11
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 253
гр. София, 29.03.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и шести януари през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1051 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на ответника Ц. В. Т. от [населено място] чрез процесуален представител адв. А. Г. М. – П. и на ищеца [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Е. М. срещу решение № 2080 от 17.11.2014г. по т. дело № 1654/2014г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 9 състав.
Касаторът – ответник по иска обжалва въззивния съдебен акт в частта, с която е потвърдено решение № 12 от 20.02.2014г. по т. дело № 295/2013г. на Видински окръжен съд в частта, с която Ц. В. Т. е осъден да заплати на [фирма] сумата 25 036,23 лв., представляваща регресно вземане по чл. 213 КЗ за изплатено застрахователно обезщетение на [фирма], [населено място] по покрит застрахователен риск – неплащане на лизингови вноски по полица №16400063020000001, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 15.04.2013г. до окончателното изплащане на главницата, и разноски в размер 2 093 лв. Касаторът – ответник прави оплакване за недопустимост на въззивното решение в обжалваната му част, тъй като въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск, евентуално за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено към касационната жалба съгласно чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК изложение касаторът поддържа становище за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и от ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
Материалноправни въпроси:
1. За обема на правото на застрахователя по чл. 213 КЗ /към настоящия момент отменен/ да встъпи в правата на застрахованото лице след заплащане на застрахователното обезщетение и допустимо ли е застрахователят да има повече права от лизингодателя и може ли третото лице да бъде задължено да плати на застрахователя повече отколкото дължи лично той на самия застрахован.
2. За параметрите на суброгацията и допустимо ли е да бъдат включени в претенция по чл. 213 КЗ /отм./ лизинговите вноски с ненастъпил падеж поради прекратяването на договора за лизинг, които въпреки, че повече не са били дължими от самия лизингополучател, са заплатени от застрахователя на лизингодателя по силата на сключения между тези лица застрахователен договор.
3. За последиците, които следват за лизингополучателя по отношение на застрахователя на лизингодателя в резултат на предсрочно прекратен договор за лизинг от лизингодателя и дали сключеният от застрахователя – ищец и [фирма] договор за застраховката на сключения договор за лизинг е недопустим, както и нищожен поради непосочването на такъв договор в Приложение № 1 към Кодекса на застраховането, в което са записани видовете застрахователни договори?
4. Допустимо ли е застраховател по такъв вид застрахователен договор, наречен „застраховка загуби вследствие неплащане на лизингови вноски” какъвто не съществува като вид застрахователен договор според КЗ, който е изпълнил едно чуждо недължимо към лизингодателя от лизингополучателя задължение след прекратяването на договора за лизинг, да встъпи в правата на кредитора като се позове на чл. 74 ЗЗД и представлява ли суброгационното право на застрахователя по такъв незаконно сключен застрахователен договор срещу третото лице същинско регресно право по отношение на всички направени плащания или се различава от общото регресно право, уредено в същия чл. 74 ЗЗД, което възниква само тогава, когато е налице неизпълнение на чуждо задължение?
5. За приложимите давностни срокове в случаите на суброгация и за възприемане на тяхното начало и продължителност като различно от това на субституента, когато за последния няма реално основание за възникване на пълно регресно право.
Процесуалноправни въпроси:
1. За липсата на право на въззивния съд да уважи иск на ищеца на непредявено основание и без излагане на твърдения, че плащането е направено на застраховано лице именно заради възстановяването му на стойността на моторното превозно средство, за което е бил сключен договора за лизинг, при което едно подобно решение се явява недопустимо.
2. За задължителното прилагане на принципа на служебното начало в неговите законно въведени параметри.
3. Относно прилагането на чл. 272 ГПК от един въззивен съд и правомощията, възможността и условията, при които може при потвърждаване на решението на първоинстанционния съд да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд.
По първия и втория материалноправни въпроси касаторът поддържа, че са решени в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 2/20.05.2013г. по т. д. № 1031/2011г. на ВКС, ТК, І т. о., определение № 472/01.07.2013г. по т. д. 16/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., ППВС № 7/1977г. от 04.10.1978г. /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/, както и че се решават противоречиво от съдилищата – решение № 902/30.06.2003г. по гр. д. № 1681/2002г. на ВКС, V г. о.; решение № 100095/18.12.2012г. по гр. д. № 1540/2012г. на РС Благоевград, решение № 1606/24.04.2013г. по в. гр. д. № 182/2013г. на ОС Благоевград, определение № 239/01.04.2014г. по т. д. № 3237/2013г. на ВКС, ТК, І т. о.; решение № 1176/06.07.2011г. по гр. д. № 877/2010г. на САС, ГК, 2 състав, определение № 472/01.07.2013г. по т. д. № 16/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. /чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/.
По отношение на четвъртия материалноправен въпрос касаторът твърди, че също е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Първият и вторият процесуалноправни въпроси според касатора са решени в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 168/05.06.2014г. по гр. д. № 5010/2013г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 306/29.06.2011г. по гр. д. № 961/2010г. на ВКС, ГК, І г. о., решение № 16/24.03.2011г. по т. д. № 354/2010г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 125/15.07.2013г. по гр. д. № 14/2013г. на ВКС, ГК, ІІ г. о., решение № 19/30.05.2011г. по гр. д. № 262/2010г. на ВКС, ГК, ІІ г. о. /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
По третия процесуалноправен въпрос касаторът поддържа, че е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС – решение № 268/21.11.2011г. по гр. д. № 191/2011г. на ВКС, ГК, ІІ г. о., решение № 415/25.01.2012г. по гр. д. № 1332/2010г. на ВКС, ГК, І г. о., решение № 10/04.07.2011г. по гр. д. № 533/2010г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 157/08.11.2011г. по т. д. № 823/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 230/05.03.2012г. по т. д. № 1041/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 346/25.11.2011г. по гр. д. № 1387/2010г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о. /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
По отношение на твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът релевира доводи, че липсва практика по четвъртия и петия материалноправни въпроси, посочени на втора страница от изложението, както и по следните правни въпроси: При едностранно предсрочно прекратяване на договор за лизинг от лизингодателя има ли право последният да претендира от лизингополучателя заплащането на всички лизингови вноски до предвидения срок на прекратения договор за лизинг, въпреки липсата на подобна клауза в този договор? Дали правото по чл. 213 КЗ /отм./ е приложимо за застрахователя и при сключените договори за застраховка на договорите за лизинг? Дали застрахователят изпълнява чуждо задължение или собствено такова, произтичащо от застрахователния договор в случаите, когато е направена застраховка за отдаден под лизинг автомобил? Дали разглежданата застраховка по договор за лизинг не се явява нищожна поради липсата на съществени елементи на един застрахователен договор? Касаторът поддържа и становище, че даването на отговор на тези въпроси ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, за осъвременяването й с оглед на това, че нормата на чл. 74 ЗЗД е от 1951г. при различни обществени условия, както и създаването на съдебна практика поради непълнотата и неяснотата в законодателството
[фирма] оспорва касационната жалба на ответника и релевира доводи за липса на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в осъдителната му част, тъй като посочените от касатора материалноправни и процесуалноправни въпроси са неясно формулирани, а представените 12 съдебни решения са неотносими към конкретния случай.
Касаторът – ищец обжалва въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционния съдебен акт е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу Ц. В. Т. иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 10 179,29 лв., представляваща лихва за забава върху 25 036,23 лв. за периода от 01.06.2009г. до 11.04.2013г. като неоснователен. Касаторът – ищец прави оплакване за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено към касационната жалба съгласно чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК изложение касаторът поддържа становище за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 283/06.04.2010г. по гр. д. № 507/2009г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о.:
1. В случаите, когато покана за доброволно изпълнение е изпратена с препоръчано писмо с обратна разписка, необходимо ли е тя да бъде връчена лично на нейния адресат, за да е налице редовно връчване?
2. По какъв начин следва да бъде извършено връчването на покана за доброволно изпълнение на задължение, за да е налице редовно връчване и то да породи правни последици – лично на адресата срещу неговия подпис, или може да бъде връчена на друго лице от домакинството му, което е поело задължение да му я предаде, съгласно правилата на чл. 46 ГПК?
3. Когато се изпраща покана за доброволно изпълнение с препоръчано писмо с обратна разписка, приложими ли са общите правила за връчване, визирани в чл. 46 ГПК, или има специални разпоредби, които изключват общите?
Ц. В. Т. оспорва касационната жалба на ищеца и поддържа становище за правилност на въззивното решение в отхвърлителната му част.
Касационните жалби са редовни от външна страна – подадени са от легитимирани страни в преклузивния едномесечен срок съгласно чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт и отговарят на изискванията по чл. 284 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като взе предвид данните по делото и обсъди поддържаните от страните доводи, приема следното:
Въззивният съд е препратил с оглед предоставената му от чл. 272 ГПК процесуална възможност към мотивите на първоинстанционното решение и е изложил и собствени мотиви. Приел е за установено, че между ответника по иска Ц. Т. и [фирма] е възникнало правоотношение по договор за лизинг, а между [фирма] и ищеца [фирма] – правоотношение по договор за застраховка срещу риск „Загуби вследствие неплащане на лизингови вноски”. Съдебният състав е приел за доказани и останалите направени в исковата молба твърдения относно настъпването на застрахователното събитие с преустановяването на плащанията след шестата платена месечна вноска, плащането на застрахователното обезщетение на 08.05.2009г. в размер общо 25 036,23 лв. и поканата до ответника по иска да възстанови на ищеца платената сума като застрахователно обезщетение.
Изложил е съображения, че целта на договора за застраховка е при настъпване на застрахователния риск застрахованият да бъде обезщетен за причинените му вследствие на това вреди, като размерът на обезщетението следва да бъде равен на вредата към деня на настъпване на събитието, като страните могат да уговарят свободно обезщетение и за пропуснати ползи /чл. 208, ал. 3 КЗ, отм./. Изводът за неоснователност на възражението на ответника по иска, че към момента на плащането на застрахователното обезщетение е била дължима сума само в размер на три непогасени лизингови вноски и лихва за забава поради прекратяване на договора за лизинг на 21.07.2008г., е аргументиран с клаузата на т. VІІ.1.1 от Общите условия за застраховане на загуби вследствие неплащане на лизингови вноски, че при настъпването на застрахователното събитие размерът на дължимото застрахователно обезщетение ще обхване всички неплатени лизингови вноски, включително такива с ненастъпил падеж, които общо формират и стойността на лизинговия автомобил, с предвиденото в Общите условия по застраховката условие за плащане на застрахователно обезщетение в посочения размер – невръщане на лизинговия автомобил, както и с обстоятелството, че по делото няма данни автомобилът да е върнат от лизингополучателя на лизингодателя. Поради това въззивната инстанция е заключила, че претърпяната от лизингодателя вреда от настъпването на застрахователното събитие е в размер именно на стойността на автомобила.
За да направи извод за неоснователност на възражението на ответника по иска за погасяване на вземането срещу него по давност, решаващият съдебен състав е изложил съображения, че кратката тригодишна погасителна давност се прилага само по отношение на периодичните вземания на лизингодателя [фирма] към ищеца – застраховател, но не и за вземанията по договор за лизинг, които нямат периодичен характер, нито относно вземането на застрахователя, произтичащо от разпоредбата на чл. 213 КЗ /отм./ поради встъпване на застрахователя в правата на застрахования след плащане на застрахователното обезщетение, по отношение на което тече общата петгодишна давност. Въззивният съд е приел, че към датата на предявяване на исковата молба давност по отношение на главното вземане не е започнала да тече, респективно и правото да се търси по съдебен ред вземането не е било погасено по давност, тъй като не е станало изискуемо.
По отношение на акцесорния иск за лихва е направен извод, че е неоснователен, защото ответникът не е поставен в забава за изпълнение на главното вземане – същият не е получил отправената му от ищеца покана за доброволно плащане, тъй като обратната разписка от 25.05.2009г. не е подписана от него, предвид заключението на съдебно-графическата експертиза.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.
По касационната жалба на ответника Ц. В. Т.:
Първият и вторият, посочени от касатора материалноправни въпроси, са релевантни, тъй като са от значение за спора и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция. Тези въпроси са решени в съответствие с постоянната практика на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 112/15.01.2015г. по т. д. № 2936/2013г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 47/28.05.2015г. по т. д. № 389/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., съгласно която лизинговите вноски с ненастъпил падеж, т. е. лизинговите вноски за периода от прекратяване на договора за лизинг, респективно от връщане на автомобила до крайния срок на договора, не следва да бъдат включени в застрахователното обезщетение по договор за застраховка „Загуби вследствие неплащане на лизингови вноски“; връщането на вещта, ползвана на основание договор за лизинг, свързано с предсрочно прекратяване на договора, освобождава лизингополучателя от задължение за плащане на лизингови вноски за периода след връщането до изтичане на крайния срок на договора. В настоящия случай въззивният съд, като е обсъдил събраните доказателства и е констатирал, че по делото няма данни автомобилът да е върнат от лизингополучателя на лизингодателя, въз основа на което е приел , че претърпяната от лизингодателя вреда от настъпването на застрахователното събитие е в размер на стойността на автомобила и че прекратяването на договора за лизинг би било релевантно в случай, че към момента на прекратяването на договора автомобилът е върнат на лизингодателя, в който случай вредата би се измерила с неплащането на вноските с настъпил падеж, не се е отклонил от постоянната практика на ВКС, обективирана в горепосочените решения.
Доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първите два материалноправни въпроса по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е неоснователен. Съгласно т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК хипотезата на посочения законов текст е налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. По посочените от касатора – ответник първи и втори материалноправни въпроси е формирана постоянна практика на ВКС, поради което дори и същите да се решават противоречиво от съдилищата, то приложение намират решенията на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Третият и четвъртият, формулирани от касатора – ответник, материалноправни въпроси не са релевантни, защото не са обусловили правните изводи на въззивния съд – съдебният състав не е обсъдил въпроса за нищожност на договора за застраховка поради невключването му като вид застрахователен договор в Приложение № 1 към Кодекса на застраховането, нито е приел, че въпреки изпълнението на чуждо недължимо към лизингодателя от лизингополучателя задължение след прекратяването на договора за лизинг, застрахователят е встъпил в правата на застрахования. Въпросът „дали сключеният от застрахователя – ищец и [фирма] договор за застраховката на сключения договор за лизинг е недопустим, както и нищожен поради непосочването на такъв договор в Приложение № 1 към Кодекса на застраховането, в което са записани видовете застрахователни договори” не е поставен във въззивното производство, във въззивната жалба не са релевирани оплаквания в тази насока, поради което с оглед ограничения обхват на въззивното обжалване, предвид правомощията на въззивната инстанция съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК Софийски апелативен съд не се е произнесъл по него.
Посоченият от касатора – ответник пети материалноправен въпрос също не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед данните по делото, приетата за установена от съда фактическа обстановка и изложените в обжалвания съдебен акт правни доводи, въпросът не е коректно формулиран от касатора, тъй като въззивният съд е приел, че е налице основание за възникване на регресно право – ищецът се е суброгирал в правата на застрахования лизингодател поради това, че му е заплатил дължимото застрахователно обезщетение поради възникване на застрахователното събитие – неплащане на лизингови вноски. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивният съдебен акт по този въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен и поради това, че не е налице хипотезата на посочената правна норма. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По въпроса за приложимите давностни срокове за регресните искове по чл. 213 КЗ намира приложение постоянната практика, формирана с т. 14 от ППВС № 7/1977г., съгласно която за регресните суброгационни искове на застрахователя срещу третите лица, които са причинили вредите, се прилага общата давност по чл. 110 и сл. ЗЗД, която започва да тече от момента на изплащането на застрахователните обезщетения на правоимащите лица, тъй като основанието за тези искове не е застрахователното правоотношение, а възниква по силата на даденото от закона право на регрес с факта на изплащането на сумата от застрахователя.
Неоснователен е доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на САС по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и по следните правни въпроси: при едностранно предсрочно прекратяване на договор за лизинг от лизингодателя има ли право последният да претендира от лизингополучателя заплащането на всички лизингови вноски до предвидения срок на прекратения договор за лизинг, въпреки липсата на подобна клауза в този договор; дали правото по чл. 213 КЗ /отм./ е приложимо за застрахователя и при сключените договори за застраховка на договорите за лизинг; дали застрахователят изпълнява чуждо задължение или собствено такова, произтичащо от застрахователния договор в случаите, когато е направена застраховка за отдаден под лизинг автомобил. По посочените правни въпроси е формирана постоянна практика на ВКС в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, която не се налага да бъде променяна.
Посоченият от касатора въпрос „дали разглежданата застраховка по договор за лизинг не се явява нищожна поради липсата на съществени елементи на един застрахователен договор” не отговаря на основната предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като е ирелевантен поради това, че не е обусловил правните доводи на въззивния съд.
Посочените от касатора първи и втори процесуалноправни въпроси не обуславят извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в осъдителната му част, тъй като въззивният съд е разгледал иска на предявеното основание по чл. 213 КЗ /отм./. В исковата молба и в хода на съдебните производства ищецът поддържа, че претендира сумата като регресно вземане за изплатено застрахователно обезщетение на застрахованото лице лизингодател [фирма] по покрит застрахователен риск, произтичащ от настъпване на застрахователното събитие – неплащане на лизингови вноски от страна на ответника, поради това, че се е суброгирал в правата на застрахования лизингодател, т. е. правната квалификация на иска е по чл. 213 КЗ /отм./ и същата е определена от съдебния състав съобразно принципа на служебното начало въз основа на твърдените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства и заявения петитум в съответствие с постоянната практика на ВКС. Поради изложените съображения посочените въпроси не са решени в противоречие с цитираните от касатора решение № 168/05.06.2014г. по гр. д. № 5010/2013г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 306/29.06.2011г. по гр. д. № 961/2010г. на ВКС, ГК, І г. о., решение № 16/24.03.2011г. по т. д. № 354/2010г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 125/15.07.2013г. по гр. д. № 14/2013г. на ВКС, ГК, ІІ г. о., решение № 19/30.05.2011г. по гр. д. № 262/2010г. на ВКС, ГК, ІІ г. о.
Неоснователен е доводът на касатора – ответник за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в осъдителната му част по третия процесуалноправен въпрос, тъй като същият не е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК – решение № 212/01.02.2012г. по т. д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 990/24.03.2010г. по гр. д. № 47/2009г. на ВКС, ГК, I г. о., включително посочените от касатора решение № 268/21.11.2011г. по гр. д. № 191/2011г. на ВКС, ГК, ІІ г. о., решение № 415/25.01.2012г. по гр. д. № 1332/2010г. на ВКС, ГК, І г. о., решение № 10/04.07.2011г. по гр. д. № 533/2010г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 157/08.11.2011г. по т. д. № 823/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 230/05.03.2012г. по т. д. № 1041/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 346/25.11.2011г. по гр. д. № 1387/2010г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о. Въззивният създ е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство и направените оплаквания. Разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и ал. 4 ГПК задължават въззивния съд да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху собствените си изводи по приложението на закона, които следва да намерят писмено отражение в мотивите към решението. Препращането към мотивите на първоинстанционния съд съгласно чл. 272 ГПК не дава основание на въззивния съд да откаже изобщо излагането на свои мотиви по същество на спора, в които да даде отговор на направените пред него оплаквания. Въззивният съд в съответствие с постоянната практика на ВКС е обсъдил събраните по делото доказателства и е формирал собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, съобразявайки определените с въззивната жалба предели на въззивното производство. Въззивният съд е изложил мотиви по съдържащите се във въззивната жалба доводи и ги е счел за неоснователни и недоказани. Доколко направените изводи са обосновани и законосъобразни, в каквато насока са изложени доводи в касационната жалба, е въпрос, относим към правилността на обжалваното решение, и представлява основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Предвид изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в осъдителната му част.
По касационната жалба на ищеца [фирма]:
Посочените от касатора – ищец правни въпроси не обуславят извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради няколко съображения. От една страна, тези въпроси не са обсъдени от въззивната инстанция и не са обусловили правните изводи в обжалваното решение. От друга страна по въпроса „за начина, по който следва да се получи изпратената по пощата, с препоръчано писмо с обратна разписка – заповед за уволнение – за да се счете, че е налице редовно връчване” по реда на чл. 290 ГПК са постановени решение № 283/06.04.2010г. по гр. д. № 507/2009г. на ВКС, ГК, III г. о. и решение № 39/ 27.02.2012г. по гр. д. № 410/2011г. на ВКС, ГК, III г. о., в които е прието, че за да е надлежно връчването по пощата, не е необходимо то да е извършено лично на получателя; редовно е и всяко друго връчване, което е допустимо съобразно общите правила, уредени в чл. 46 и чл. 47, във вр. с чл. 41, ал. 3 ГПК /отм./, сега чл. 42 и чл. 44 ГПК, както и съобразно специалния закон – чл. 36 от Закона за пощенските услуги. Двете решения на ВКС са относими към формулираните от касатора – ищец правни въпроси, тъй като дават отговор на по-общ въпрос – за начина на връчване на пощенски пратки, но не могат да бъдат приложени към данните по делото. В настоящия случай поканата за доброволно изпълнение, изпратена с препоръчано писмо с обратна разписка, върху която е отразена като дата на получаване датата 25.05.2009г., не е получена от ответника по иска /заключение на съдебно-графическа експертиза, предвид оспорването на подписа върху известието за доставяне от ответната страна/, нито са налице данни кое е лицето, подписало известието за доставяне, и дали същото е упълномощено от ответната страна.
Предвид изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу Ц. В. Т. иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Предвид съображенията за липса на поддържаните от касаторите предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на спора разноски на касаторите не се дължат.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2080 от 17.11.2014г. по т. дело № 1654/2014г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 9 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.