О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 251
Гр.София 14.04.2020г.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение, в закрито заседание на шестнадесети март, през две хиляди и двадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д.№ 1679/2019 г. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Пловдивстройпроектинвест 2 000 „ ООД против решение №453/25.02.2019 г. по т.д.№ 5592/2018 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1563/23.07.2018 г. по т.д.№ 3279/2017 г. на Софийски градски съд . С потвърденото решение е отхвърлен, като погасен по давност, предявеният от касатора против Министерство на регионалното развитие и благоустройството иск , с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД, за сумата от 154 929,15 лева, представляваща обезщетение за забавено изпълнение на задължението на ответника да изплати главницата от 567 481,89 лева, присъдена със съдебно решение № 46 /23.03.2005 г. по т.д.№ 50/2005 г. на Окръжен съд – Пловдив, за периода 01.12.2014 г. – 01.12.2017 г.. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение , поради необоснованост на извода относно момента на влизане в сила на съдебното решение , с което е присъдена главницата, обезщетение за забава в изплащането на която се претендира в настоящото производство. Касаторът счита, че съдът е следвало да се съобрази с удостовереното в печата, върху представеното по делото копие от решение по т.д.№ 50/2005 г. на Окръжен съд – Пловдив, влизане в сила на 28.06.2007 г., която констатация счита задължителна за съда и страните по спора. Намира ,че печатът с удостоверената дата има характеристиката на официален свидетелстващ документ, неоспорен от ответната страна и следователно съобразим с това му съдържание , след като не е открито производство по оспорване на истинността му. Счита,че съдът е следвало да съобрази, че присъдената сума, върху която се претендира обезщетение за забава, не е предмет на самостоятелен иск или възражение, а последица от прогласената нищожност на сключения между страните договор ,за връщането на която в полза на ищеца – касатор, на основание чл.34 ЗЗД, съдът е дължал едновременно произнасяне с прогласяване на нищожността, съгласно съдебна практика, съответно цитирана. Следователно, няма как в частта за връщане на платеното от ищеца без основание съдебното решение да влезе в сила в предходен, спрямо момента на влизане в сила решението за установяване нищожността на договора, момент. Касаторът не споделя мотивите на съда, че за вземания срещу държавни учреждения давностен срок тече на общо основание, както и че с оглед специалната разпоредба на чл.519 ГПК, респ. чл.399 ГПК / отм ./ давността в тези случаи се прекъсва единствено с представяне пред финансовия орган на съответното учреждение издадения в полза на кредитора изпълнителен лист. Касаторът изхожда от характеристиката на института на погасителната давност, която в българската правна доктрина се определя като способ за отнемане на кредитора възможността да иска принудително осъществяване на своето право. При изричната забрана за принудително събиране на вземането срещу държавни учреждения , съгласно чл.519 ГПК, касаторът намира неприложимост на института по отношение такива вземания . Позовава се на мотивите в решение на Конституционен съд на Република България по конст.дело № 9/2010 г., образувано по искане за противоконституционност на чл.519 и чл.520 ГПК, оставено без уважение в относимата към спора част на разпоредбата на чл.519 ГПК. Касаторът се позовава и на липса на специални правила, относно спирането и прекъсването на давността в такава хипотеза, доколкото обективно не е приложим чл.116 б.“в“ ЗЗД , след като не се образува производство по принудително изпълнение, а и съгласно т.10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС давността се прекъсва едва с предприемането на отделен принудителен способ , не и със самото предявяване на изпълнителния лист и образуване на изпълнителното производство, нито дори с поканата за доброволно изпълнение до длъжника . Не може, според касатора, след като съставлява правна последица от бездействието на кредитора, давността да тече въпреки непритежавана от последния правна възможност да действа за събиране на вземането си. Приемане на противното, според страната, е в противоречие с чл.1 от Протокол 1 към ЕКПЧОС и практиката на ЕСПЧ по приложението на същия. Цитира относима според него практика на ЕСПЧ,според която, не може противоправно поведение на Държавата да доведе до погасяване вземането на лице – неин кредитор, на което, съгласно действащата национална правна уредба, е отнета възможността да осъществява действия по принудително изпълнение за събиране на вземането си. Дори да се приеме, че давност за вземания срещу Държавата и държавни институции тече, то следва, според касатора, същата да се прекъсва с обикновена покана за доброволно изпълнение, след като самият законодател е предоставил на доброволното усмотрение на длъжника погасяването на задължението. Неправилно, в този смисъл, не са съобразени, като прекъсващи давността, отправените от ищеца покани / нотариална покана от 16.07.2007 г. , покана за плащане, придружена с издадения изпълнителен лист , покана за плащане от 07.12.2015 г./.
Ответната страна – Министерство на регионалното развитие и благоустройството – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, като намира формулираните въпроси неотносими към фактологията на спора и решаващите мотиви на въззивното решение, а и че същото не конфронтира с разрешенията в цитираната от страната съдебна практика на касационната инстанция.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното :
Ищецът „Пловдивстройпроектинвест 2000“ ООД твърди, че с влязло в сила решение № 46/23.03.2005 г. по т.д.№ 50/2005 г. на Пловдивски окръжен съд , е прогласен за нищожен сключения с ответното Министерство на регионалното развитие и благоустройството договор за продажба, чрез конкурс , на 80 % от притежаваните от Държавата дружествени дялове от капитала на „Пловдивпроект„ЕООД , сключен на 14.02.2000 г., съответно анексите към същия, като на основание чл.34 ЗЗД Министерството е осъдено да върне на ищеца сумата от 873 300 лева , от която 350 500 лева – платени от същия налични парични средства, а останалата част – изплатена с компенсационни записи, с номинална стойност от 525 800 лева. Твърди,че решението е влязло в сила на 28.06.2007 г..Твърди,че с нотариална покана, връчена на 16.07.2007 г., е поканил Министерството да изпълни задължението си, за което на 14.04.2010 г. се е снабдил с изпълнителен лист и предявил същия на длъжника на 06.12.2010 г.. По-късното предявяване на изпълнителния лист страната сочи обусловено от обжалване разпореждането за издаването му от длъжника. Сочи и нова покана за плащане, връчена на ответника на 07.12.2015 г.. В същата, позовавайки се на пар.2 ал.2 от ДР на ЗПСПК, ищецът е обосновал дължима, в частта относно заплатена с компенсаторни инструменти продажна цена , сума в размер на 216 981,89 лева. С исковата молба се твърди неизплатена главница и до момента на предявяването й, поради което и обезщетението за забава, на основание чл.86 ал.1 ЗЗД , е претендирано с период 01.12.2014 г. – 01.12.2017 г..
Ответникът оспорва предявения иск като погасен по давност .Оспорва твърдяната от ищеца дата на влизането в сила на решението, с което е било присъдено вземането, на основание чл.34 ЗЗД, върху което се претендира обезщетение за забава в настоящото производство.Така страната твърди, че първоинстанционното решение е било постановено в открито заседание на 23.03.2005 г., в присъствието на страните, но в тази му – осъдителна част – не е било обжалвано и следователно е влязло в сила с изтичане на срока за обжалване, считано от 23.03.2005 г. или на 06.04.2005 г. Следователно, според ответника, погасителната давност за вземането на ищеца от дължимата обратно продажна цена е изтекла на 06.04.2010 г., а кредиторът се е снабдил с изпълнителен лист на 14.04.2010 г. и предявил същия за плащане едва на 06.12.2010 г.. С погасяване по давност на главницата се погасяват и акцесорните вземания, съгласно чл.119 ЗЗД.
С допълнителна искова молба ищецът е посочил, че съобразима е посочената в щемпела за влизане на решението в сила дата, върху представеното с исковата молба копие от решение № 46 по т.д.№ 50/2005 г. на Пловдивски окръжен съд.Последното, според страната, е изводимо и от основанието на присъденото в полза на „Пловдивстройпроектинвест 2000„ ООД вземане – чл.34 ЗЗД, постановено като законна последица от предявения от МРРБ установителен иск за нищожност на сключения между страните договор за приватизационна продажба. Противопоставил е и тук поддържания касационен довод, че предвид чл.519 ГПК, респ. чл.399 ГПК отм., давност за вземания срещу държавни учреждения не следва да се приеме, че тече. Дори и да тече, обаче, е многократно прекъсвана с отправените от дружеството покани за плащане.
С отговор към допълнителната искова молба ответникът поддържа дата на влизане в сила на решението за главницата от дължима обратно продажна цена по нищожната сделка – 06.04.2005 г., като се позовава на задължителна удостоверителна сила за това обстоятелство на постановените въззивно и касационно решения, по обжалване на решение № 46 по т.д.№ 50/2005 г. на ОС Пловдив. Счита, че погасителна давност срещу държавни учреждения тече на общо основание, но се прекъсва с предявяването на изпълнителен лист пред съответния финансов орган на учреждението, което е станало след изтичане на погасителната давност за вземането на ищеца.
Първоинстанционният съд е отхвърлил иска, а въззивният съд потвърдил решението, със следните мотиви :
Решението по т.д.№ 50/2005 г. на ОС Пловдив, с което е прогласена нищожността на договора за приватизационна продажба и на основание чл.34 ЗЗД ищецът е бил осъден да върне на ответника заплатеното от същия по нищожния договор, е обжалвано от „Пловдивстройинвестпроект 2000 “ООД само в частта по уважения установителен иск, поради което и в осъдителната си част е влязло в сила, след изтичане срока за обжалването му, считано от 23.03.2005г. / датата на която в присъствие на страните е прогласено решението / – на 06.04.2005 г./ чл.219 б.“б“ ГПК отм./ . Съдът се е позовал на констативни мотиви в този смисъл, съдържащи се в мотивите и в диспозитива на въззивното решение по въззивната жалба на дружеството – решение № 421 по т.д.№ 582/2006 г. на Пловдивски апелативен съд , както и в мотивите на решението на касационната инстанция, произнесла се по касационна жалба срещу въззивното решение – решение № 489 по т.д.№ 240/2007 г. на ВКС. И в двете е прието, че в осъдителната си част първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила. След като е влязло в сила на 06.04.2005 г., погасителната давност за вземането е изтекла на 06.04.2010 г.. Обратното съдът е приел, че не следва от съдържанието на щемпела върху представеното от ищеца копие от съдебното решение на първоинстанционния съд, след като е отречено от постановените решения по реда на осъществения инстанционен контрол. Съдът не е споделил довода на ищеца, че предвид чл.519 ГПК, респ. чл.399 ГПК отм., давност за вземания срещу държавни учреждения и Държавата не тече, но е приел, че същата се прекъсва само с предявяването на изпълнителен лист за вземането, съгласно чл.519 ГПК / това е, според съда, предвиденото от законодателя действие по изпълнение срещу тези субекти /. Такова действие, обаче, както и самото издаване на изпълнителния лист, са предприети след изтичане на погасителната давност – на 06.04.2010 г., съответно на 06.12.2010 г.. Въззивният съд е отхвърлил довода на ищеца за спиране на давността – по време на производството по оспорване разпореждането за издаването на изпълнителния лист, инициирано от МРРБ, предвид извода си, че към същия момент и по преждеизложените съображения погасителната давност вече се явява изтекла. Позовал се е и на т.14 на ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т.1 на ТР № 5/2015 г. на ОСГТК на ВКС, според които подаването на молба за издаване на изпълнителен лист не прекъсва давността относно вземането, а и производството по обжалване разпореждането за издаване изпълнителен лист няма за предмет разрешаване на материалноправен спор, свързан с предмета на делото .Следователно , този спор не би могъл да е пречка за изтичането на давността, в периода на разглеждане на жалбата , съгласно чл.115 ЗЗД.
В изложението по чл.284 ал.3 ГПК, касаторът формулира следните въпроси : 1/ Правилото на чл.34 ЗЗД предвижда ли самостоятелен иск или урежда законовите последици при уважаване на иск за нищожност на договор, както и длъжен ли е съдът да постанови всяка от страните да върне на другата всичко, което е получила от нея , и едновременност на изпълнението на задълженията им без иск и възражение за последното ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие с решение по гр.д.№1577/2010г. на ІІІ г.о. на ВКС; 2/ Относно приложението на чл.179 ГПК, с оглед преценката на релевантните за спора доказателства, изведена от фактите, които те обективират и съответно установяват, след като не са били оспорени и не е осъществено обратно доказване ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК ,поради противоречие с разрешението по т.д.№ 490/2011 г. на І т.о. ВКС; 3/ Кои действия съставляват действия за принудително изпълнение по смисъла на чл.116 б.“в“ ЗЗД, които водят до прекъсване на давността ? – въпросът обосноваван в идентична хипотеза, поради противоречие с т.10 и т.14 от ТР № 2/26.06.2015г. по тълк.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС; 4/ Кой е началният момент, от който започва да тече погасителната давност за връщане на даденото въз основа на двустранна реституция, в случаите на нищожен договор и в частност кой е началният момент за връщане на даденото, когато се касае за прогласяване на нищожност на договор за прехвърляне на право на собственост или ограничено вещно право върху недвижим имот ? – сочи се противоречие с приетото в решението по гр.д.№ 1826/2008 г. на ІV г.о. на ВКС, но и наличие на противоречива практика, която предпоставя образуване на тълкувателно дело, тъй като в едни случаи и в противоречие с ППВС № 1/1979 г. се приема, че началният момент на погасителната давност за вземане с правно основание чл.34 ЗЗД / дадено по нищожен договор / е момента на предоставянето му, а според други – момента на прогласяване нищожността на договора, като специална хипотеза на дадено без основание по чл.55 ал.1 пр. 1 ЗЗД . Въпросът се обосновава и в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК ; 5/ Тече ли погасителна давност за парични вземания срещу Държавата, при положение ,че принудителното изпълнение срещу вещи и парични суми – нейна собственост е неприложим способ, поради идентичност на субекта и обекта на принудата – Държавата и нейната собственост? ; 6/ Кои са действията, които прекъсват и спират давността за събиране на парични вземания срещу Държавата ? -пети и шести въпроси обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Първите два въпроса са предпоставени от спора относно датата на влизане в сила на решението, с което ответникът е осъден да заплати главницата, на основание чл.34 ЗЗД, за обезщетение за забава в изплащането на която сума е предявен настоящия иск. От приетата дата е обоснован решаващ извод за изтекла погасителна давност по отношение на главницата, от своя страна обосноваващ изтекла погасителна давност и за мораторната лихва, претендирана с настоящия иск, на основание чл.119 ЗЗД. Самият първи въпрос, обаче, така формулиран не кореспондира с решаващ извод на въззивния съд, тъй като такъв – обоснован със съображения относно начина на предявяване на правото за връщане на даденото по нищожен договор, в противоречие с цитираното съдебно решение – не е обосноваван. Не такъв иск е и предмет на настоящото производство. Съдът се е позовал на констативна част от съдебен акт, коментираща обхвата на обжалването на първоинстанционното решение, въведен с въззивната, респ. – на въззивното решение, въведен с касационната жалба. Вторият от въпросите, от своя страна, е и в противоречие с действителното съдържание на защитата на ответната страна, тъй като с отговора на исковата молба тя е оспорила датата на влизане в сила на решението за присъждане на главницата, на основание чл.34 ЗЗД, удостоверена върху представеното решение по т.д. № 50/2005 г. на Пловдивски окръжен съд. При това, формалното неоткриване на производство за оспорване на документа / печата за влизане в сила върху решението по т.д.№ 50/2005 г. на ОС Пловдив / би съставлявало съществено процесуално нарушение само ако, въпреки оспорването на удостоверената дата съдът не е указал разпределение на доказателствената тежест и страната, която я носи и би се ползвала от оспорването, е била препятствана да представи доказателства във връзка с оспорването. Съдът,обаче, е извел действителна дата на влизане в сила от други официални документи, представени по делото.
Третият от въпросите не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като е отнесен към действия на принудително изпълнение на вземане, каквото, съгласно чл.519 ГПК и предвид характера на претендираното тук вземане, не е допустимо. Необосноваването на общия изключва необходимост от коментар на допълнителния селективен критерий.
Четвъртият от въпросите / дори абстрахирайки се от характеристиката на визирания в него договор за продажба, като такъв за прехвърляне на вещни права, какъвто не е прогласеният за нищожен, относим към настоящия спор / не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване . Съдът е приел за изтекла не петгодишната давност за предявяване на вземане от реституция на даденото по нищожен договор, съгласно чл.110 ЗЗД, а изтекла такава на основание чл.117 ал.2 ЗЗД – по отношение установено с влязло в сила съдебно решение вземане. Поради това е и неотносима към спора цитираната съдебна практика – решение по гр.д.№ 1826/2008 г. на ІV г.о. на ВКС, както и останалите – в обосноваване на противоречива съдебна практика, но относно началния момент на погасителната давност за самото вземане от реституция на даденото по нищожен договор, при предявен иск за присъждането му.
Пети и шести въпроси удовлетворяват изискването за правни, тъй като са относими към решаващ извод на въззивния съд, по въведен от ищцовата страна довод, основан на нормата на чл.519 ГПК / чл.399 ГПК отм./ – че погасителна давност за вземания срещу Държавата и държавни институции не тече. Съдът е приел довода за неоснователен, а прекъсването на давността счел допустимо само с предявяването на вземането с представяне на изпълнителен лист за същото на финансовия орган на съответното учреждение. Не се явява обоснован, обаче, допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, в съответствие със задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС – с позоваване на противоречива съдебна практика по тълкуването на чл.519 ГПК или обосноваване на необходимост от преодоляване на иначе еднозначна практика по тълкуването на чл.519 ГПК, с оглед промяна в обществените условия или изменение на законодателството.
Дори да би бил обоснован допълнителния селективен критерий / доколкото действително е налице основание да се разсъждава относно течението на погасителна давност, за вземания срещу държавни учреждения , с л е д п р е д я в я в а н е т о и м за плащане по реда на чл.519 ГПК – с представяне изпълнителния лист пред финансовия орган на съответното учреждение /, отговорът на поставените два въпроса не би бил определящ за различен от настоящия правен резултат. Решаващ за изхода на спора е въпросът за момента на влизане в сила на осъдителното решение, присъдило вземането от реституция на даденото по нищожната сделка, тъй като, ако би се споделил приетия от въззивния съд момент, е напълно ирелевантно с какви последващи изтичането на давността действия ищецът би имал възможност да я прекъсва и могла ли е да тече такава по време на обжалване разпореждането за издаване на изпълнителен лист. Действително не може да се поддържа довода, че макар обусловено от резултата по иска за прогласяване недействителността на сделката, решението за присъждане на сумата от реституция на даденото по нищожната сделка влиза в сила на предходна, спрямо решението по обуславящия иск, дата. Касае се, обаче, за неправилна преценка на предмета на въззивното и касационното обжалване, постановените решения по които са влезли в сила. Въззивният съд, макар позовавайки се формално на изричните констатации на съдилищата, относно предмета в постановените въззивно и касационно решения, на практика се е съобразил със съдържанието на диспозитива на същите, който изрично ограничава предмета на произнасянето до този по иска с правно основание чл.26 ЗЗД. При изводима, от предмета на произнасянето в хода на инстанционния контрол, дата на влизане в сила на първоинстанционно решение, в установимата от диспозитивите на въззивно и касационно решения необжалваната негова част , противоречаща на формално удостоверена дата на влизането му в тази част в сила, която би следвало да произтича именно от развитието на инстанционното производство, правилно съдът е основал изводите си на диспозитивния / съдебните решения /, а не свидетелстващ, макар и официален документ, прилагайки нормата на чл.296 ГПК. Защитата на заинтересованата страна е следвало да се изчерпи в хода на инстанционния контрол, с искане за допълване на въззивното решение , вкл. ако би се споделило инцидентното / след извършена проверка от състава / разрешение – за дължимо от съда произнасяне по реституция на даденото по нищожната сделка и без самостоятелен иск / чл.34 ЗЗД / или възражение / чл.90 ал.1 вр. с чл.34 ЗЗД /, като законово уредена последица от уважаването на иск за нищожност на сделката / така с решение № 271 по гр.д.№ 1577/2010 г. на ІІІ г.о. на ВКС, възприело разрешението в реш. № 1012 по гр.д.№ 539/1959 г. на І г.о. на ВС /. Отделно стои въпроса доколко може да се сподели тази съдебна практика, вместо ответника да би осъществил защитата си със самостоятелен – и тогава в изключителната му разпоредителна власт – иск по чл.34 ЗЗД.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №453/25.02.2019 г. по т.д.№ 5592/2018 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА „Пловдивстройпроектинвест 2000„ООД, на основание чл. 78 ал. 8 вр. с ал.3 ГПК вр. с чл.25 ал.1 от Наредба за заплащането на правната помощ и чл.37 от Закона за правната помощ, да заплати на Министерство на регионалното развитие и благоустройството, юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: