– 7 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 252
гр. София 20.03.2019 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 14.11.2018 (четиринадесети ноември две хиляди и осемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 2981 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 9556/23.05.2018 година подадена от Прокуратурата на Република България, срещу решение № 1149/10.05.2018 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, втори състав, постановено по гр. д. № 4022/2017 година.
С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение № 4482/21.06.2017 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, І-6 състав, постановено по гр. д. № 7846/2016 година, при което като краен резултат Прокуратурата на Република България е осъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, да заплати на Т. Х. Х. сумата от 30 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди, вследствие на незаконно повдигнато и поддържано от Прокуратурата на Република България обвинение в извършване на престъпление по чл. 212, ал. 4, във връзка с ал. 1, пр. 2, във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК, за което е оправдан с влязла в сила на 28.01.2016 година присъда № 5/04.03.2015 година на Софийския апелативен съд, НК, 6 състав, постановена по в. н. о. х. д. № 652/2013 година, заедно със законната лихва върху сумата главница, считано от 28.01.2016 година до окончателното издължаване.
В касационната на жалба Прокуратурата на Република България се излагат доводи за това, че решението на Софийския апелативен съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Направено е искане обжалваното решение да бъде отменено, като се постанови ново такова, с което предявеният от Т. Х. Х. срещу Прокуратурата на Република България иск, с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, да бъде уважен до по-нисък размер съобразен с обема на реално претърпените вреди, както и с принципа за справедливост, заложен в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД и съдебната практика по аналогични случаи. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът е посочил, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК
Ответникът по тази касационната жалба Т. Х. Х. е подал отговор на същата с вх. № 12 317/02.07.2018 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 1149/10.05.2018 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, втори състав, постановено по гр. д. № 4022/2017 година, поради което и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано тя да бъде оставена без уважение, а въззивното решение да се потвърди в атакуваната с нея част.
Прокуратурата на Република България е била уведомена за обжалваното решение на 14.05.2018 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 9556/23.05.2018 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
За да постанови обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, според които на 17.06.2002 година Х. бил привлечен като обвиняем с постановление по сл. д. № 207/1999 година по описа на Специализираната следствена служба, пр. пр. № 4298/1999 година по описа на Софийска градска прокуратура за извършено престъпление по чл. 212, ал. 4, във връзка с ал. 1, пр. 2, във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК. Постановлението било обявено на Х. на 21.06.2002 година, като по отношение на него била взета и мярка за неотклонение „подписка“. На 31.03.2003 година Прокуратурата на Република България внесла обвинителен акт в СГС. Въз основа на така внесения обвинителен акт било образувано н. о. х. д. № 859/2003 година по описа на Софийски градски съд, НК, 8-ми състав. Производството приключило спрямо Х. с присъда № 51/23.11.2007 година, с която бил признат за виновен за извършено престъпление по чл. 212, ал. 4, във връзка с ал. 1, пр. 2, във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК, във връзка с чл. 54 и чл. 57 НК и осъден на пет години лишаване от свобода. Със същата присъда Х. бил оправдан по предявеното му обвинение по чл. 212, ал. 5 от НК по квалификацията „особено големи размери”, представляваща „особено тежък случай” и за разликата до размера на обвинителния акт 668 190.48 лева. Тази присъда била отменена с присъда № 5/04.03.2015 година на Софийския апелативен съд, НК, 6 състав, постановена по в. н. о. х. д. № 652/2013 година, като Х. бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение. Въззивната присъда е била потвърдена с решение № 10/28.01.2016 година, постановено по н. д. № 1456/2015 година по описа на ВКС, НК, ІІІ н. о., като е влязла в сила от датата на постановяване на решението.
Съдът е приел, че от неоснователното обвиняване в извършване на престъпление, Х. е търпял неимуществени вреди. Те се изразявали в психически страдания, стрес и притеснения във връзка с неоснователно повдигнатите обвинения и страха от осъждане, от осъждането на пет години лишаване от свобода при първоначалното разглеждане на делото. Безспорно било, че по време на цялото наказателно производство неоснователно обвиненото лице изпитвало неудобства, чувствало се унизено, а също така било притеснено и несигурно; накърнявали се моралните и нравствените ценности у личността, както и социалните му отношения и общуване. Касаело се за вреди, които всеки индивид при подобни обстоятелства неминуемо търпял. В случая обаче и видно от показанията на разпитаните свидетели, в периода на воденото наказателно производство е имало и видима промяна в Х.-изпаднал в дълбока депресия, бързо се влошавала подаграта му, загубил желанието си за социални контакти. Променил се и начина му на живот-затворил се в себе си, имал безсънни нощи. Всички тези вреди били пряка и непосредствена последица от незаконното обвиняване на ищеца в извършване на престъпления и в причинна връзка с него. При определяне на дължимото обезщетение съдът отчитал и продължителността на негативното засягане на правата на личността-тринадесет години и седем месеца, както и че спрямо Х. била взета мярка за неотклонение „подписка”, която се състояла в поемане на задължение от обвиняемия да не напуска местоживеенето си без разрешение на съответния орган, пред който производството е висящо към определен момент и което ограничение Х. е търпял от момента на вземането й-21.06.2002 година до момента на оправдаването му. Освен това Х. бил с чисто съдебно минало. Според съда всички тези обстоятелства обосновавали определянето на по-голям размер на дължимото обезщетение. Поради това съставът на Софийски градски съд приел, че предявеният иск за обезщетение за причинени неимуществени вреди е основателен в размер на 30 000.00 лева, тъй като в този размер той бил съобразен със събраните по делото доказателства, с принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД и бил адекватен да репарира претърпените от ищеца морални вреди.
Освен това обсъждащи доводите във въззивните жалби, съставът на Софийския апелативен съд е приел, че по несъмнен начин били доказани предпоставките за ангажиране отговорността на Държавата в лицето на Прокуратурата на Република България, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. Поради това изводите на състава на Софийски градски съд за основателност на иска били правилни. При определяне на паричния еквивалент на доказаните пред първата инстанция вреди били отчетени чистото съдебно минало на Х. и доказаните с помощта на разпита на двама свидетели вреди от неимуществено естество-несигурност, потиснатост, социална изолация, здравословни проблеми. Неоснователно било възражението, че няма съставена медицинска документация за диагностициране и лечение на депресия. При реактивните депресивни състояния били налице психични проявления, без да е налице същинско психично заболяване. Затова лечението било симптоматично до изчезване на стресогена предизвикващ депресивната реакция. Софийски градски съд бил приел, че доказаното с медицински документи заболяване на Х. подагра, е с неясна етиология и проявлението му не можело да се свърже с воденото разследване, но стресът и нервното напрежение били предизвикали влошаване в проявите на болестта. Нямало доказателства за пряката причинна връзка между повдигнатото и поддържано обвинение за документно присвояване и обявяването в несъстоятелност на търговското дружество, регистрирано от Х.. Съставът на Софийския апелативен съд споделял изводите на първата инстанция, че само със свидетелски показания, установяващи намалено търсене от клиенти, без пълен анализ на конюнктурата на съответния сегмент от пазара, в чиято сфера била дейността на дружеството на Х., не можело да се установи заявената с исковата му молба и въззивната му жалба пряка причинна обусловеност на финансовото неблагополучие на търговската дейност от воденото разследване. При определяне на обезщетението първоинстанционният съд бил отчел продължителността на наказателното производство. Въззивният съд приемал, че забавянето на изготвянето на мотиви към присъдата от страна на състав на Софийски градски съд не можело да е в причинна връзка с поведението на Прокуратурата на Република България. Същата, протестирайки постановена от Софийския апелативен съд оправдателна присъда, можела да носи отговорност за забава при изписването на мотивите, съответстваща на средната такава, характерна за работата на някои състави от софийските съдилища (предвид ноторната свръхнатовареност в съдебните райони), но забавянето с близо шест години било извън обичайната забава в произнасяне по дела на Софийски градски съд и отговорност за нея носел съдът, а не прокуратурата. Отчетено било обстоятелството, че чрез мярката за неотклонение „подписка”, е зачетено чистото съдебно минало на Х. и той е бил под най-лекия ограничителен режим, налаган на обвиняем/подсъдим. При определяне на обезщетението била взета предвид икономическата конюнктура и бил зачетен т. н. обществен критерий за справедливост.
