О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 250
гр. София, 22.04.2020 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на десети март, две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№1574 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Вирджиния рекърдс” ЕООД срещу решение №472 от 26.02.2019 г. по в.гр.д.№2845/2018 г. на САС. С обжалваното решение след отмяна на решение 07.03.2018 г. по гр.д.№144/2014 г. на СГС е отхвърлен предявеният от „Вирджиния рекърдс” ЕООД срещу А. С. П. иск по чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 50 000 лв., неустойка по чл.32, ал.2 от договор с артист – изпълнител, сключен на 27.06.2013 г.
В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се поддържа, че решението е очевидно неправилно поради съдържащите се в него противоречиви мотиви и несъобразяването му с ТР 1/2009 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСТК на ВКС.
Ответникът по касация А. С. П. заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е възприел тезата на ищцовото дружество, че А. С. П. не е имала основание да упражни правото си за разваляне на обвързващия страните договор от 27.06.2013 г., с който дружеството се е задължило да извършва всички необходими действия за професионалното й развитие и израстване, в т.ч. организиране на публични участия, професионални консултации, а също така и продуциране на минимум един звукозапис /сингъл/ с видеоклип към него в рамките на всеки 12 месеца от действието на договора, а А. С. П. /артист по смисъла на договора/ се е задължила да изпълнява и записва единствено за компанията-продуцент подбрани от нея музикални произведения, като артистът я упълномощава да е негов „единствен и изключителен“ мениджър за територията на целия свят за срок от четири години. Приел е, че при липсата на право за разваляне на договора обаче, последицата е, че договорът не е развален, но не и ангажиране на договорната отговорност на страната, поискала разваляне на договора. Посочил е, че според разпоредбата на чл.32, ал.2 от договора, на която е основана претенцията по иска, в случай че някоя от страните поиска развалянето на договора, без да е налице виновно неизпълнение на насрещната страна, страната, поискала развалянето на договора, дължи неустойка в размер на вредите, включително пропуснатите ползи, които изправната страна е понесла от неизпълнението на договора, но не по-малко от 50 000 лв. Счел е обаче, че тълкувана съгласно принципите, заложени в чл.20 от ЗЗД и във връзка с останалите текстове от договора, с оглед неговата цел, обичаите в практиката и добросъвестността, тази клауза не може да породи действие, като не може да се приеме, че страните са уговорили отметнина, тъй като тя е средство за освобождаване от договора, преди да е започнало неговото изпълнение, а по делото са представени доказателства за започнало изпълнение. Анализирайки целта на договора – увеличаване на популярността на артиста чрез редица задължения за двете страни и извършвайки съпоставка с чл.32, ал.3 и ал.4 от договора, е достигнал до извод, че неустойката по чл.32, ал.2 не е обвързана от преценката на вложените средства и пропуснатите ползи, а само от „неоснователно“ поискване договорът да бъде развален – в чл.32, ал.3, чл.32, ал.4, чл.33, чл.34, ал.1, ал.2 и ал.3 са уговорени няколко неустойки за артиста при различни форми на неизпълнение, каквито са и основните функции на неустойката – да обезпечи изпълнението на договора и да обезщети вредите от неизпълнението, а от текста на чл.32, ал.2 следва, че задължението, чието изпълнение обезпечава предвидената неустойка, е задължението да не се иска неоснователно развалянето на договора. Изложил е съображения, че свободата на договаряне на страните е ограничена от повелителните норми на закона и добрите нрави, като е общоприето схващането, че нормите за неустойката са диспозитивни и страните могат да се отклоняват от тях, но в случая посочената клауза не просто се отклонява от тях, а е в противоречие както с добрите нрави, така и с функциите и целите на неустойката. Позовавайки се на разясненията, дадени в ТР №1/2009 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСТК на ВКС, е изразил становище, че в разрез с целта на договора и в противоречие с добрите нрави е да се предвиди договорна отговорност с предварително определен размер, за опита да бъде развален договорът, още повече, че са налице множество други неустойки, които да обезпечават изпълнението на конкретни задължения по договора и да обезщетят изправната страна при виновно неизпълнение на неизпълнилата страна, а и чл.32, ал.2 от договора противоречи и на приетото в самия него принципно положение, че никоя от страните няма да носи отговорност пред другата, ако неизпълнението на нейно задължение се дължи на невиновно поведение /чл.36, ал.1/.
Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато.
При постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, поради което не се установява и твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания.
Предвид изхода на делото касаторът дължи на ответника по касация разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС в размер на 3 000 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №472 от 26.02.2019 г. по в.гр.д.№2845/2018 г. на САС.
ОСЪЖДА „Вирджиния рекърдс” ЕООД[ЕИК] да заплати на А. С. П. [ЕГН] сумата от 3 000 лв., разноски пред ВКС.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.