3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 252
С., 15.04.2011 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на двадесет и пети февруари две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело N 722/2010 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] и по касационна жалба на Н. агенция по приходите срещу решение № 114 от 17.02.2010 г. по т.д.№ 1521/2008 г. на С. апелативен съд, постановено при новото разглеждане на делото по реда на чл.218з ГПК (отм.).
Касаторът [фирма] обжалва въззивното решение в частта, с която се оставя в сила решение от 16.06.2005 г. по гр.д.№ 931/2002 г. на С. градски съд в частта, с която е отхвърлен предявения от ТД [фирма], (с променено в хода на съдебното производство наименование на [фирма]) срещу А. за държавни вземания отрицателен иск по чл.87, ал.3 ЗСДВ за установяване, че дружеството няма задължения към държавата за главница в размер на 1 083 936.56 щ.д., установена в издадения от изпълнителния директор на Агенцията с АУЧДВ № 256/26.07.2002 г.
В жалбата се поддържат оплаквания за допуснати нарушения на материалния закон и на съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Касаторът счита за неправилни изводите в обжалваното решение, че произнасянето от касационната инстанция по действителността на сключения по реда на чл.12 ЗУНК договор от 26.07.1995 г. обвързва въззивния съд с посочения в него размер на преоформеното му към държавата задължение. Изразява несъгласие с изложеното в решението становище, че релевираното от него за първи път в новото въззивно производство възражение за допусната грешка при първоначалното определяне на размера му представлява недопустима според чл.116 ГПК (отм.) промяна в предмета на спора, което аргументира с тезата, че при отрицателния установителен иск по чл.87, ал.3 ЗСДВ (отм.) възраженията не се преклудират с предявяването му, тъй като по правната си същност те не съставляват нови основания, до които се отнася изискването на чл.116 ГПК (отм.) и като защитно средство възраженията могат да бъдат предприети до решаване със сила на пресъдено нещо на спора за процесните вземания. Твърди, че неправилно са преценени като погашения на лихвите прихващанията на данъчните органи, като развива доводи, че издадените от тях актове са нищожни поради липса на компетентност, извлечена от действащия към този момент чл.2 ЗСДВ (отм.), според който събирането на държавните вземания се извършва въз основа на влезли в сила актове на компетентните органи, какъвто данъчната администрация не е според цитирания закон. Касаторът счита за неправилни изводите на въззивния съд, че е обвързан от мотивите на отменителното решение на ВКС досежно приложното поле на § 6а ЗППДОбП (отм.) и не дължи произнасяне по релевираното на това основание възражение за недължимост на сумите по акта.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допустимостта на касационното обжалване е обоснована от касатора с приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е аргументирано с произнасянето с обжалваното решение по процесуалноправния въпрос, свързан със събиране и обсъждане на нови доказателства пред въззивната инстанция в производство чл.218з ГПК (отм.). Поддържа, че въззивният съд е процедирал в противоречие с разясненията, дадени с т.6 и т.11 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК. Решението освен това било постановено и в противоречие с 12 от ТР № 1/2000 г. поради отказа на съда да обсъди всички възражения, които се основават на събрания при първоначалното разглеждане фактически и доказателствен материал, а така също и на установени при новото разглеждане обстоятелства.
Основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК е аргументирано с постановяване на обжалваното решение в противоречие[населено място] № 525 от 08.07.2005 г. на ВКС по т.д.№ 14/2005 г., ТК, І т.о., в което е застъпено становището, че искът по чл.87, ал.3 ЗСДВ е аналогичен на чл.254 ГПК (отм.), и тъй като по него ищецът следва да изчерпи всички възражения, които в противен случай биха се преклудирали от силата на пресъдено нещо, с което се установява, че спорното право не съществува, въвеждането от последния на нов юридически факт след срока по чл.87, ал.3 ЗСДВ (отм.) не представлява нов иск, както всъщност било прието с обжалваното решение.
Касаторът Н. агенция по приходите като правоприемник на Агенцията за държавни вземания (§ 36, ал. 1 от ПЗР на ЗИД ДОПК) обжалва въззивното решение в частта, с която е отменено решение от 16.06.2005 г. по гр.д.№ 931/2002 г. на С. градски съд в частта, с която е отхвърлен предявения от ТД [фирма] срещу А. за държавни вземания иск по чл.87, ал.3 ЗСДВ по отношение на вземането за законна лихва в размер на 373 117.17 щ.д., установени с АУЧДВ № 256/26.07.2002 г. и е уважен предявения в тази му част отрицателен установителен иск.
В изложението по чл.280, ал.3, т.1 ГПК Националната агенция обосновава допустимостта на касационно обжалване със селективния критерий по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Поддържа, че освобождаването на длъжника от задължението за заплащане на законна лихва би противоречало на основен правен принцип за забрана за злоупотреба с право, залегнал в чл.57, ал.2 от Конституцията на Република България, намерил според касатора израз в цитираните от него съдебни актове на ВКС. Твърдяното приложно поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК е обосновано със становището, че отговорите от кой момент следва да се начислява законна лихва върху разглежданото изискуемо вземане; следва ли да бъде отправена покана по чл.84, ал.2 ЗЗД, както и значението на индивидуалните административни актове като покана за изпълнение са несъмнено от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Касационните жалба са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на прекулзивния едномесечен срок по чл.283 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение като обсъди наведените от касаторите доводи по допустимостта на касационното обжалване и прецени данните по делото, приема следното:
І. По касационната жалба на [фирма]:
Предявеният иск по чл.87, ал.3 (отм.) ЗСДВ за недължимост на сумите по процесния АУЧДВ настоящият касатор и ищец по иска е обосновал с твърдението, че констатациите на последния не са съобразени с правопораждащия го факт – наличието на договор от 1995 г. и последващите го анекси, който е тристранен и не е прекратен или изменен едностранно от която и да е от страните. С решение на МС от 10.04.2000 г. била отписана част от установените с него задължения, което обстоятелство обаче не водело до прекратяване на договора, следователно погасителният план към него продължавал да действа.
Първоинстанционният съд отхвърлил иска по съображения, че след като задълженията не са отписани в пълен размер, съгласно чл.12а ЗУНК новите условия по тяхното обслужване се уреждат в договор по чл.12, ал.1 и ал.2, който се подписва в срок до 30 дни от датата на сключване на приватизационния договор, който срок в разглеждания случай е изтекъл на 03.01.2000 г. При липсата на доказателства за предоговаряне на новите условия по реда на цитираната разпоредба е направен извод, че договорът от 1995 г. е прекратен по право, погасителният план към него след тази дата не намира приложение, следователно след посочената дата е настъпила изискуемостта на целият дълг на ищеца.
Обжалваното въззивно решение е постановено след връщане на делото за ново разглеждане по реда на чл. 218ж, ал. 1, изр. 2, пр. посл. от ГПК (отм.). За да остави в сила първоинстанционното решение на С. градски съд в частта, с която е отхвърлен предявения от [фирма] срещу Агенцията за държавни вземания иск с правно основание чл.87, ал.3 (отм.) ЗСДВ, апелативният съд приел, че въпросът за приложението на § 6а ЗППДОбП (отм.) е решен с отменителното решение на ВКС и не е предмет на обсъждане в новото въвзивно производство. Счетено е, че с решението си касационната инстанция го е обвързала с указания относно тълкуването на закона, вкл. и на процесуалния относно преклудираните основания за оспорване на процесното вземане, сред които е и въпросът за действителността на тристранния договор от 1995 г., която не била оспорена и поради това размерът на дълга към датата на сключването му не е предмет на спора. Поради това съдът отказал да коментира доказателствата на ищеца, представени в подкрепа на новорелевираното му възражение за допусната грешка при определяне размера на задължението му в сключения по ЗУНК тристранен договор. Доводът му, основан на т.11 от ТР № 1/2001 г. според съда би бил основателен само ако се касаело до новооткрити доказателства или обстоятелства, относими към очертания предмет на спора, извън обхвата на който обаче стои въпросът за размера на дълга към 1995 г., към каквато промяна на предмета делото ищецът се домогвал, като от оспорване на задължението му към 1999 г. преминал към оспорване на размера на получения банков кредит и съответно на размера на преоформения в задължение към Държавата дълг със сключения на 24.05.1995 г. договор по ЗУНК, която макар и все в рамките на оспорване на размера по АУЧДВ според чл.116 ГПК (отм.) е недопустима за пръв път пред въззивната инстанция. Освен това представянето на доказателства и направените в тази насока от ищеца доказателствени искания с молбите му, депозирани за проведените на 08.04.2003 г. и 02.03.2004 г. съдебни заседания (пред първоинстанционния съд) не било мотивирано с изменение на обстоятелствената част на исковата молба, а напротив се представяли в подкрепа на направеното оспорване на размера на дълга към 30.06.1999 г. След преценка на събраните в процеса доказателствени средства и съобразяване на указанията, дадени в отменителното решение на ВКС въззивният съд приел, че размерът на дължимата от ищеца към 30.06.1999 г. главница по валутния му кредит, преоформен по ЗУНК, кореспондира на остатъчната (неотписана) част от задължението му, посочена в Решение на МС № 186/10.04.2000 г. и съответства на установената с акта на изпълнителния директор на АДВ сума в размер на 1 083 936.56 щ.д.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване на решението в посочената му част не следва да бъде допуснато.