Във връзка с тези изводи на състава на Софийския апелативен съд с изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България иска допускането на касационен контрол на обжалваното решение по процесуално правния въпрос за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществените вреди по справедливост след като извърши преценка на всички конкретно съществуващи обстоятелства, които обуславят тези вреди и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди, който бил разреше от състава на Софийския апелативен съд, в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/1968 година. Освен това се твърди, че въззивният съд е разрешил и правния въпрос за наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и твърдените вреди в противоречие със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС. Наред с това се сочи, че с обжалваното решение въпросът за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства е разрешен в противоречие с установеното в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС задължение за това. Във връзка с последното твърдение се сочи, че въззивният съд не е изложил мотиви за съществуването на причинно-следствена между незаконното обвинение и причинените вреди. Освен това е поискано допускането на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд и по материалноправния въпрос за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, като в тази връзка се твърди противоречие с решение № 63/18.03.2016 година, постановено по гр. д. № 5124/2015 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 229/15.07.2013 година, постановено по гр. д. № 1179/2012 година и решение № 200/16.06.2016 година, постановено по гр. д. № 1019/2016 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.
Във връзка с поставените от Прокуратурата на Република България в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси трябва да се има предвид, че въпросите за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и за това да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства са включени в предмета на делото, били са разглеждани от въззивния съд и са обусловили решението му. Отразеното в т. ІІ от мотивите на ППВС № 4/23.12.1968 година становище на Пленума на ВС е намерило израз в т. 11 от диспозитива на същото ППВС. Съгласно даденото в т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година указание при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди като в мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Това указание е доразвито с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, където е посочено, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи и в случаите на частично оправдаване на лицето като същото се определя глобално по справедливост като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които деецът е осъден, съпоставени с тези, за които е оправдан и като се вземат предвид особеностите на всеки конкретен случай. След съпоставката между посочената задължителна практика на Върховния касационен съд по посочените въпроси и възприетото от състава на Софийския апелативен съд разрешение на същите сегашния състав на ІV година о. на ВКС намира, че при постановяване на решението си съставът на Софийския апелативен съд не се е отклонил от така установената практика. В случая са обсъдени и преценени всички, сочени от страните и реално установени по делото, обстоятелства имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди като същите са посочени в мотивите на съдебния акт и е отразено значението им за определения размер на обезщетението.
Обжалваното решение е съобразено и със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС за това, че обезщетение за вреди по ЗОДОВ се присъжда при наличието на причинно-следствена връзка с незаконното обвинение, в какъвто смисъл са и самите законови разпоредби. Преценявайки събраните по делото доказателства съставът на Софийския апелативен съд е достигнал до извода, че претендираните от Т. Х. Х. вреди са в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение като в мотивите към решението си е обосновал съществуването на тази връзка именно в оглед на тези доказателства. Предвид на това не се констатира противоречие между обжалваното решение и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС по въпроса за причинната връзка между незаконното обвинение и вредите, още повече че Прокуратурата на Република България не е посочила евентуално кои от претърпените от Х. вреди не са в такава връзка с повдигнатото и поддържано по отношение на него обвинение. Затова не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение и по този въпрос. Не е трябва да се допуска касационно обжалване на решението и по свързания с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС правен въпрос, тъй като въззивният съд е изложил мотиви, които се основават на собствената му преценка на фактите и доказателствата, а също така и по отношение на съществуването на причинна връзка между незаконното обвинение и претърпените от Х. вреди, поради което не е налице твърдяното от Прокуратурата на Република България противоречие. Затова не са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд.
По отношение на въпроса свързан с определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, който е поставен в изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, следва да се има предвид, че както ППВС № 4/23.12.1968 година, така и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС дават общи указания за начина по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението обаче се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните за случая обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Това води до възможността сходно за два случая на непозволено увреждане обстоятелство да има една тежест при определяне на размера на обезщетението по първото производство и друга тежест по второто производство. Обстоятелството, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай не дава възможност да бъде извлечено общо правило за определяне на конкретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата по посочените от страните случаи, което да послужи за преценка на размера на обезщетението за неимуществени вреди при сходни случаи. Затова и твърдяното противоречие на въззивното решение с установената съдебна практика, не може да се извлича от определения с различните решения размер на обезщетението за неимуществени вреди.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 1149/10.05.2018 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, втори състав, постановено по гр. д. № 4022/2017 година, по подадената срещу него от Прокуратурата на Република България касационна жалба с вх. № 9556/23.05.2018 година и такова не трябва да се допуска.
С оглед изхода на спора Прокуратурата на Република България ще трябва да заплати на адвокат С. Б. И. от САК сумата от 1430.00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА за производството пред касационната инстанция.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1149/10.05.2018 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, втори състав, постановено по гр. д. № 4022/2017 година, по подадената срещу него от ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, касационна жалба с вх. № 9556/23.05.2018 година.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на адвокат С. Б. И. от САК-ГР. С., с Е. [ЕГН] сумата от 1430.00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА за производството пред касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.