5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 251
[населено място] 02.05.2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и седми март през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№5/17г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] против решение №1943/19.10.16г. по гр.д.№3290/15г. по описа на Софийски апелативен съд в частта му,с която след частична отмяна на решение №2510/10.06.15г. по гр.д.№471/13г. на Благоевградски окръжен съд е признато за установено по предявения от [фирма] срещу [община] и [фирма] отрицателен установителен иск по чл.464 ГПК,че за общината не съществува вземане срещу длъжника [фирма] за главница в размер на 83 093,05 лв. за данък недвижими имоти и такса битови отпадъци за периода 01.01.2010г.-24.09.2013г. и за лихва за просрочие в размер на 12 489,65 лв.
В касационната жалба са изложени оплаквания за необоснованост, неправилност и незаконосъобразност на въззивното решение.
Ответникът по касация [фирма] е оспорил наличието на основания за допускане на решението на САС до касационно обжалване и основателността на касационната жалба.
Върховен касационен съд, ТК, състав на Първо отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При произнасянето си по реда на чл.288 ГПК настоящият състав съобрази следното:
За да отмени частично решението на Б. и уважи предявените искове до посочения по –горе размер, въззивният съд е приел за установено наличието на всички елементи от фактическия състав на иска по чл.464 ГПК – ищецът и ответникът [община] са взискатели по образувано срещу втория ответник изпълнително дело; по последното са постъпили суми от продажбата на собствения на дружеството недвижим имот, като въз основа на съставен протокол съдебният изпълнител е извършил разпределението им,при което в полза на общината е определена сума за пълно удовлетворяване,а в полза на ищеца – за погасяване на част от вземането му; искът,с който ищецът е оспорил част от вземането на общината е предявен в законоустановения едномесечен срок от извършеното разпределение.След установяване на тези принципно безспорни факти съдът е свел същността на спора до определяне размера на сумата, върху която е следвало да се изчислят задълженията на втория ответник за дължими в полза на общината данъци върху недвижимия имот и такси за битови отпадъци за разглеждания период. Въз основа на събраните по делото доказателства съдът е установил,че придобитият от длъжника през 2008г. недвижим имот е с покупна цена по нотариален акт 9 600 000 евро с левова равностойност 18 775 968 лв.; определената от съдия-изпълнителя сума за удовлетворяване на публичните задължения към общината е изчислена върху тази сума,която самата община е удостоверила като декларирана от собственика отчетна стойност на имота в подадената от него декларация по чл.17 ал.1 ЗМДТ.Съобразявайки заключението на вещото лице от съдебно-счетоводната експертиза, изготвено въз основа на съставените от длъжника- собственик /и приети по делото/ счетоводни документи, съдът е приел за установено,че въпреки декларираната от него стойност недвижимият имот към момента на придобиването му е бил заприходен в счетоводството на дружеството-длъжник по отчетна стойност 16 137 846,17 лв. /което и съответства на изискванията по СС 16 т.4/,върху която именно, според експерта, следва да бъдат начислявани и ДНИ и ТБО. Тъй като при тези изчисления се явява разлика между начислените от общината ,респ. от ЧСИ, суми за ДНИ и ТБО с действително дължимите, съдът е приел,че тази разлика до размера на сумите,отредени за общината при разпределението, се явява недължима. Във връзка с направените пред първата инстанция и поддържани в хода на производството възражения на ответника [община] срещу иска, съдът е изложил съображения,че ищецът по иска по чл.464 ГПК може да се позовава на всякакви факти,които частично изключват,унищожават или погасяват оспорваното притезание на общината към длъжника [фирма],включително и като се позовава на факти, представляващи немарливо процесуално поведение на длъжника,довело до преклудиране на предоставеното му от закона право на защита срещу размера на данъчните задължения,установени с издадените АУЗД по подадените от него декларации. Посочил е от друга страна,че при издаването на последните органът по приходите не е изпълнил задължението си,вменено му по силата на чл.103 ал.1 ДОПК да покани декларатора да отстрани несъответствията между отразените данни по декларацията за отчетна стойност на имота и действителната такава,като наличието на такова несъответствие съдът е приел за установено от приетата по делото експертиза.Доколкото ищецът не е бил участник в производството по издаване на АУЗД и като страна не е имал правото да ги обжалва,съдът е приел,че установените в тях данъчни задължения не са му противопоставими в производството по чл.464 ГПК.
Касационното обжалване на въззивното решение се допуска, съгласно чл.280 ал.1 ГПК,когато с него е разрешен материално-правен или процесуално-правен въпрос от значение за изхода на делото при наличие на някоя от допълнителните предпоставки на т.т.1,2 или 3 от същия член. От значение за изхода на делото е този правен въпрос,който е бил включен в предмета на спора от страните и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело / съгласно указанията в т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. Следователно нямат характер на правни въпросите,които са от значение за правилността на обжалваното въззивно решение,тъй като тя не е предмет на производството по чл.288 ГПК.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284 ал.3 т. 1 ГПК касаторът е поставил като такъв от значение за изхода на делото въпроса Допустимо ли е трето лице – кредитор в изпълнително производство да оспори с отрицателен установителен иск по чл.464 ГПК вземането на община,в качеството й на присъединен взискател,което е за данък недвижими имоти и такса битови отпадъци – публично общинско вземане по смисъла на чл.162 ал.2 т.1 и т.3 от ДОПК,установено по основание и размер с влязъл в сила АУЗД,издаден по реда на чл.107 ал.3 ДОПК,необжалван от данъчнозадълженото лице – длъжника? Посочил е,че в случая е налице основанието на чл.280 ал.1 т.3 ГПК,като с произнасянето по този въпрос ще се допринесе за попълване на липсваща съдебна практика,осъвременяване на създадената,предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени,както и за усъвършенстване правоприлагането.
Настоящият състав на ВКС,ТК,Първо отделение намира,че не са налице основания за допускане на атакуваното въззивно решение до касационен контрол. Въпросът е релевантен и осъществява общия критерий на чл.280 ал.1 ГПК,съобразно постановките на т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС,доколкото с възраженията на касатора /ответник по исковата молба/ е бил въведен в предмета на спора и, за да постанови обжалвания резултат, САС е възприел положителен отговор на него. Не се обосновава,нито се констатира приложение на сочената допълнителна предпоставка за допустимост по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК.Приложението на последната /и съобразно дадените с т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС указания/ предполага възникнала и обоснована от касатора необходимост касационното разглеждане на значимия за конкретното дело правен въпрос да допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването с оглед настъпили изменения в законодателството и обществените отношения или за създаване или осъвременяване на съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или противоречиви закони.В случая такава необходимост нито се обосновава,нито се констатира от състава,доколкото не е налице празнота в закона,неясни или взаимно изключващи се като противоречащи си разпоредби,относими към настоящата хипотеза. Нормата на чл. 464 ал. 1 ГПК по ясен и недвусмислен начин предоставя в право на всяко лице,легитимиращо се като взискател в изпълнителното производство, да предяви отрицателен установителен иск,като оспори вземането на друг взискател,без да предвижда изключения по отношение на определена категория от тях /в случая – общината/,поставящи вземанията им в положение на неоспоримост. Противен извод не би могъл да бъде направен и при систематично тълкуване на нормата с останалите разпоредби от глава четиридесет и първа на ГПК „Присъединяване на кредитори и разпределение на събраните суми“. Искът по чл. 464 ал. 1 ГПК цели да защити всеки от взискателите в изпълнителното производство срещу включване в разпределението по чл. 460 ГПК на недължимо вземане на всеки друг взискател спрямо общия им длъжник,като достатъчно за легитимацията на страните е взискателя – ищец и взискателя – ответник да са основен и/или присъединен кредитори с претендирани в определен размер и основание вземания. С оглед това и отговорът на така формулираният от касатора въпрос не би осъществил целите,вложени от законодателя с въвеждането на допълнителната предпоставка за допустимост по чл.280 ал.1 т.3 ГПК – да допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Съдебните актове,които касаторът е посочил и представил /макар и без да се позове на друга от хипотезите на чл.280 ал.1 ГПК/ – определения на ВКС и тълкувателно решение на ВКС НК, също не могат да обосноват допустимост на касационното обжалване при приложение на т.1 или т.2 от същата разпоредба, доколкото не съдържат противни разрешения на поставения въпрос или не представляват съдебна практика,относима към приложението на посочените допълнителни предпоставки за допустимост.С определение №840/10.11.05г. по гр.д.№719/05г. на ВКС,четвърто г.о. е прието по отнош+ение на самото задължено лице /но не и за всяко трето лице,засегнато от изпълнението на публичното вземане/,че същото не разполага с право на защита срещу определена му такса за битови отпадъци по исков ред,доколкото не е упражнило правата си по административен такъв.С постановените по реда на чл.274 ал.3 ГПК определение №26/15.01.09г. по ч.т.д.№311/08г. на ВКС , първо т.о и определение №444/30.12.08г. по ч.гр.д.№2013/08г. на ВКС,пето г.о. в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК е разрешен правен въпрос за недопустимост удовлетворяването на публично общинско вземане да се осъществява по общия,предвиден в чл.417 ГПК ред за заповедното производство при предвиден такъв специален по ДОПК – въпрос,който няма отношение към конкретния спор.Определение №16/11.01.13. по т.д.№147/12г. на ВКС,второ т.о. не представлява практика по смисъла на нито една от хипотезите на чл.280 ал.1 т.т.1 и 2 ГПК. ТР №1/2009г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСНК на ВКС,освен, че касае въпроси на наказателното производство за данъчни престъпления,също и не съдържа разрешения, които биха могли да обосноват противоречив отговор на поставения от касатора въпрос.
Предвид изложеното, достъпът до касационен контрол на атакуваното въззивно решение следва да бъде отказан.
В полза на ответника по касационната жалба [фирма] следва да бъдат присъдени разноски за производството,представляващи платено адвокатско възнаграждение в размер на 2000 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд,Търговска колегия,Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1943/19.10.16г. по гр.д.№3290/15г. по описа на Софийски апелативен съд в обжалваната му част.
ОСЪЖДА [община] с адрес [населено място] пл.“Г. И. – М.“ №1 да заплати на Мандарин пропъртис“АД с ЕИК[ЕИК],седалище и адрес на управление [населено място] [улица], М. офис център, офис 1A сумата 2000 лв. разноски за адвокатско възнаграждение за производството пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.
+