О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 251
гр. София, 19.04.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи март две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 233/12г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. А. М. от [населено място] срещу въззивно решение № 434 от 15.12.11г., постановено по в.гр.д.№ 999/11г. на Великотърновския окръжен съд с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е отменил решение от 23.06.11г. по гр.д.№ 2564/10г. на Великотърновския районен съд и вместо него е признал за установено по отношение на Д. А. К., С. А. М. и Х. А. Е., че Ф. С. А. е собственик на масивна жилищна сграда с площ от 120 кв.м.-югозападен близнак, построена в УПИ ІІ-590 по плана на [населено място], като е изменил констативен нот.акт № 618/08г.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че наследодателят на ответниците А. А. К., починал през 1991г., е бил собственик на дворно място, представляващо понастоящем УПИ ІІ-590 по плана на [населено място], който с нот.акт № 59/75г. е дарил на дъщеря си Д. К. ? ид.част от него, заедно с горния етаж на построената в него жилищна сграда и лятна кухня. Непосредствено след това дарената лятна кухня е била съборена и на нейно място Д. К. и съпругът й С. Х. са построили процесната жилищна сграда. През 1980г. бракът между тях е бил прекратен, като през 1982г. сградата е възложена на Д. К. по реда на чл.288, ал.2 ГПК/отм./, а с решение от 22.09.89г. по гр.д.№ 1416/89г. на Великотърновския районен съд извършеното с нот.акт № 59//75г. дарение е отменено. С нот.акт № 785/06г. Д. К. е продала сградата на ищцата, а с нот.акт № 618/08г. ответниците са признати за нейни собственици по документи. Тъй като от 1991г. до 2006г. сградата е владяна единствено от Д. К., а достъпът до нея на останалите наследници на А. К. е бил елиминиран от нея, въззивният съд е приел, че същата е придобила правото на собственост върху имота по давност и е могла да го прехвърли на ищцата, която понастоящем е негов собственик по силата на договора за покупко-продажба от 2006г.
Като основание за допускане на касационно обжалване касаторката сочи, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпросите за колизията между придобивната давност по чл.79, ал.1 ЗС и погасителната давност и по-точно за липсата на погасителна давност за правото на собственост и правото на делба на съсобствен имот; може ли съсобственик на вещ да придобие същата по давност и този оригинерен способ противопоставим ли е на останалите съсобственици или само на трети лица; придобивната давност противопоставима ли е на погасителната давност за правото на собственост и правото на делба на съсобствена вещ и предявен установителен иск по чл.124 ГПК за собственост на деривативно основание може ли да бъде изменен с реплика и позоваване на оригинерно основание в първото по делото заседание.
Ответницата по жалбата Ф. А. счита, че същата не следва да се допуска до разглеждане, а останалите ответниците не вземат становище по нея.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно тази разпоредба на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е: 1. решен в противоречие с практиката на ВКС; 2. решаван противоречиво от съдилищата; 3.от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Материалноправния или процесуалноправния въпрос трябва да са от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая въззивният съд се е произнесъл единствено по втория поставен от жалбоподателката въпрос, който обаче не е решен в противоречие с представеното от нея Р № 223 по гр.д. № 14/06г. на ВКС (незадължителна практика), тъй като и с него е прието, че сънаследникът може да придобие частите на останалите сънаследници по давност, ако свои целия имот за себе си и това негово намерение е противопоставено на другите наследници, какъвто е и настоящият случай (останалата цитирана незадължителна практика на ВС и ВКС е в същия смисъл). Тази практика няма никакво отношение към останалите поставени въпроси, а и по тях във въззивното решение липсва произнасяне.
По отношение на тези въпроси в допълнение следва да се отбележи, че въззивният съд не е приел, че правото на собственост и правото на делба се погасяват по давност, както и че в случая предявеният установителен иск за собственост не е изменен с реплика, доколкото в първото по делото заседание ищцата, чрез своя пълномощник, е уточнила единствено основанието, по силата на което нейната праводателка е придобила правото на собственост върху имота (това уточнение е отразено в доклада по делото по чл.146, ал.1 ГПК, по който пълномощникът на касаторката не е имал възражения), но не е изменила своето твърдение, че тя е негов собственик по силата на прехвърлителна сделка.
Във връзка с другото релевирано основание за допускане на касационно обжалване не са изложени релевантни доводи за съществуването на посочените в ТР № 1/09г. на ОСГТК, т.4 предпоставки и същите по отношение на поставените въпроси не са налице
С оглед на казаното подадената от С. А. М. касационна жалба не следва да се допуска до разглеждане.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторката следва да бъде осъдена да заплати на ответницата по жалбата Ф. А. направените от нея в настоящото производство разноски в размер на 400 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 434 от 15.12.11г., постановено по в.гр.д.№ 999/11г. на Великотърновския окръжен съд.
О с ъ ж д а С. А. М. от [населено място] да заплати на Ф. С. А. от същия град сумата 400 лв./четиристотин лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: