О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 253
София, 04.04.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 34/2011 година по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. В. К. в качеството на пълномощник на С. Д. С. срещу решение № 259 от 14.10.2010 г. по гр.д. № 765/2010 г. на Великотърновския окръжен съд. В жалбата са изложени доводи за недопустимост на решението в частта по иска по чл. 109а ЗС, както и за неправилност в частта, с която е отхвърлен предявения установителен иск за собственост поради необоснованост, противоречие с материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение е обосновано от касатора с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, които е разрешил в противоречие с практиката на ВКС, разрешавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поставени са следните въпроси: противоречието между мотиви и диспозитив на съдебното решение представлява ли съществено нарушение на процесуалните правила и основание ли е за отмяна на постановеното решение; допустим ли е иск по чл. 109а ЗС за определяне на граница между два съседни имота и свързания с него установителен иск за спорното право, в случаите, когато за имотите има одобрена кадастрална карта, но същите не са урегулирани и границата между тях е отразена в кадастралната карта като спорна; процесуално допустимо ли е решението на съда, с което е определена граница между два имота по реда на чл. 109а ЗС, която не съвпада с претендираната от ищеца и ответникът не е направил искане за определяне на граница; длъжен ли е въззивният съд да анализира всички доказателства по делото, да направи преценка кое от тях приема за достоверно, кое е относимо към спора, както и да изложи фактическите си изводи, направени въз основа на събраните доказателства; приложима ли е нормата на чл. 200 ЗУТ относно минималните размери на имотите по чл. 19 ЗУТ при разрешаване на спор във връзка с определяне на вярната имотна граница; могат ли части от имоти, за които има спор към кой от съседните имоти принадлежат, да се придобиват по давност или на друго правно основание, без да отговарят на изискванията на самостоятелен УПИ. По първия въпрос се позовава на ППВС № 7/1965 г. и решение № 25 от 01.04.1980 г. по гр.д. № 19/80 г. на ОСГК на ВС, по втория- на решение № 1161 от 14.11.2008 г. по гр.д. № 4852/07 г. на ІІ г.о. и решение № 83 от 24.02.2009 г. по гр.д. № 75/2009 ІІ г.о., по третия – на решение № 698 от 22.11.2005 г. по т.д. № 167/2004 г. на ТК, І о., решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр.д. № 4744/08 г. на І г.о., решение № 422 от 03.06.2010 г. по гр.д. № 805/09 г. на І г.о., решение № 324 от 22.04.2010 г. по гр.д. № 1413809 г. на ІV г.о., решение № 589 от 2.06.2010 г. по гр.д. № 1359/09 г. на І г.о., решение № 1116 от 01.10.2008 г. по гр.д. № 4876/07 г., по последния въпрос- на решение от 27.03.2003 г. по гр.д. № 548/02 г. и решение № 259 от 14.10.2010 г. по в.гр.д. № 765/2010 г. на Великотърновския окръжен съд.
В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация [фирма] [населено място] чрез процесуалния си представител адв. Д. М. изразява становище, че не са налице сочените от касатора предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване, взе предвид следното:
С обжалваното решение е отменено решение № 90 от 31.05.2010 г. по гр.д. № 219/09 г. на Районен съд Павликени и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен установителният иск за собственост на 64.743/100 ид. части от терен с площ 695 кв.м, представляващ югоизточната част от имот с идентификатор № 07716.501.1 по кадастралната карта на [населено място], предявен от С. С. против [фирма] и е постановено на основание чл. 109а ЗС, че границата между имот с идентификатор № 07716.501.1 и имот с идентификатор № 07716.501.2 по кадастралната карта на [населено място], съвпада с очертаната със зелен цвят линия върху скица – копие от кадастралната карта, приложена на л. 193 от делото, която съставлява неразделна част от решението.
По делото е прието за установено, че по силата на 20 броя договора за покупко- продажба, оформени с нотариални актове, ищецът С. С. е придобил право на собственост върху 64.743/100 ид. части от недвижим имот, представляващ дворно място от 4 500 кв.м, попадащо в поземлен имот № 1121 в кв. 101 по ПУП на [населено място], заедно със същите идеални части от построените в имота стопански постройки с производствено предназначение: лаборатория, два бр. канцеларии, склад за резервни части, стол, склад държавен резерв – гараж, склад метали, техническа работилница, склад за брашно /бивша електроцентрала/, мелничен производствен корпус. Продавачи по договорите са наследници на бившите собственици на “Мелница Р.”, на които имотът е бил възстановен на основание ЗВСОНИ. Установено е, че по реда на ЗНЧИМП през 1951 г. са били одържавени мелница от 1580 кв.м и дворно място от 4 500 кв.м. През 1955 г. са били завзети за държавни и допълнителни постройки към мелницата- електроцентрала, конюшня, техническа работилница, навес, 2 свинарника, кокошарник, пещ за хляб и жилищни помещения. Освен реституирания имот, в границите на имот пл.№ 1121 се е намирала и “З.” [населено място], продадена през 2000 г. от [фирма] на [фирма], както и рибарници. С одобрената през 2006 година кадастрална карта и кадастрален регистър на [населено място] от имот пл.№ 1121 са образувани три самостоятелни имота: имот с идентификатор № 07716.501.1 с площ 12 339 кв.м, записан на [фирма], имот с идетнификатор № 07716.501.2, записан на ищеца С. С. и имот с идентификатор № 07716.501.3, записан на [фирма]. В кадастралната карта вътрешните граници между тези имоти са обозначени с пунктирана линия като спорни. Твърдението на ищеца е било, че площ от имот с идентификатор № 07716.501.2, заключена между червената линия по б. А-Б-В- Г и заснетата в кадастралната карта кадастралната граница, е принадлежал на “Мелница Р.”, реституиран на бившите собственици, владяна е от тях и от ищеца в продължение на повече от 10 години, поради което като собственик на идеални части от реституирания терен на “Мелница Р.”, е собственик на същите идеални части от спорната площ.
За да отхвърли установителния иск за собственост въззивният съд е приел, че спорната площ не е част от реституирания терен на “Мелница Р.”. Обосновал е извода си с това, че с влязло в сила решение № 5457 по адм. д.№ 6698/03 г. на ВАС, по което страни са били праводателите на ищеца, а ответникът е бил конституиран като заинтересована страна, било прието, че не се установява от “Мелница Р.” да е била одържавена площ, надхвърляща посочената в съставения акт за завземане на имота за държавен площ от 4 500 кв.м. Намерил е за неоснователно и твърдението на ищеца за придобиване на право на собственост върху спорната площ на основание давностно владение, като е посочил, че тази площ не отговаря на изискванията на чл. 19 ЗУТ за минимални размери на парцелите, освен това не е доказано ищецът да е упражнявал владение върху тази площ, доколкото същата е част от вътрешните пътища в имота на ответника и служи за достъп до собствените му сгради и съоръжения. По тези съображения съдът е отхвърлил предявения от установителен иск за собственост, след което на основание чл. 109 а ЗС е постановил, че границата между двата имота минава по зелената линия на скицата на вещото лице.
Настоящият състав не намира основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която съдът се е произнесъл по иск с правно основание чл. 109а ЗС с оглед проверка на неговата допустимост. Искът по чл. 109а ЗС има за предмет определяне на границата между съседни имоти. Константна е съдебната практика, че този иск е допустим, когато границите на съседните имоти е неясна, неизвестна или спорна. Затова не може да се води иск по чл. 109 а ЗС за определяне границата между урегулирани поземлени имоти, както и за определяне границата на имоти, възстановени по реда на ЗСПЗЗ и ЗВСГЗГФ, тъй като тя е определена с плана за регулация, съотв. с картата на възстановената собственост или плана за земеразделяне. В съдебната практика и в правната доктрина е възприето разбирането, че искът по чл. 109а ЗС по своя характер е специален установителен иск, по който всяка от страните има едновременно правното положение на ищец и на ответник и носи тежестта да докаже териториалния обхват на притежаваното от нея право на собственост. Тъй като вярната имотна граница между съседните имоти може да бъде само една, при определяне на нейното местоположение съдът не е обвързан нито от посочената от ищеца граница, нито от посочената от ответника, а е длъжен въз основа на събраните по делото доказателства да установи действителното правно положение. В този смисъл е и решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр.д. № 4744/08 г. на ВКС, І г.о., постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК. С оглед на това, доводите в касационната жалба и изложението към нея по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, че решението в частта по иска по чл. 109 а ЗС е недопустимо, тъй като съдът е определил границата между имотите на страните по своя преценка, а не както е било поискано от ищеца, като на практика е уважил иск за собственост на ответника, какъвто той не е предявявал, не обосновават извод за недопустимост на въззивното решение, тъй като не е налице произнасяне в отклонение от диспозитивното начало или изцяло по непредявен иск.
Изложеното дава отговор и на поставения въпрос допустимо ли е съдът в производство по иск по чл. 109а ЗС да определи границата между два съседни имота, като приеме, че спорният терен е собственост на ответника, без да е предявен насрещен иск. При наличието на задължителна по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК практика на ВКС по този въпрос, доколкото не се твърди същата да е неправилна, не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по поставения от касатора правен въпрос допустим ли е иск по чл. 109а ЗС за определяне на граница между два съседни имота и свързания с него установителен иск за спорното право, в случаите, когато за имотите има одобрена кадастрална карта, но същите не са урегулирани и границата между тях е отразена в кадастралната карта като спорна. Въззивният съд е дал положителен отговор на този въпрос, а това разрешение съответства на поддържаната от касатора, включително и пред настоящата инстанция, теза. Поради това въпросът, макар да е бил включен в предмета на делото, не е обуславящ изхода на спора и не може да обоснове допускане на касационно обжалване.
Нямат решаващо значение за изхода на настоящото дело и въпросите приложима ли е нормата на чл. 200 ЗУТ относно минималните размери на имотите по чл. 19 ЗУТ при разрешаване на спор във връзка с определяне на вярната имотна граница и могат ли части от имоти, за които има спор към кой от съседните имоти принадлежат, да се придобиват по давност или на друго правно основание, без да отговарят на изискванията на самостоятелен УПИ. Това е така, тъй като твърдението на касатора за придобиване по давност на идеални части от спорния терен е намерено за неоснователно и по други съображения, а именно, че като елемент на придобивната давност, владението трябва да бъде явно и несъмнено, докато в случая по делото е било установено, че спорната ивица земя не е заградена и представлява част от вътрешните пътища в имота на ответника, която служи за достъп до собствените му сгради и съоръжения, т.е. владяна е едновременно и от двете страни. Оттук е направен извод, че владението на ищеца е не е било несъмнено и следователно не може да доведе до придобиване на имота по давност.
Въпросът дали е налице противоречие между мотиви и диспозитив на съдебното решение и съставлява ли това противоречие съществено нарушение на съдопроизводствените правила, също не може да обоснове достъп до касационно обжалване, тъй като пороците на въззивното решение по смисъла на чл. 281,т.3 ГПК, съставляващи основания за касирането му, не са сред посочените в чл. 280, ал.1 ГПК критерии за селекция на касационните жалби. Този въпрос е относим към правилността на въззивното решение и не може да се обсъжда в производството по чл. 288 ГПК, чийто предмет е ограничен единствено до установяване наличието на предпоставките по чл. 280, ал.1 ГПК.
Поставеният в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правен въпрос за задължението на съда да обсъди всички доказателства и доводите на страните, е съществен за изхода на всяко дело, но в случая не се установява същият да е разрешен в противоречие с трайно установената съдебна практика. Въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства във връзка с доводите на страните и е посочил кои факти приема за установени въз основа на тях. Мотивирал се е защо приема, че спорната площ не е част от възстановения по ЗВСОНИ терен на “Мелница Р.”, както и защо приема, че част от него е собственост на ответника. В тази насока са взети предвид заключението на съдебно- техническата експертиза, която е отразила графично съществуващите преди национализацията сгради и новопостроените, влязлото в сила решение по адм.д. № 6698/2003 г. на ВАС, сключеният на 16.05.2000 г. договор между [фирма] /в ликвидация/ и [фирма] договор за покупко- продажба на “З. Б. Ч.”.
В обобщение, не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал.1,т.1, 2 и 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 259 от 14.10.2010 г. по гр.д. № 765/2010 г. на Великотърновския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: