О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 252
София, 17. 05. 2013 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети май две хиляди и тринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 2951 /2013 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Г. А. и П. Т. А. срещу въззивно решение № 61 от 09.01.2013 г. по възз. гр.д. № 3349 /2012 г. на Пловдивски окръжен съд, г.о., с което е потвърдено решение № 3151 от 25.07.2012 г. по гр.д. № 9972 /2011 г. на Пловдивския районен съд, г.о., 13 гр.с-в., с което е допуснато да бъде извършена съдебна делба на поземлен имот с посочен идентификатор по КК и кадастрални регистри – нива с площ 1903 кв.м. , в землището на [населено място], [община], област П., по акт за собственост в местността „И.”, а по скица в м. „Зандана”, при посочени съседи, между страните по делото и при следните квоти : за съпрузите И. И. М. – А. и Т. А. А. – 30 /40 ид.ч. в СИО; за съпрузите В. Г. А. и П. Т. А. – 9 /40 ид.ч. в СИО, за В. Г. А. – 1 /40 ид.ч. в лична собственост.
Жалбоподателите твърдят, че решението е неправилно и искат то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излагат основания за това.
Насрещните страни И. И. М. – А. и Т. А. А. не са подали отговор на касационната жалба.
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по иск за делба и не е налице изключението по чл.280,ал.2 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е намерил за неоснователна въззивната жалба на В. Г. А. и П. Т. А., като е приел, че собствеността върху процесния имот е възстановена с решение на ПК от 09.06.1993 г. в стари съществуващи реални граници като земеделска земя – лозе с площ 2,520 дка в землището на [населено място], м. „И.”, и посочени съседи, а с решение от 15.02.1999 г. на същата комисия на основание чл.18д.,ал.4 ППЗСПЗЗ имотът е идентифициран като нива с площ 1904 кв.м. в землището на [населено място], м. „Зандана”; че ищците са придобили 30 /40 ид.ч. в СИО по силата на влязло в сила през 2011 г. постановление за възлагане на недвижим имот по реда на чл.492 и сл. ГПК, в СИО, че ответниците са придобили правата си по силата на договор за дарение за В. Г. А., последван от договор за покупко-продажба от същата дата през 1996 г., към която двамата са били в брак, че доводът за липса на идентичност е неоснователен, видно от приетото заключение на СТЕ, изготвено въз основан доказателствата по делото; че доводът за нищожност на решението на ПК комисия е неоснователен, за което е препратил към изводите на първоинстанционния съд на основание чл.272 ГПК, който е изложил мотиви за неоснователност на довода.
Изведеният от жалбоподателя материалноправен въпрос: когато за възстановяване на собственост в съществуващи (възстановими) стари реални граници ПК е издала две решения на основание чл.18ж,ал.1 ППЗСПЗЗ, като в първото не е посочен номер на имота, парцел или масив, във второто са посочени, но е променена площта на имота и неговото предназначение, кога завършва реституционното производство и от кога са поражда конститутивното действие на решението на ПК, за който се твърди, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с приетото с т.1 ТР № 1 /1997 г. на ОСГК на ВКС, че правото на собственост може да съществува само върху индивидуално определен имот, че с решението на ПК възниква правното качество на обекта на собствеността – индивидуализация и за това то има конститутивно действие, това се отнася до двата вида решения на ПК за определяне на реалните граници на земеделските имоти – по чл.18ж,ал.1 и по чл.27,ал.1 ППЗСПЗЗ.
Въпросът е обуславящ, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие, а в съответствие с посоченото ТР, т.к. е прието, че собствеността върху земеделския имот, който е индивидуализиран с посочване на местоположението му, съседите (границите) и площта му и че е земеделски – лозе, е възстановена с първото решение на ПК, а с второто имотът е идентифициран като нива с по-малка площ от тази в първото.
Изведеният от жалбоподателя материалноправен въпрос : когато е предявен иск за делба не следва ли съдът да установи по безспорен и несъмнен начин наличието на съсобственост между страните върху процесния имот, за да допусне делбата, е обуславящ, и съдът го е разрешил именно така и в съответствие, а не в противоречие с посоченото решение № 280 /19.07.2010 г. по гр.д. № 598 /2009 г. на ВКС, І г.о. , постановено по реда на чл.290 ГПК, с което е прието, че по иска за делба следва да се установи наличието на съсобственост и квотите на съсобствениците по закон – изложил е изводите си за наличие на съсобственост между страните по делото върху процесния имот – установил е придобивните способи на страните за съответните идеални части от имота и идентичността на имота, след като се е произнесъл по доводите за неправилност във въззивната жалба и е обосновал тяхната неоснователност. Несъгласието на жалбоподателите с мотивите на съда, доколкото не е налице някоя от специалните предпоставки по чл.280,ал.1,т.1,т.2,т.3 ГПК не обосновават извод за наличие на касационно основание.
Изведеният от жалбоподателя процесуалноправен въпрос : дали въззивният съд не е допуснал противоречие с приетото в т.19 от ТР № 1 /2000 г. на ОСГК на ВКС за въззивното производство, като не е изложил самостоятелни мотиви по доводите за нищожност на решенията на ПК, е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с посоченото разрешение по следните съображения: производството пред първата и въззивната инстанция е проведено по ГПК от 2007 г., в разпоредбата на чл.272 на който изрично е предвидена възможност при мотивиране на решението си въззивният съд да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. Разпоредба и правило с такова съдържание липсва в ГПК от 1952 г. (отм.), поради което следва да се приеме, че разрешението на посочената точка от ТР № 1 /2000 г. за въззивното производство по отменения ГПК няма действия при действието на ГПК от 2007 г.
Поради изложеното следва да се приеме, че не е осъществено основание по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Страните не претендират разноски и с такива не следва да се присъждат..
Воден от изложеното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 61 от 09.01.2013 г. по възз. гр.д. № 3349 /2012 г. на Пловдивски окръжен съд, г.о..
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.