8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 250
[населено място], 15.05.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на осемнадесети март през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№2536/18г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби на „Дек комерс 06“ООД и на „Агрико България“ЕООД против решение №2423/18.04.2018г. по в.гр.д.№9159/17г. на Софийски градски съд, с което след отмяна на осъдителното решение от 25.04.2013г., постановено по гр.д.№23678/11г. по описа на Софийски районен съд, е отхвърлен предявеният от „Дек комерс 06“ООД срещу „Глобал Биомет“ЕООД иск с правно основание чл.17 т.1 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки / CMR / – за заплащане на сума в размер на 20 467,76 лв. обезщетение в размер на фактурната стойност на товара по заявка за международен транспорт от Холандия до България, ведно със законната лихва, както и искът с правно основание чл.27 т.1 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки / CMR / – за заплащане на обезщетение за забава върху сумата за периода от 12.03.2011г. до датата на завегждането на исковата молба 03.06.2011г.
С касационните жалби „Дек комерс 06“ООД /ищец по делото/ и „Агрико България“ЕООД /трето лице –негов помагач/ въвеждат оплаквания за неправилност на въззивния акт,поради постановяването му в противоречие с материалния закон и при необоснованост.Претендира се отмяната му и уважаване на исковете.
Ответникът „Глобал Биомет“ЕООД , в отговор на касационната жалба на „Дек комерс 06“ООД, е изложил съображения за липса на сочените от касатора предпоставки да допускане до касационно обжалване на въззивното решение,а по същество – твърди неоснователност на наведените в касационната му жалба доводи за неправилност на същото.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
При постановяването на въззивното решение съставът на Софийски градски съд е приел за установено наличието на сключен между страните договор за международен автомобилен превоз на стоки, по отношение на който намират приложение разпоредбите на Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки. Съобразявайки разпоредбата на чл.17 ал.1 от нея, съдът посочил,че с нея отговорността на превозвача за цялостната или частична липса или повреда на товара от момента на приемането до доставянето му, както и за забавата при доставянето , е уредена императивно, като изрично в ал.2 на същия член се визират конкретните предпоставки за освобождаването му от тази отговорност. При безспорно установените по делото обстоятелства,че възложеният превоз не е бил завършен, тъй като автомобилът, превозващ стоката е бил спрян от румънските власти и стоката конфискувана,поради липса на посочен в товарителницата адрес на получател, съдът е приел,че не може да бъде приложена презумпцията за изгубен товар, предвидена в чл.20 т.1 Конвенцията CMR.Като спорен и обуславящ ангажирането на отговорността на превозвача е определил въпроса чие е било задължението за вписване в товарителницата на липсващите данни. При разрешаването му се е позовал на разпоредбите на чл.6, чл.7 и чл.8 от Конвенцията CMR, от анализа на които е извел,че изпращачът отговаря за вписването в товарителницата на данните, посочени в б.“д“ /име и адрес на получателя/ от чл.6 §1 /чл.7 §1 б.“а“ Конвенцията CMR/, а превозвачът носи отговорност при липса на вписано указание по чл.6 §1 б.“к“ Конвенцията CMR /какъвто не е конкретният случай/. Същевременно с чл.8 е въведено задължение на превозвача да провери единствено данните в товарителницата относно товара и състоянието му. Доколкото невписването на данните за получателя на стоката в товарителницата представлява грешка на правоимащия /изпращача/, на която се дължи последвалата конфискация на стоката и респ. неприключването на превоза, предвидена като основание по чл.17 §2 пр.1 Конвенцията CMR, съдът е заключил,че отговорността на превозвача не може да бъде ангажирана.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът „Дек комерс 06“ООД е формулирал въпросите: 1.Проверката по чл.8 от Конвенцията за ЧМР, която извършва превозвачът по отношение на товарителницата , изключва ли въобще задължението на превозвача да провери дали товарителницата е редовна от външна страна,а именно, че в нея са попълнени основните данни за изпращач, получател, товарен и разтоварен пункт при условие,че той /превозвачът/ се подписва на товарителницата след тези данни?; 2. След като забележи,че такива данни липсват как следва да процедира превозвачът: /а/ да изиска попълването им от изпращача, /б/ да поиска указания от спедитора по реда на чл.14 /който в случая го е натоварил да извърши превоза, /в/ да откаже да подпише товарителницата, докато същата не бъде поправена от изпращача и да не започва превоза, /г/ да попълни липсващите данни /ако са му известни/, /д/ да подпише товарителницата, въпреки липсващите основни данни и да започне превоза?; 3. Липсата на попълнени необходими данни в товарителницата относно получател и място на доставяне на товара, съставлява ли поначало грешка във валидна товарителница или съставлява невалидна товарителница, поради липса на каквито и да е данни за съществени елементи от договора за превоз? и 4. При подписана от двете страни /изпращач и превозвач/ товарителница с липсващи данни относно получателя на товара и мястото на доставянето му, липсата на тези данни съставлява ли грешка само на изпращача или и на двете подписали я страни?. Всички въпроси касаторът поставя като значими за точното прилагане на закона – чл.чл.3, 4, 6, 7, 8, 14 и 17 от Конвенцията за ЧМР – допълнителна предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, която обосновава с липса на практика на ВКС по тях.
В писменото изложение към касационната си жалба „Агрико България“ЕООД поставя като такъв от значение за изхода на спора въпросът „Може ли непълнотата в данните за адреса за разтоварване и получателя на стоката да се приравни и приеме за грешка на правоимащия – обстоятелство по чл.17 ал.2 от Конвенцията CMR, освобождаващо превозвача от отговорността за недоставена стока /приравнено на загубена стока, съгласно чл.20 от Конвенцията/, когато в качеството на правоимащ е получателя на стоката, а не изпращача и адресът за получаване е зададен от изпращача?“ Твърди се,че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с възприетото в решение №28/17г. по т.д.№2416/15г. на първо т.о. на ВКС, с което се обосновава приложимост на допълнителна предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като паралелно се излага липса на съдебна практика, което, според този касатор, е основание за допускане на касационното обжалване при хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Допълнително е направено позоваване на основанието по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. На второ място в изложението е наведено твърдение за противоречие на обжалваното решение с постановеното от ВКС второ търговско отделение решение №187/13г. по т.д.№852/12г. „досежно постановките, дадени с него по съществения за спора въпрос по приложението на чл.17 пар.1 и пар.2 във вр. с чл.20 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки / CMR /“. Противоречие с т.19 от ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС и т.1 от ТР №1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС, както и с решение №27/17г. по т.д.№2430/15г. на първо т.о. на ВКС касаторът открива в постановеното обжалвано от него въззивно решение по въпроса „Следва ли въззивният съд да съобрази решението си с всички доводи на страните и събраните по делото доказателства, свързани с тези доводи, относими към правнорелевантните факти?“. Въпросът се свързва с оплакване от касационната жалба за липса на изложени от въззивния съд мотиви, приемащи ответникът да е доказал /и въз основа на какви доказателства/ пълно и главно наличието на предпоставките по чл.17 ал.2 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки / CMR / във връзка с определената му от чл.18 от същата конвенция доказателствена тежест. Накрая в изложението е посочено,че решението на въззивния съд е основано единствено на невлязъл в сила и обжалван акт на румънските власти /за конфискуване на стоката/, „за който по делото има индиции,че би могъл и да бъде отменен, което е в противоречие с постановките,дадени с решение №143/16г. по т.д.№1234/14г. на второ т.о. на ВКС.
Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК вр. т.1 от ТР №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на решението до касационен контрол е обусловено от формулирани в приложението към касационната жалба един или повече правни въпроси, от значение за изхода на спора по конкретното дело,обосновани в някоя от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора са тези въпроси,които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда.
По изложението на касатора „Дек комерс 06“ООД:
Вторият и третият от въпросите нямат характер на обуславящи, тъй като във въззивния съдебен акт липсват конкретни разрешения на тях при формиране на крайния извод на съда за неоснователност на иска,предявен от касатора. В предмета на спора между страните пред инстанциите по същество не са били и въвеждани относими към изхода на спора твърдения за дължимо поведение на превозвача в случай,че забележи липса на попълнени от изпращача данни в товарителницата, нито ищецът, сам позоваващ се на товарителницата, като доказателство за сключен договор за международен превоз на стоки, е твърдял нейната невалидност. Поради това по отношение на тези въпроси следва да се приеме за необоснована приложимостта на общия критерий за допустимост на касационното обжалване на въззивния съдебен акт.
Останалите два въпроса /първият и четвъртият/ са относими към тълкуването и прилагането от страна на въззивния съд на разпоредбите на чл.7 вр. чл.6 и чл.8 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки , което тълкуване е обусловило и изхода на делото пред тази инстанция и дава основание да се счете общата предпоставка на чл.280 ал.1 ГПК за осъществена по отношение на тях. Соченият от касатора допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК обаче е обоснован схематично и несъобразено с постановките в т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно възприетото в него, точното прилагане на закона, по вложения от законодателя смисъл във визирания селективен критерий, цели отстраняване на противоречива съдебна практика или промяна на съществуваща непротиворечива, но погрешна съдебна практика, а необходимост от развитие на правото е налице тогава,когато се налага чрез корективно тълкуване да бъде отстранено несъвършенство на закона- непълнота или неяснота на конкретна правна норма или да бъде изоставено едно вече дадено тълкуване на закона, за да бъде възприето друго, отговарящо на съответното развитие на обществото на даден негов етап. Необходимост от произнасяне на касационната инстанция по посочените причини и цели касаторът не обосновава. Визираните от него разпоредби на Конвенцията са ясни и непротиворечиви, а прилагането им от въззивния съд е съобразно буквата им. Касаторът не твърди да е налице противоречаща на извършеното правоприлагане съдебна практика , а само довод за липса изобщо на такава не е достатъчен да се приеме,че селективната фаза може да бъде успешно преодоляна. Отделно от това служебно известно на състава е решение №38/02.03.2017г. по гр.д.№60030/16г. на четвърто г.о. на ВКС, с което при разрешаването на сходен с настоящия казус на конфискуван от митническите власти товар,поради неточното му и непълно посочване в товарителницата и неприложени пълни документи, изрично се приема,че задължения за правилното попълване на товарителницата при международен превоз на стоки има изпращачът, който съответно носи и отговорността за настъпилите от неизпълнението на това задължение вреди. Наличието на съдебна практика, в съответствие с която е разрешен спорът във въззивното производство с обжалваното решение,е основание да бъде отречена изобщо приложимостта на допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Не е налице и твърдяната от този касатор в хипотезата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК очевидна неправилност на въззивното решение. За да е такъв, съдебният акт следва да страда от толкова съществен негов порок,който би позволил на касационната инстанция да отрече правилността му без да се налага да извършва преценка на доказателствата,въз основа на които съдът е приел за установена конкретна фактическа обстановка и да издирва дали тя съответства на приложените към хипотезата материално-правни норми, обусловили решаващите му правни изводи. Тази преценка е присъща само за същинската контролна дейност на касационната инстанция,извършвана в производство по допуснато касационно обжалване. Наличието на това основание за провеждането на селекцията би могло да бъде обосновано само когато неправилността е обективно и явно установима – например, когато въззивният съд е основал изводите си на правна норма,която е отменена или, макар и да е приложена действащата такава към релевантния момент, смисълът й да е изтълкуван очевидно превратно; решаващият извод да е в явно противоречие с основополагащ принцип на правото или с правилата на елементарната формална логика и др.под. Във всички останали случаи на неправилност, обоснована с доводи за неточно тълкуване и прилагане на материалния закон, за нарушаване на процесуални правила при разрешаване на правния спор, необсъждане на доводи и доказателства и несъответствие с тях на крайните изводи, позоваването на касатора на основанието по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК не може да обуслови положителен за него изход на производството по селектиране на жалбата. В така очертаните рамки настоящият състав на ВКС не преценява обжалваното решение като очевидно неправилно. Аргументите на касатора в тази насока не биха могли да се преценят като осъществяващи някоя от изброените по-горе хипотези,а се свеждат до излагане на съображения,които са относими единствено към фазата по разглеждане на спора при вече допуснато обжалване на съдебния акт.
По изложението на „Агрико България“ЕООД:
Първият от поставените от този касатор въпроси е относим към извода на съда за наличие на основание, освобождаващо превозвача от отговорност, по чл.17 ал.2 предл.1 от Конвенцията CMR, обоснован с грешка на правоимащия – изпращача на стоката, който не е осъществил задължението си да впише в товарителницата данните по чл.6 ал.1 б.“д“ от Конвенцията CMR. Цитираното в обосноваване на допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 ГПК решение на ВКС обаче касае различна от разглежданата в настоящия спор хипотеза, доколкото в производството по посоченото търговско дело е било противопоставено възражение за наличие на основание по чл.17 ал.2 предл. последно от Конвенцията CMR, което е споделено, а изходът на делото е бил обусловен от недоказаност на вида и обхвата на вредите и причинната им връзка с доказаното действие на непреодолима сила. Липсата на сходство или идентитет както с правния въпрос, обусловил разглеждането на спора в посочената съдебна практика, така и по отношение на каузалната й част, предпоставя неприложимост на релевираната хипотеза по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и извод за липса на предпоставки за допускане на обжалваното решение до касационен контрол по поставения въпрос. Необосновани са, в съответствие с посочените по-горе във връзка с изложението на другия касатор съображения и останалите селективни критерии на чл.280 ал.1 т.3 и ал.2 предл.3 ГПК.