Въззивното решение е постановено при повторно разглеждане на делото, което съгласно императивната разпоредба на чл.295 ГПК може да бъде обжалвано само за нарушения, допуснати при новото разглеждане на делото. Нарушенията, допуснати при първоначалното му въззивно разглеждане, независимо дали са били заявени или не в първото касационно производство са преклудирани и не са релевантни за новото касационно обжалване. Поради това относими към факултативния касационен контрол са само нарушения, допуснати при новото разглеждане на делото от въззивния съд, разбира се при наличие на заявените основания по чл.280, ал.1 ГПК.
В настоящия случай с оглед мотивите на отменителното решение на ВКС, ТК, постановено по т.д.№ 633/2007 г., І т.о. и дадените в него задължителни указания следва, че предметът на новото въззивно разглеждане включва единствено определяне размера на задължението на касатора към Държавата към 30.06.1999 г., към която дата[населено място] № 186/10.04.2000 г. МС е отписал част от преоформеното му с договора по ЗУНК от 26.07.1995 г. задължение и на извършените след посочения момент до датата на съставяне на процесния АУДВ погашения.
Заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК не се отнасят до нарушения, допуснати при новото въззивно разглеждане на спора, извън предмета на който е останал въпросът относно действителния размер на преоформеното му с договора по ЗУНК от 26.07.1995 г. задължение във връзка с релевираното за пръв път от него възражение за допусната грешка в пресмятането, до който се отнасят наведените доводи за допуснати нарушения на т.6, т.11 и т.12 на ТР № 1 от 4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Заявените искания и възражения на страните до приключване на устните състезания в първото въззивно производство по делото, съгласно принципа на диспозитивното начало, формират и ограничават спорния предмет. Окончателното решаване от касационната инстанция на посочения въпрос, както и на този за приложимостта на разпоредбата на § 6а ЗППОбД (отм.) обуславя извод, че по отношение на тях не е налице основното изискване на чл.280, ал.1 ГПК, а именно въззивния съд да се е произнесъл по тях и те да са обусловили изхода на делото, поради което следва да се отрече възможността да се извърши проверка от касационната инстанция относно основателността на критериите за селекция по чл.280, ал.1, т.1- 3 ГПК, на които страната се позовава.
По касационната жалба на Н. агенция за приходите:
За да отмени първоинстацционното решение в частта досежно установените с АУЧДВ № 256/ 26.07.2000 г. лихви по преоформеното задължение на ищеца към държавата и уважи предявения иск по чл.87, ал.3 ЗСДВ (отм.) за установяване на тяхната недължимост, въззивния съд приел, че независимо от изискуемостта на неотписаната[населено място] на МС № 186/10.04.2000 г. част от главницата, настъпила с влизане в сила на приватизационния договор (чл.12а, ал.4 ЗУНК), поради трансформиране на задължението му от срочно в безсрочно, съобразно правилото на чл.84, ал.2 ЗЗД ищецът би изпаднал в забава само след покана, каквато в настоящия случай не била отправена от ответника.
Следователно поставеният от касатора въпрос за началния момент на изпадане в забава в изпълнението на частно държавно вземане в хипотезата, в която задължението на длъжника по него се е трансформирало от срочно в безсрочно е обусловил решаващите изводи на въззивния съд.
Независимо от наличието на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, достъпът до касационно обжалване следва да се откаже поради отсъствието на сочения от касатора селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Даденото от съда разрешение по така формулирания въпрос е съобразено с трайната съдебна практика, вкл. и задължителната такава – Решение № 89 от 30.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 985/2009 г., I т. о., ТК по приложението на чл.84, ал.2 ЗЗД, според която когато няма определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора. Това правило се прилага без да се провежда разграничение дали носителите на вземането са физически или юридически лица, каквото е и държавата, което обуславя извод, че поставеният от касатора въпрос не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Въпросът за значението на Решение № 186/10.04.2000 г. на МС като покана по смисъла на чл.84, ал.2 ЗЗД изобщо не е обсъждан в обжалваното решение, но той и не определя крайния изход на делото, доколкото то има отношение единствено към отписаната част от главницата предвид обстоятелството, че с останалата си част РМС възпроизвежда законовото изискване на чл.12, ал.4 ЗУНК.
Водим от горното Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 114 от 17.02.2010 г. по т.д.№ 1521/2008 г. на С. апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: