О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 252
гр. София, 24.04. 2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седми март през две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Й. т. д. № 2716/2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по подадени от Д. И. Г. от [населено място], обл. П., касационни жалби срещу решение № 137 от 23.05.2017 г. и решение № 240 от 31.07.2017 г., постановени по т. д. № 383/2016 г. на Пловдивски апелативен съд. Решението от 23.05.2017 г. е обжалвано в частта, с която след частична отмяна на решение № 146 от 05.04.2016 г. по т. д. № 459/2015 г. на Пловдивски окръжен съд е отхвърлен предявеният от Д. И. Г. против [фирма] пряк иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за сумата 20 000 лв. /разликата над сумата 40 000 лв. до сумата 60 000 лв./, претендирана като обезщетение за неимуществени вреди от настъпила при ПТП на 28.10.2012 г. смърт на майката на ищеца Н. С. Г., и са присъдени разноски на ответника съобразно отхвърлената във въззивното производство част от иска. С решението от 31.07.2017 г., по реда на чл.247 ГПК, е допусната поправка на очевидна фактическа в основното решение по спора като е постановено в потвърдителната част от неговия диспозитив изразът „100 000 лв.” да се чете „80 000 лв.” с уточнение в мотивите, че сумата 80 000 лв. представлява общият размер на неизплатеното дължимо обезщетение за неимуществени вреди.
В касационната жалба срещу основното решение се излагат доводи за неправилност на решението на основанията по чл.281, т.3 ГПК и се прави искане за неговата отмяна, за уважаване на иска в пълен размер и за присъждане на разноски. Касаторът навежда оплаквания, че при произнасяне по възражението на ответника за съпричиняване въззивният съд не е отчел обстоятелството, че с първоинстанционното решение предявеният иск е уважен изцяло и че за него не е съществувал правен интерес да обжалва решението с оспорване на приетия от първата инстанция процент на съпричиняване. Излага доводи за нарушения на материалния закон при формиране на извода на съда за произтичаща от забраната на чл.271, ал.1, изр. последно ГПК недопустимост да бъде намален процента на съпричиняване и незаконосъобразност на извода за наличие на съпричиняване като основание за намаляване на обезщетението съобразно чл.51, ал.2 ЗЗД. Позовава се на неправилна преценка на значимите за съпричиняването факти и доказателства и на нарушение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД при определяне на справедливия размер на дължимото обезщетение.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Касационната жалба срещу решението по чл.247 ГПК съдържа оплакване, че в нарушение на законовите правила чрез поправка на очевидна фактическа грешка в собственото си решение въззивният съд е отменил/изменил решението на първоинстанционния съд „в установителната му част” досежно приетия за дължим общ размер на обезщетението – вместо 100 000 лв., 80 000 лв. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към жалбата допускането на касационно обжалване на решението се поддържа бланкетно на основанието по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], изразява становище за недопускане на постановените от въззивния съд решения до касационно обжалване поради отсъствие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и за неоснователност на жалбите по съображения, изложени в писмени отговори от 01.08.2017 г. и 09.10.2017 г. В отговора на касационната жалба срещу основното решение по спора е направено искане за присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК /ред. ДВ бр.47/2009 г./, приема следното :
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решения на въззивен съд, които подлежат на касационно обжалване.
Решение № 137 от 23.05.2017 г. по т. д. № 383/2016 г. е постановено от Пловдивски апелативен съд по повод въззивна жалба на [фирма] срещу решение от 05.04.2016 г. по т. д. № 459/2015 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е уважен в пълен размер предявеният от Д. Г. против [фирма] пряк иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) и застрахователното дружество – ответник е осъдено да заплати на ищеца сумата 60 000 лв., представляваща неизплатена част от обезщетение в общ размер 100 000 лв. за претърпени неимуществени вреди от смъртта на Н. С. Г. при ПТП на 21.10.2012 г., ведно със законни лихви и разноски.
От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че произшествието от 21.10.2012 г., при което е причинена смъртта на Н. Г. – майка на ищеца, е реализирано по вина на водача на лек автомобил И. Г. – съпруг на пострадалата, застрахован със задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите в [фирма]. Водачът на автомобила е признат за виновен в извършване на престъпление и е осъден с влязла в сила присъда, като според съдържанието на присъдата към момента на произшествието той е управлявал автомобила с концентрация на алкохол в кръвта 3.33 промила. След преценка на свидетелските показания на И. Г., депозирани пред първоинстанционния съд, въззивният съд е счел за доказано по несъмнен начин, че на пострадалата Н. Г. е бил известен факта, че съпругът й е употребил алкохол в значително количество, но въпреки това и независимо от видимите белези на алкохолно опиянение тя е поела риска да се качи в автомобила и да пътува с него. Въз основа на заключенията на назначените в първоинстанционното производство експертизи /техническа и медицинска/ въззивният съд е приел за доказано и твърдението на ответника, че Н. Г. е пътувала в автомобила без поставен предпазен колан и че липсата на колан е улеснила настъпването на несъвместими с живота травми, от които е последвала нейната смърт. В зависимост от така възприетата фактическа обстановка въззивният съд е направил извод за основателност на своевременно противопоставеното от ответника възражение, че като се е качила в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол над допустимия от закона минимум, знаейки за факта на употребения алкохол, и като е пътувала без поставен предпазен колан, Н. Г. е допринесла за настъпване на вредоносния резултат и дължимото по повод на вредите от смъртта й обезщетение подлежи на намаляване на основание чл.51, ал.2 ЗЗД. Въззивният съд е анализирал релевантните за съпричиняването факти и е преценил, че определеният от първоинстанционния съд процент на съпричиняване – 50 %, е завишен, тъй като основен принос за настъпване на произшествието има водачът на автомобила. Въпреки това не е намалил процента на съпричиняване с мотив, че при липса на въззивна жалба от ответника приемането на по-нисък процент съпричиняване би довело до нарушаване на забраната на чл.271, ал.1, изр. последно ГПК за влошаване положението на жалбоподателя – ответник.
За да се произнесе по другия спорен във въззивното производство въпрос за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, Пловдивски апелативен съд е взел предвид установените в хода на делото факти от значение за прилагане на критерия „справедливост”. Като е отчел близката връзка между ищеца и неговата майка, възрастта на пострадалата – 35 г., преживените от ищеца болки и страдания вследствие загубата на майчина обич и подкрепа в ранна възраст, както и момента на настъпване на вредите, въззивният съд е формирал извод, че справедливият размер на обезщетението, което ищецът има право да получи, възлиза на 160 000 лв., а не на 200 000 лв., както е приел в мотивите си първоинстанционният съд. В съответствие с този извод, след съобразяване на приетия процент съпричиняване и на безспорния между страните факт, че ответникът – застраховател е изплатил доброволно на ищеца обезщетение от 40 000 лв., въззивният съд е редуцирал обезщетението от 160 000 лв. на 80 000 лв., отменил е първоинстанционното решение в частта относно присъденото обезщетение за разликата над 40 000 лв. до 60 000 лв. и е отхвърлил иска по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за сумата 20 000 лв. В останалата част, с която е обжалвано решението на първоинстанционния съд в частта относно присъденото обезщетение от 40 000 лв. /с отбелязване в диспозитива на решението, че сумата 40 000 лв. е неизплатена част от дължимо обезщетение в общ размер 100 000 лв./, въззивната жалба на ответника е счетена за неоснователна и решението е потвърдено.
С решение 0 240 от 31.07.2017 г. Пловдивски апелативен съд е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в основното решение от 23.05.2017 г. като е постановил в частта от диспозитива на решението, с която е потвърдено първоинстанционното решение относно присъдените 40 000 лв., изразът „100 000 лв.” /определен от първата инстанция общ размер на дължимото обезщетение/ да се чете „80 000 лв.” /определен във въззивното производство дължим размер на обезщетението/.
По искането за допускане на касационно обжалване на решение № 137 от 23.05.2017 г. :
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба срещу въззивното решение касаторът е посочил като значими за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК следните въпроси : „1. Подлежат ли мотивите на самостоятелно обжалване и могат ли те да бъдат източник на правни последици наред с диспозитива на решението; 2. В кои случаи е налице влошаване положението на жалбоподателя и налице ли е влошаване положението на жалбоподател, обжалвал решението изцяло, при пълно потвърждаване на съдебния акт от по-горната инстанция; 3. Дали всяко виновно поведение на увреденото лице има релевантно значение за предизвикания от последния вредоносен резултат, или само това, което е в пряка причинна връзка с увреждането; Приносът на пострадалия предполага ли се в случай на непоставен предпазен колан или следва да бъде доказан по делото; 4. Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл.52 от ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя; По какви критерии следва съдът да определи справедливия размер на обезщетението по чл.52 от ЗЗД; Има ли задължение съда при определяне справедлив размер на обезщетение по чл.52 от ЗЗД да изложи мотиви относно конкретните факти и обстоятелства, относими към душевните страдания на ищеца”. Приложното поле на касационния контрол е обосновано с твърдения, че въззивният съд е разрешил поставените въпроси в противоречие със задължителната практика на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК /редакция преди изменението от ДВ бр.86/2017 г./.
Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение /чл.280, ал.1 ГПК/, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. В съобразителната част на решението е разяснено, че не са правни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК въпросите, които имат значение за правилността на обжалваното решение, тъй като в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл.288 ГПК касационната инстанция не проверява правилността на решението и не преценява общите основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК, които са различни от специфичните за достъпа до касационен контрол основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
Преценен в аспекта на дадените от ОСГТК на ВКС разяснения, първият въпрос от изложението не отговаря на изискването на чл.280, ал.1 ГПК – да е от значение за изхода по конкретното дело. Въпросът не е включен в предмета на делото не е обсъждан от въззивният съд, респ. въззивният съд не е формирал извод с решаващо за частичното отхвърляне на иска по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) значение, че мотивите към първоинстанционното решение могат да бъдат самостоятелен предмет на въззивно обжалване. Констатацията на въззивния съд, че поради уважаването на иска в пълен размер ищецът не е подал въззивна жалба срещу решението на първата инстанция, не означава, че съдът е приел за допустимо ищецът да обжалва само мотивите към изгодното за него решение. При отсъствие на призната от въззивния съд процесуална възможност за самостоятелно обжалване на мотивите към съдебното решение не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване – противоречие на решението със задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 1/2000 г. от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС – т.18, и в решение № 50/12.02.2010 г. по гр. д. № 430/2009 г. на ВКС, ІІ г. о.
Вторият въпрос е от значение за правилността на обжалваното решение, тъй като предполага проверка дали е законосъобразен извода на въззивния съд, че намаляването на приетия от първата инстанция процент на съпричиняване при липса на подадена от ищеца жалба би довело до нарушаване на забраната на чл.271, ал.1, изр.последно ГПК за влошаване положението на жалбоподателя – ответник. Евентуалното нарушение при прилагането на чл.271, ал.1 ГПК би било основание за касиране на въззивното решение в случай, че е довело до неговата неправилност, но констатирането на това нарушение е извън предмета на производството по чл.288 ГПК. На въпроса кога е налице влошаване положението на жалбоподателя по смисъла на чл.271, ал.1, изр. последно ГПК е даден отговор в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 82/09.08.2013 г. по т. д. № 848/2012 г. на ВКС, І т. о., в което чрез препращане към задължителната практика в други решения на ВКС по чл.290 ГПК е прието, че „влошаване положението на жалбоподателя е налице, когато признатите от първоинстанционния съд и неоспорени с жалба на другата страна в процеса права са в по-голям размер от тези по въззивното решение, като влошаването трябва да е резултат от съпоставяне на диспозитивите на двете решения, единствено формиращи сила на пресъдено нещо”. Твърдението на касатора, че въззивният съд е постановил решението си в противоречие със задължителната практика в цитираното решение, не кореспондира с мотивите към обжалваното решение. От тях е видно, че изводът за недопустимо намаляване на процента съпричиняване с оглед забраната на чл.271, ал.1, изр. последно ГПК е продиктувано от разбирането на съда, че определянето на по-малък процент съпричиняване би довело до отричане на признати в полза на ответника – жалбоподател права, произтичащи от уваженото от първата инстанция възражение по чл.51, ал.2 ЗЗД. Поради изложеното основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не е осъществено и по отношение на втория формулиран в изложението въпрос.
Въпросът по т.3, свързан с прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД, е включен в предмета на разрешения от въззивния съд правен спор, но е зададен некоректно и не кореспондира с мотивите към обжалваното решение. За да счете за основателно възражението за съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД, въззивният съд е извършил самостоятелен анализ на доказателствения материал по делото и в резултат на него е достигнал до извод, че са доказани по несъмнен начин твърденията на ответника за действия и бездействия на пострадалата, осъществяващи фактическия състав на принос за настъпване на вредоносния резултат по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД – поемане на риска да пътува в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол над допустимия от закона минимум, въпреки знанието за употребата на алкохол, и пътуване в автомобила без поставен предпазен колан, което е допринесло за настъпването на смъртта й. Въззивният съд не е основал изводите си за наличие на съпричиняване на предположения, а е преценил за доказани действията и бездействията на пострадалата, квалифицирани като форма на принос. Като се имат предвид решаващите изводи на съда, с които е мотивирано прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД, въззивното решение не противоречи на посочената от касатора задължителна съдебна практика в решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 51/12.11.2012 г. по т. д. № 1140/2011 г. и в ППВС № 17/1963 г., според която, за да се приложи чл.51, ал.2 ЗЗД, приносът на пострадалия /включително в хипотезата на непоставен предпазен колан/ не се предполага, а е необходимо да се докажат категорично действия или бездействия от негова страна, които са улеснили или са способствали за настъпване на вредоносния резултат.
Четвъртият въпрос от изложението е зададен общо и хипотетично, но доколкото касае определянето на дължимото обезщетение съобразно критериите на чл.52 ЗЗД, е от значение за изхода на делото. Настоящият състав на ВКС обаче не констатира при разрешаването на този въпрос въззивният съд да се е отклонил от задължителната практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД, част от която е посочена от касатора – ППВС № 4/1968 г., решение № 104/25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 78/07.05.2013 г. по т. д. № 490/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 213/26.11.2013 г. по т. д. № 37/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 82/09.08.2013 г. по т. д. № 848/2012 г. на ВКС, І т. о., и решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ІІ т. о. С Постановление № 4/1968 г. Пленумът на ВС е дал задължителни указания до съдилищата как следва да се прилага принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. В съобразителната част на постановлението са посочени общите критерии, които следва да бъдат съблюдавани при прилагането на чл.52 ЗЗД; изяснено е, че справедливостта по чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие и че за определяне на справедлив размер на обезщетението е необходимо във всеки конкретен случай да се съобразяват фактите, които изпълват съдържанието на това понятие. Задължителните указания в ППВС № 4/1968 г. са залегнали и в създадената при действието на чл.290 ГПК задължителна практика на ВКС по прилагането на чл.52 ЗЗД, в която последователно се застъпва разрешението, че при определяне на справедливото обезщетение по чл.52 ЗЗД съдът трябва да вземе предвид и да обсъди всички обстоятелства, които формират съдържанието на понятието „справедливост” в конкретния случай, като изложи мотиви по тях. В практиката на ВКС по чл.290 ГПК е прието, че при определяне на дължимото обезщетение следва да се отчитат и лимитите на застрахователно покритие /по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите/ като израз на икономическите условия в страната, без на същите да се придава самостоятелно значение за размера на обезщетението – решение № 95/24.102.012 г. по т. д. № 916/2011 г. на І т. о. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е взел предвид онези обстоятелства, които според преценката му са релевантни за справедливия размер на обезщетението, отчел е момента на настъпване на увреждащото ПТП – с оглед лимитите на застрахователна отговорност, и на тази база е определил размера на дължимото обезщетение. Решаващите изводи на съда относно справедливия размер на обезщетението са формирани в съответствие със задължителната практика на ВС и ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД и няма основание решението да се допуска до касационен контрол в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Д. на касатора, че обезщетението е определено в нарушение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, е относим към правилността на обжалваното решение, която не може да бъде проверявана в производството по чл.288 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 137 от 23.05.2017 г., постановено по т. д. № 383/2016 г. на Пловдивски апелативен съд.
В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят разноски в размер на 847 лв. – адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба срещу решението от 23.05.2017 г., заплатено по банков път с преводно нареждане от 27.07.2017 г.
По искането за допускане на касационно обжалване на решение № 240 от 31.07.2017 г. за поправка на очевидна фактическа грешка :
Касаторът – ищец е обосновал приложното поле на касационното обжалване на решението по чл.247 ГПК с твърдения, че с решението въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно : „Допустимо ли е въззивният съд в производството по чл.247 да измени първоинстанционното решение, което е потвърдено от въззивния съд с постановеното решение по съществото на спора; Допустимо ли е чрез решение, постановено по реда на чл.247 от ГПК – за поправка на очевидна фактическа грешка, съдът да се произнася по непредявено пред първоинстанционния съд искане за определяне на общ размер на вземането, различен от претендирания такъв”.
Формулираните въпроси не са правни по смисъла на чл.28,0 ал.1 ГПК, а са насочени към оспорване на правилността на решението по чл.247 ГПК. В съдържанието им е инкорпорирано оплакването на касатора, че като е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в основното решение /„установителна част”/, посочвайки за дължимо обезщетение в общ размер от 80 000 лв., въззивният съд е изменил решението на първата инстанция, с което обезщетението е определено в размер на 100 000 лв. С допуснатата по реда на чл.247 ГПК поправка въззивният съд е отстранил несъответствието между формираната в мотивите решаваща воля относно действителния размер на справедливото обезщетение по чл.52 ЗЗД и размера на обезщетението, отразен в диспозитива на решението. Поправката няма за последица нито недопустимо изменение на първоинстанционното решение в неговата осъдителна част, нито произнасяне по непредявено пред първата инстанция искане за установяване на размера на обезщетението. Силата на пресъдено нещо по спора е формирана с потвърдената от въззивния съд осъдителна част на първоинстанционното решение, с което ответникът – застраховател е осъден да заплати на ищеца – касатор обезщетение за неимуществени вреди в размер на 40 000 лв. при отчитане на установеното в хода на делото съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД и на доброволно извършеното от застрахователя плащане на част от дължимото обезщетение. Несъответствието на поставените в изложението въпроси с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на решението по чл.247 ГПК до касационно обжалване, съгласно указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Аргумент за недопускане на касационното обжалване е и липсата на изложени от касатора съображения в подкрепа на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Бланкетното възпроизвеждане на текста на чл.280, ал.1, т.3 ГПК не създава задължение за касационната инстанция да обсъжда специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК допълнителна предпоставка, чието съдържание е изяснено в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Обосновавайки приложното поле на касационния контрол по отношение на решението по чл.247 ГПК, касаторът е препратил и към основанията за допускане на касационно обжалване, поддържани във връзка с обжалването на основното решение. Решението по чл.247 ГПК не съдържа произнасяне по въпросите, разрешени с основното решение по спора, поради което не би могло да се допусне до касационно обжалване на основанията, заявени в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към първата касационна жалба.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 240 от 31.07.2017 г., постановено по т. д. № 383/2016 г. на Пловдивски апелативен съд.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 137 от 23.05.2017 г. и решение № 240 от 31.07.2017 г., постановени по т. д. № 383/2016 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА Д. И. Г. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], обл. П., да заплати на [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], сумата 847 лв. /осемстотин четиридесет и седем лв./ – разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :