акт бил постановен в противоречие с решение №291 по т.д. 558/04г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.,съгласно което именно с предоставяне на наетото имущество в състояние, отговарящо на предназначението му, наемодателя е изпълнил произтичащото от наемния договор задължение. Направен е извод, че наемодателя имал три основани задължения – да предаде наетата вещ, да я поддържа в течение на наемния период и да обезпечи спокойното й ползуване от наемателя, поради което вещта следвало да бъде предадена на наемателя, като е цитирано решение №297 по т.д. 565/04 на ВКС, ІІт.о. От тези доводи е изведено и противоречие на изводите на съда с трайната практика на ВКС, обосновано с това, че липсвали доказателства да е била предадена вещта, а действията на К. Н. били недействителни спрямо дружеството, тъй като същия нямал представителни функции, изплащаните наеми били внасяни от него, а не от дружеството. Посочено е общо, че решението противоречало на материалноправните разпоредби – чл.228 и сл. ЗЗД досежно характера, вида и съдържанието на договора за наем и неговите съществени елементи, свързани с изпълнение задълженията на наемодателя. Изведено е и това, че тези съображения налагали извод за допустимост на касационната жалба и с оглед разпоредбата на чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК доколкото въззивното решение било постановено в противоречие с цитираните решения на ВКС, а засегнатите въпроси били от съществено значение за точното прилагане на закона.
Касаторът не обосновава довод за приложно поле на нормата на чл.280, ал.1 ГПК. Така поставени, сочените като съществени въпроси имат относимост единствено към доказване на твърдяните факти по спора. Цитираната разпоредба изисква съществения процесуалноправен или материалноправен въпрос да бъде формулиран конкретно в контекста на решаващите изводи на съда, които пряко обуславят изхода на спора, а не свързан с общите оплаквания за незаконосъобразност, с оглед поддържаното от страната нарушение във връзка с недоказаност на иска, които се квалифицират по чл.281 ГПК, но не обосновават приложно поле по чл.280, ал.1 ГПК. Извън това не се обосновава наличие на предпоставките на нормата на чл.280, ал.1 т.2 ГПК / страната неправилно е квалифицирала основанието по т.1, с оглед твърдяното противоречие с конкретни решения на ВКС/. Сочените като противоречиви решения на Върховния касационен съд и обжалваното, не третират сходни хипотези т.е. не е налице обективен идентитет между тях. В разглеждания случай страната не е твърдяла, нито е ангажирала доказателства пред инстанциите по същество за това, че не е ползувала вещта през процесните периоди. Изложеното разбиране за първи път в касационната жалба, че това е факт не съставлява такова доказване в процеса, а е само твърдение, което на общо основание е подлежало на доказване при доказателствена тежест на ответника по спора – арг. 127, ал.1 ГПК / отм./, ако той е поддържал такова възражение. Следователно, дори и да е бил формулиран съществения процесуалноправен респ. материалноправен въпрос тези решения не могат да обосноват наличие на противоречива практика и приложно поле на чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Касаторът не е развил доводи за установеност и на предпоставките по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. За да е налице това основание, то следва приложената от съда правна норма, от която е изведен решаващия мотив да бъде неясна или непълна и да се налага по тълкувателен път да се изясни нейното съдържание, а точното прилагане на закона предполага да бъде подведен конкретния фактически състав под разпоредбата, която действително го урежда, като тези предпоставки са в съотносимост на кумулативност. Или развитие на правото като основание, за допускане до разглеждане на касационната жалба, ще бъде налице във всеки случай, когато произнасянето по конкретния, посочен от касатора, съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос е свързано с тълкуване на закона при неяснота на правната норма или когато съдилищата изоставят едно свое тълкуване на закона за да възприемат друго. Следователно, касаторът не установява наличие на тези предпоставки.
По изложените съображения, следва да се приеме, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, поради което подадената жалба не следва да бъде допусната до разглеждане по същество.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
 
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №391 от 17.03.2008г. по гр.д.2995/07г. на Пловдивски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top