Вторият въпрос от изложението е лишен от характер на обуславящ по смисъла на т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.Нито в касационната си жалба, нито в изложението касаторът изтъква конкретни негови доводи, които да са останали необсъдени от въззивния съд в противоречие с цитираната от него съдебна практика /решение по т.д.№2430/15г. на първо т.о./. Доколкото по делото е безспорно,че стоката е конфискувана от румънските власти поради липса на вписване в товарителницата на данни за получателя й, даденото от въззивния съд разрешение във връзка с въведеното от ответника в предмета на спора правозащитно възражение, че това е било задължение на изпращача, респ. се касае до „грешка на правоимащия“, която по силата на чл.17 ал.2 от Конвенцията CMR го освобождава от отговорност за недоставянето на стоката, е въпрос по приложението на закона. Поради това правният извод на съда в тази връзка не е обусловен от установяването на факта кой реално е попълвал товарителницата и несъбирането, респ. необсъждането на доказателства относно това обстоятелство не е предпоставка за извод за допуснато в тази връзка процесуално нарушение.
Останалите две решения на ВКС касаторът сочи като практика, с която въззивният съд не се е съобразил, без да формулира конкретен правен въпрос, разрешен от състава на СГС. Липсата на правен въпрос е достатъчно основание да бъде отказан достъпът до касационен контрол, съгласно т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Независимо от това настоящият състав констатира,че като цяло даденото от въззивния съд разрешение на спора не е в противоречие нито с решението по т.д.№852/12г. , нито с това по т.д.№1234/14г. и двете, постановени от второ т.о. на ВКС. Първото касае правен въпрос,свързан с приложението на чл.17 т.2 предл. последно от Конвенцията за договора за международен превоз на стоки /СМR/ и разглежда случай на частична липса или повреда на товара, настъпили поради непреодолима сила, при който се приема,че когато има изрични указания на изпращача по чл.14 от същата конвенция и превозвачът не доказва обективни пречки за тяхното изпълнение, той не може да бъде освободен от отговорност за недоставянето на останалата част от погиналия товар. Второто от цитираните решения разрешава правен въпрос по приложимостта на Конвенцията за договора за международен превоз на стоки /СМR/, а каузалната му част касае спор във връзка с доставена, но повредена по вина на превозвача и при неизпълнени указания на изпращача стока.
Липсата на доказани предпоставките за провеждането на селекцията по двете касационни жалби мотивира настоящият състав на ВКС да постанови определение за недопускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд.
С оглед този изход на спора пред настоящата инстанция на ответника по касационните жалби се дължат направени в това производство разноски. С отговора на касационната жалба на „Дек комерс 06“ООД е направено искане за присъждането на адвокатско възнаграждение в размер на 1440 лв., което не следва да бъде уважавано, доколкото в подкрепа на същото липсват представени надлежни доказателства. Видно от приложеното към отговора пълномощно, „Глобал Биомет“ЕООД е упълномощил с процесуални права да го представляват по делото 9 лица,между които шестима адвокати, всички, упражняващи дейност в „Си Ем Ес Камерън Маккена Набаро Олсуанг ЛЛП- клон България /Дънкан Уестън“. От последното е издадена фактура №7163/29.06.2018г. за сума 1483,19 лв. , в която услугата е описана като „предоставяне на консултантски услуги за периода до 28.06.2018г.“. Представено е извлечение от сметка на посоченото дружество в БНП Париба АД, удостоверяващо постъпването на сумата с основание „плащане по фактури“. От така ангажираните доказателства не може да бъде направен извод за наличие на предпоставките за възмездяване на разноските на страната , спечелила делото, предвидени в чл.78 ГПК – разноските да са направени по конкретното дело и да са дължими за процесуално представителство на един адвокат.
Така мотивиран, Върховен касационен съд,състав на Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2423/18.04.2018г. по в.гр.д.№9159/17г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.