О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 250
София, 20.04. 2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на пети април две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№295/2017г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение №1579 от 18.07.2016г., постановено по в.гр.д.№3857/2015г. по описа на Софийски апелативен съд, г.о, 1 състав, след частична отмяна на решение №1615/9.03.2015г. по гр.дело №10988/2013г. на Софийски градски съд, е отхвърлен предявения от Е. Г. Д. против ЗК [фирма] иск за присъждане на обезщетение на неимуществени вреди, причинени от смъртта на дъщеря й, за разликата над сумата 144 500лв. до размер на сумата 180 000лв., ведно със законната лихва върху разликата между двете суми, считано от 7.07.2012г. С решението апелативният съд е потвърдил първоинстанционното решение в останалата му обжалване част, с която искът на Е. Г. Д. против ЗК [фирма] е уважен до размер на 144 500лв., ведно със законната лихва, считано от 7.07.2012г. до окончателното изплащане на главницата и е отхвърлен за разликата до претендираното обезщетение от 300 000 лв. Въззивното решението е постановено при участието на В. В. В. като трето лице-помагач на ЗК [фирма].
Въззивното решение е обжалвано от Е. Г. Д. с касационна жалба №11881/15.08.2016г. в частта му, с която предявеният иск е отхвърлен за разликата над 145 000лв. до 180 000лв. и в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което искът за неимуществени вреди е отхвърлен до размер на 270 000лв. Твърди се, че в обжалваните му части решението е неправилно поради нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Излагат се съображения за неправилно приложение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД поради неотчитане от съда в достатъчна степен на търпените от ищцата болки и страдания в резултат на смъртта на нейната дъщеря и с оглед несъобразяването на присъдения размер на обезщетението с увеличените застрахователни лимити по застраховката „гражданска отговорност”. Същевременно се излагат доводи за допуснати нарушения на разпоредбата на чл.51 ал.2 ЗЗД, свързани с твърдението на касаторката, че въззивният съд е обсъдил избирателно заключението на вещото лице-травматолог, както и че съдът е следвало да назначи вещо лице- неврохирург или специалист по съдебна медицина за установяване механизма на получените травми от дъщерята на ищцата.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторката формулира следните въпроси, за които твърди, че са обусловили правните изводи на съда:
1.”Как следва да се прилага критерия за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД при предявен иск по чл.226 ал.1 КЗ против застрахователя на застрахования делинквент от увредената, когато тя е загубила своята единствена дъщеря – на 18 години и следва ли съдът да съобразява размера на застрахователното покритие към момента на настъпване на ПТП и неговото нарастване, респ. увеличението на лимита на отговорността на застрахователя?”. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с т.11 от ППВС №4/1968г., т.1 и т.4 от ППВС №7/1965г., ППВС №1/1985г., решение №83/6.07.2009г. по т.д.№795/2008г. на ВКС, ІІ т.о и решение №214/9.02.2010г. по гр.д.№3802/2010г. на ВКС, І г.о.
2”. Релевантни ли са за определяне размера на обезщетението лимитите на застраховане, съгласно пар.27 ал.1 от ПЗР на КЗ /отм./ и обществено-икономическите и социални условия, респ. следва ли да се отчита и увеличението към момента на настъпване на застрахователното покритие?”
3. „Нарушен ли е материалният закон, когато въззивния съд изобщо не е отчел лимита на отговорност на застрахователя като критерий за определяне на обезщетението с оглед наличието на валидно застрахователно правоотношение между увреждащото МПС, управлявано от делинквента и застрахователното дружество по чл.223 от КЗ /отм./?”
4. „Следва ли съдът да излага мотиви във връзка с приетото намаляване на обезщетението от 180 000лв. на 170 000 лв. и липсата на мотиви кои обстоятелства налагат намаляване на размера на обезщетението /в хипотезата на необсъждане на действителната тежест на вредата от загубата на единствено дете и несъобразяване с нарастващите лимити по задължителната застраховка „гражданска отговорност”/ и при липсата на обстоятелства, които да налагат намаляване на този размер не е ли нарушение на процесуалния и на материалния закон?
Поддържа се, че въпроси №2, №3 и №4 са от значение за развитието на правото.
Без да бъде формулиран конкретен правен въпрос в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се излагат доводи за липсата на съпричиняване на вредоносния резултат по чл.51 ал.2 ЗЗД като се твърди, че въззивното решение не е съобразено с практиката на ВКС, обективирана в решение №99/28.05.2013г. по т.д.№44/2012г. на ВКС, ІІ т.о.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба на Е. Д. от ответното дружество ЗК [фирма] , в който се поддържа, че липсват основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Твърди се, че съдът е приложил разпоредбата на чл.52 ЗЗД с съответствие с принципните указания, дадени в т.4 от ППВС №4/1968г., както и че въпросът за лимита на застрахователното покритие не е решен в противоречие с практиката на ВКС. Сочи се, че заявеното твърдение на касаторката за неправилно прието наличие на съпричиняване, не представлява въпрос, обосноваващ касационна проверка, независимо от инкорпорирането му както в жалбата, така и в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК. Същевременно в отговора на касационната жалба се излагат доводи за нейната неоснователност по съществото на спора и се претендират разноски за касационната инстанция по реда на чл.78 ал.8 ГПК.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е представен писмен отговор на касационната жалба и от третото лице-помагач В. В. за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение. Сочи се, че в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК не са поставени материалноправни или процесуалноправни въпроси от съществено значение за изхода на делото.
Въззивното решение е обжалвано и от В. В. В. с касационна жалба вх.№13830/5.10.2016г. в частта му, с която въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение за осъждане на застрахователното дружество да заплати на Е. Д. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 144 500лв. Оспорва се извода на въззивния съд за наличие на виновно поведение на водача на лекия автомобил, както се оспорва и размера на приетото съпричиняване като се твърди, че касаторката е знаела, че В. В. е неправоспособен водач. Според касатора присъденото обезщетение за неимуществени вреди е в завишен размер. Иска се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и отхвърляне изцяло на предявения иск с присъждане на направените от третото лице-помагач разноски по делото.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, без да бъде формулиран конкретен въпрос, се твърди, че е налице предпоставката за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280 ал.1 т.1 ГПК поради несъответствие на приетия от съда размер на съпричиняване от 15% с практиката на ВКС, обективирана в решение №155/30.09.2009г. по т.д.№212/2012г. на ВКС, ІІ т.о, решение №302/7.10.2013г. по гр.д.№3248/2013г. на ВКС, ІV г.о., решение №350/17.10.2011г. по гр.д.№1382/2010г. на ВКС, ІV г.о. Сочи се във връзка с оплакването за знание на пострадалата за липсата на правоспособност на водача на лекия автомобил, че съдът не се е съобразил с решение №700/28.10.2010г. по гр.д.№91/2010г. на ВКС, ІV г.о. и решение №70/3.11.1980г. по гр.д.№65/890 на ОСГК на ВС относно обсъждането на показанията на разпитаните свидетели.
Отделно в изложението са поставени два правни въпроса, за които се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание за допускане на касация по чл.280 ал.1 т.3 ГПТК, а именно:
1. „По какъв начин и при отчитане на какви обстоятелства следва да се изчислява размерът на извършеното съпричиняване от пострадал при деликт, съставляващ по естеството си ПТП?”и
2. „При какви обстоятелства съдът може да приеме, че дадените от свидетелите показания за факти, доказващи знанието на пострадал при ПТП за неправоспособността на водача на МПС, в което пострадалия е пътувал, доказват по несъмнен и категоричен начин тази факти?”
Представен е писмен отговор на касационната жалба на В. В. от ЗК [фирма], в който се поддържа, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от третото лице-помагач част и да се уважи касационната жалба като се излагат съображения за наличието на доказателства, установяващи знанието на пострадалата за неправоспособността на водача.
Върховен касационен съд, ТК, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да отмени частично първоинстанционното решение, отхвърляйки исковата претенция за разликата над сумата 144 500лв. до размер на сумата 180 000лв. и потвърждавайки решението в частта му, с която искът на Е. Г. Д. против ЗК [фирма] е уважен до размер на 144 500лв., ведно със законната лихва, считано от 7.07.2012г., въззивният състав от Софийски апелативен съд е приел за установено, че водачът на л.а. марка „Ситроен“, с рег. [рег.номер на МПС] В. В., в който е пътувала дъщерята на ищцата С. Д., е бил застрахован по задължителна застраховка „гражданска отговорност на автомобилистите”, сключена със ЗК [фирма], която застраховка е била в сила при настъпване на ПТП на 07.07.2012г. Съдът е посочил, че с влязла в сила присъда подсъдимият В. В. В. е бил признат за виновен в това, че на 07.07.2012г. около 01,10 часа в [населено място] при управление лекия автомобил „Ситроен“ в нарушение на чл.20,ал.1 и ал.2, и чл.150 ЗДвП, управлявал автомобила без да има необходимата за това правоспособност и с несъобразена с пътните условия скорост от около 70 км/ч, вследствие на което изгубил контрол върху автомобила и по непредпазливост причинил смъртта на С. Д.. Съдът е стигнал до извода, че е ангажирана отговорността на застрахователното дружество по чл.226 ал.1 КЗ /отм./ за обезщетяване на ищцата Е. Д. за претърпените от нея неимуществени вреди от смъртта на нейната дъщеря С. Д..
Въззивният съд е посочил, че от доказателствата по делото се установява, че отношенията между ищцата и дъщеря й били много добри. Отразил е, че след смъртта на С. Д. животът на ищцата коренно се променил, загубвайки смисъл. Съдът е отчел обстоятелството, че съпругът на ищцата е починал, както и че ищцата няма други деца. В мотивите на обжалваното решение е посочено, че „преценявайки съобразно обществения критерий за справедливост по чл.52 от ЗЗД и разрешението в точка 11 от ППВС № 4 от 23.12.1968г., следните конкретни обстоятелства: преждевременната и трагична загуба на единствена й осемнадесетгодишна дъщеря, която не само била нейния най-близък човек, но и единственият останал жив член от нейното непосредствено и най-близко семейство и не на последно място социално-икономическите условия в страна при настъпване на ПТП от 07.07.2012г., въззивният съд е приема, че за обезщетяване на претърпените от Е. Д. болки и страдания, доколкото те изобщо подлежат на точна парична оценка, следва да се определи сумата 170 000 лева”.
Въззивният състав е посочил, че по време на произшествието пострадалата С. Д. е пътувала на задната седалка на автомобила без поставен обезопасителен колан. На базата на заключението по извършената медицинска експертиза от вещо лице ортопед-травматолог и на заключението по извършената комплексна медицинска и автотехническа експертиза, въззивният съд е приел за основателно възражението на застрахователя, че пострадалата е допринесла за настъпване на смъртта си, пътувайки в нарушение на правилата по чл.137а,ал.1 от ЗДвП, без поставен обезопасителен колан. Посочил е, че установеният механизъм на пътната злополука дава основание да се приеме, че смъртта на С. Д. е настъпила от директен удар в основата на тила, който директен удар е станал възможен поради свободно движение на тялото й в купето на неуправлявания вече автомобил, и който удар не би настъпил, ако пътничката е пътувала с поставен обезопасителен колан, който би задържал тялото й близо до седалката на автомобила, която седалка би я предпазила от смъртоносния удар отзад. На основание чл.51ал.2 ЗЗД въззивният съд е обосновал извода, че нарушавайки задължението си да използва обезопасителен колан в движещия се автомобил, загиналата пряко и непосредствено е допринесла за смъртта си, който принос съдът е определил в размер на 15%. След приспадане на приноса на пострадалата апелативният съд е определил дължимото обезщетение в размер на 144 500лв.
Според съда от събраните по делото доказателства не се установява, че починалата към момента на качването си в автомобила е знаела, че той ще бъде управляван от неправоспособен водач, поради което не е доказано, че в това отношение поведението й е било рисково. В тази връзка въззивният състав е приел за неоснователно възражението на застрахователя, че починалата С. Д. се е поставила в риск, приемайки по собствена воля да пътува в автомобил, управляван от неправоспособен водач
І. По касационна жалба на Е. Г. Д..
Поставеният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК първи въпрос .”Как следва да се прилага критерия за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД при предявен иск по чл.226 ал.1 КЗ против застрахователя на застрахования делинквент от увредената, когато тя е загубила своята единствена дъщеря – на 18 години и следва ли съдът да съобразява размера на застрахователното покритие към момента на настъпване на ПТП и неговото нарастване, респ. увеличението на лимита на отговорността на застрахователя?” всъщност съдържа два отделни въпроса, а именно: А. „за съответствието на обезщетението за неимуществени вреди с принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД” и Б. „за значението на нормативно установените лимити на застрахователното покритие и тяхното нарастване за определяне размера на обезщетението по застраховка „гражданска отговорност”.
Така уточнените въпроси са от значение за изхода на делото и попадат в очертаното от чл.280 ал.1 ГПК приложно поле на касационния контрол. Въпреки това касационното обжалване не може да бъде допуснато, тъй като не са налице допълнителните предпоставки, специфични за поддържаните основания по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Не кореспондира с мотивите към решението твърдението на касаторката, че значимите за делото правни въпроси са разрешени от въззивния съд в отклонение от задължителната практика на ВКС, в частност, че са разрешени в отклонение от задължителната практика на ВКС, обективирана в т.11 от ППВС 4/1968г.. В посоченото Постановление е прието, че справедливото обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от пострадалото лице, означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на болките, страданията, неудобствата, емоционалните, физически и психически сътресения, които пострадалият е претърпял и които формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД. Въззивното решение не е постановено в противоречие с така изразеното становище, тъй като въззивният съд е определил размера на полагащото се в полза на касаторката обезщетение за неимуществени вреди след съобразяване на указаните в ППВС № 4/1968 г. общи критерии и преценка на специфичните за делото факти, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост. Не може да обуслови допускане на касация и довода в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, че въззивният съд не е отчел в достатъчна степен всички релевантни за размера на обезщетението обстоятелства, тъй като той съставлява оплакване за неправилност на обжалваното решение и според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК.
Що се отнася до нормативно установените лимити на застрахователна отговорност по задължителната застраховка „гражданска отговорност на автомобилистите”, с чието нарастване касаторката е аргументира становището си за несправедлив размер на присъденото й обезщетение, тези лимити не се ползват с приоритет при прилагането на чл.52 ЗЗД. Нормативно определените лимити са част от обществено-икономическите условия в страната към датата на пътнотранспортното произшествие – 7.07.2012г., които видно от мотивите на решението, са взети предвид от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение. В тази връзка не са налице предпоставките за допускане на касация и с оглед въпрос №2”. Релевантни ли са за определяне размера на обезщетението лимитите на застраховане, съгласно пар.27 ал.1 от ПЗР на КЗ /отм./ и обществено-икономическите и социални условия, респ. следва ли да се отчита и увеличението към момента на настъпване на застрахователното покритие?”
Не обосновават твърдяното от касаторката наличие на основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване и въпросите: №3. „Нарушен ли е материалният закон, когато въззивния съд изобщо не е отчел лимита на отговорност на застрахователя като критерий за определяне на обезщетението с оглед наличието на валидно застрахователно правоотношение между увреждащото МПС, управлявано от делинквента и застрахователното дружество по чл.223 от КЗ /отм./?” и №4. „Следва ли съдът да излага мотиви във връзка с приетото намаляване на обезщетението от 180 000лв. на 170 000 лв. и липсата на мотиви кои обстоятелства налагат намаляване на размера на обезщетението /в хипотезата на необсъждане на действителната тежест на вредата от загубата на единствено дете и несъобразяване с нарастващите лимити по задължителната застраховка „гражданска отговорност”/ и при липсата на обстоятелства, които да налагат намаляване на този размер не е ли нарушение на процесуалния и на материалния закон?”. На първо място в тези въпроси се повтарят част от тезите на касаторката, съдържащи се във въпрос №1 и въпрос№2. На второ място следва да се има предвид, че въпросите дали е нарушен материалния закон /въпрос №3/ и дали са нарушени процесуалния и материалния закон /въпрос №4/ са относими за правилността на обжалваното решение, която не е предмет на проверка в производството по допускане на касация.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, без да бъде формулиран конкретен правен въпрос, се излагат доводи за наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК с оглед твърдението на касаторката, че въззивният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл.51 ал.2 ГПК като е обсъдил избирателно заключението на вещото лице-травматолог и не е назначил експертиза от вещо лице- неврохирург.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Според задължителните указания в Тълк. решение № 1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, посочването на значимия за изхода на делото правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е задължение на касатора. В производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд може само да уточни и квалифицира правния въпрос, когато той е поставен неясно, но няма правомощия да го извежда служебно от твърденията на касатора и от съдържащите се в жалбата и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК факти и обстоятелства. Ето защо при липсата на формулиран въпрос твърденията на касаторката в изложението за неправилно приложение на чл.51 ал.2 ГПК не могат да обосноват допускане на касационно обжалване.
ІІ. По касационна жалба на В. В. В. .
По аналогични на изложените по-горе съображения не може да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение във връзка с оспорения от касатора В. В. размер на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът твърди, че размерът на съпричиняване от 15% е занижен с оглед цитираната в изложението практика на ВКС, без обаче да бъде формулиран конкретен правен въпрос. Както е посочено в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, диспозитивното начало в гражданския процес изключва възможността за касационния състав сам да формулира въпрос само на базата на твърдението на касатора за наличие на основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касация.
Поставените от касатора въпроси, за които се твърди, че обуславят допускане на касационно обжалване на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК, а именно: 1.„По какъв начин и при отчитане на какви обстоятелства следва да се изчислява размерът на извършеното съпричиняване от пострадал при деликт, съставляващ по естеството си ПТП?”и 2. „При какви обстоятелства съдът може да приеме, че дадените от свидетелите показания за факти, доказващи знанието на пострадал при ПТП за неправоспособността на водача на МПС, в което пострадалия е пътувал, доказват по несъмнен и категоричен начин тази факти?”, не попадат в обхвата на общата предпоставка по чл.280 ал.1 ГПК. И двата въпроса са зададени общотеоретично, отделени са от конкретния казус, поради което не може да се приеме, че са обусловили правните изводи на съда по конкретния спор. Отделно следва да се има предвид, че в изложението по чл.280 ал.3 т.1 ГПК не се излагат каквито и да е съображения в подкрепа на тезата на касатора, че двата въпроса са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по см. на т.4 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
Не следва да се присъждат разноски за касационната инстанция в полза на касаторите с оглед обстоятелството, че с настоящото определение не се допуска касация нито по жалбата на Е. Д., нито по жалбата на В. В.. Касаторката Е. Г. Д. следва да бъде осъдена да заплати на ответното дружество ЗК [фирма] юрисконсултско възнаграждение в размер на 300лв. на основание чл.78 ал.8 ГПК /изм. – ДВ бр.8 от 2017г./ във вр. с чл.37 от Закона за правната помощ и чл.25 ал.1 от Наредба за заплащане на правната помощ, приложими като действащи процесуалноправни норми към датата на постановяване на настоящото определение.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1579 от 18.07.2016г., постановено по в.гр.д.№3857/2015г. по описа на Софийски апелативен съд, г.о, 1 състав.
ОСЪЖДА Е. Г. Д. – ЕГН [ЕГН] от [населено място],[жк] [улица] да заплати на ЗК [фирма]-[ЕИК] от [населено място], [улица] сумата 300лв. /триста лева/- разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: