О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 253
[населено място] 04.05. 2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на трети април през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№152/17г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Държавата,представлявана от Министъра на финансите против решение №201/08.08.16г. по т.д.№334/16г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение №68/25.01.16г. по т.д.№343/15г. по описа на Варненски окръжен съд, с което Държавата е осъдена да заплати на [фирма]/н/ на основание чл.499 ГПК и чл.86 ЗЗД сумите 897 382,92 лв.,представляваща получена от Държавата,в качеството й на присъединен чрез АДВ –В. взискател по изпълнително дело и 275 110,19 лв.,представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 27.02.12г. до 27.02.15г.
В касационната жалба са изложени оплаквания за недопустимост /поради липса на пасивна процесуална легитимация на Държавата, представлявана от Министъра на финансите и поради непредявяване на иска в едногодишния срок по чл.649 ал.1 ТЗ/ и неправилност на постановеното въззивно решение , поради допуснати от него нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон.
Ответникът [фирма]/н/ възразява срещу сочените от касатора основания за допускане на решението на ВАпС до касационно обжалване,както и по същество изложените в касационната му жалба оплаквания за неправилност на същото.
Третите лица Б. З. М.,М. И. М. и З. И. М. /наследници на И. М.,срещу когото,в качеството му на едноличен търговец с фирма „З. – И. М.“ е било образувано и водено изпълнителното дело/ не вземат становище по касационната жалба.
Съставът на Върховен касационен съд, Първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
За да потвърди постигнатия с първоинстанционното решение резултат, ВАпС е приел,че конституираният с исковата молба ответник – Държавата,чрез Министъра на финансите е пасивно легитимиран да отговаря по предявените срещу него искове.Обосновал се е с разпоредбата на чл.31 ал.1 ГПК,уреждаща представителството на Държавата в гражданския процес.За да приеме за неоснователно възражението на ответника-въззивник,че по исковете следва да отговаря НАП,след като сумата по изпълнителното дело е преведена в нейна полза,ВАпС е посочил,че агенцията не разполага с обща представителна власт,а само с такава,възложена й от държавата по извършване на конкретни действия по установяване,обезпечаване и събиране на държавни вземания.По съществото на повдигнатия пред него спор въззивният съд е възприел като категорично установени и неоспорени факти,че ищецът [фирма] /н/ е взискател по изпълнителното производство, образувано по негова молба срещу [фирма]; че последният е имал към Държавата публични задължения в общ размер 897 382,92 лв.,поради което последната е присъединена на основание чл.458 ГПК служебно от ДСИ като взискател по изпълнението; впоследствие при проведена от ДСИ публична продан възбраненият недвижим имот – хотел „Д.“ в [населено място] е възложен на взискателя [фирма],който е заплатил по сметката на ДСИ горната сума,която е преведена по сметка на АДВ за погасяване на публичните задължения на длъжника по изпълнението.Прието е за безспорно,че Държавата,чрез НАП, е получила процесната сума от 897 382,92 лв. Съобразено е като безспорно и обстоятелството,че впоследствие по предявен от трето лице [фирма],заявило самостоятелни права върху имота,иск с влязло в сила решение е признато за установено,че [фирма] не е собственик на имота и дружеството е съдебно отстранено от него.Въз основа на тези обстоятелства съдът е направил извод,че са осъществени предпоставките на чл.499 ал.1 ГПК за уважаване на иск за връщане на платената на присъединения взискател на съдебно отстранения купувач цена за имота. По определените от съда като спорни между страните /с оглед въведените с въззивната жалба оплаквания/ въпроси представлява ли плащането на сумата по сметката на ДСИ от посочено в нареждането трето лице / [фирма]/ внесена цена по смисъла на чл.499 ал.1 ГПК и какъв е размерът на внесената цена, ВАпС е изложил съображения,че, доколкото в платежното нареждане е посочено както основанието,на което се извършва плащането,така и,че това се прави от името на [фирма], то плащането е осъществено от третото лице по мандатно правоотношение между двете дружества .По размера съдът е приел , че съдебният изпълнител е бил обвързан от съобщения му такъв от публичния изпълнител,а именно – сумата 897 382,92 лв.,независимо,че сумите са предмет на различни публични изпълнителни дела и представляват публични задължения към различни държавни структури.По претенцията за лихва за забава въззивният съд се е позовал на задължителна съдебна практика,приемаща,че такава се дължи от датата,на която сумата е била внесена по сметката на съдия-изпълнителя /което в случая е осъществено на 02.06.2006г./. Възприемайки като частично основателно направеното от ответника възражение за погасяване по давност на претенцията за лихва /отново съобразявайки постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС/, съдът е заключил,че такава се дължи само за периода от три години преди завеждането на исковата молба,с което е споделил и крайния такъв извод на първоинстанционния съд.
Така постановеното решение на ВАпС е валидно и допустимо. Пасивната легитимация на Държавата,представлявана от Министъра на финансите в настоящото исковото производство е надлежно обоснована и установена.Ответник по иска с правно основание чл.499 ал.1 ГПК е взискателят в изпълнителното производство. Съгласно разпоредбата на чл.458 ГПК по презумпция Държавата е винаги присъединен взискател за дължимите й от длъжника публични вземания. На основание посочената разпоредба и ДСИ в образуваното изпълнително производство е конституирал именно Държавата като присъединен взискател.Доколкото разпоредбата на изр.2 от чл.458 ГПК изисква извършване на процесуално действие от съдия-изпълнителя по изпращане на съобщение до НАП за всяко започнато от него изпълнение и разпределение, систематичното тълкуване на разпоредбата във връзка с предходното изречение на същия член определя това действие като необходимо с оглед получаването на информация за размера на задълженията,а не налага извод,че като взискател в изпълнението се конституира НАП. От друга страна възложеното на НАП по силата на чл.3 т.3 ЗНАП правомощие да събира публични вземания на държавата,не я прави страна нито в изпълнителното,нито в исковото производство,образувано по повод събрани суми за такива задължения. Фактът,че законодателят е предоставил на НАП правосубектност с разпоредбата на чл.2 ал.2 от ЗНАП би имал значение за правоотношения,в които агенцията е встъпила в качеството й на самостоятелен правен субект.Посочвайки изрично с чл.3 на същия закон нейните функции и правомощия, законодателят не е предвидил специална норма,която да обуслови участието й в исковия процес като самостоятелна страна /вместо Държавата/ по иск за връщане на платената цена при евикция или да дерогира приложението на чл.31 ал.1 ГПК,съгласно която в този процес Държавата се представлява от Министъра на финансите. Пасивната процесуална легитимация на ответника по иска по чл.499 ал.1 ГПК се определя от качеството му на взискател в изпълнителното производство,а такъв по смисъла на чл.458 ал.1 ГПК е именно Държавата.
Предявените искове са за попълване масата на несъстоятелността на ищцовото дружество,но не са сред специалните искове, посочени в разпоредбата на чл.649 ал.1 ТЗ,поради което предявяването им не е обвързано със срок /преклузивен/,пропускането на който би довел до недопустимост на иска. Поради това въззивното решение,постановено по иск по чл.499 ал.1 ГПК срещу ответник Държавата,представлявана по реда на чл.31 ал.1 ГПК, е допустимо.
В обосноваване на искането си решението да бъде допуснато до касационно обжалване в приложеното към касационната жалба изложение на основанията по чл.284 ал.1 т.3 ГПК касаторът поставя с хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, считани от него като релевантни за изхода на делото, следните материално-правни въпроси: 1.Може ли съдът да се позове на частен документ като приеме за настъпил описан в него факт,без да вземе предвид оспорването му от другата страна и липсата на други доказателства относно твърдения факт?; 2.Необходимо ли е обсъждането на всички събрани по делото доказателства,както и на всички доводи на страните,свързани с твърденията им?; 3.Може ли съдът да направи извод за плащане от трето лице по съглашение с ищеца ако последният не е навел доказателства в тази насока,въпреки направено оспорване от ответника или ако наведените доказателства не са годни доказателствени средства? ; 4. Изписването в графа „основание за плащане/още обяснения“ на платежно нареждане от трето,неучастващо в делото лице „от името на страна в процеса“ доказва ли в процеса волята на това лице и съглашение между него и страната в процеса? и 5.Може ли ищецът да търси с иск по чл.499 ГПК заплатената цена ако тя не е внесена от него,а от трето лице?
С хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК касаторът е поставил още три въпроса: 6.Разполага ли купувачът с иск по чл.499 ГПК в случай,че трето лице е заплатило предложената от купувача цена?; 7.Какво е значението на думите „внесената от него цена“? и 8.При иск по чл.499 ГПК приложима ли е разпоредбата на чл.192 ЗЗД досежно търсените лихви?.
Касационното обжалване на въззивното решение се допуска, съгласно чл.280 ал.1 ГПК,когато с него е разрешен материално-правен или процесуално-правен въпрос от значение за изхода на делото при наличие на някоя от допълнителните предпоставки на т.т.1,2 или 3 от същия член. Съгласно указанията,дадени в т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС от значение за изхода на делото е този правен въпрос,който е бил включен в предмета на спора от страните и е обусловил решаващите правни изводи на съда по конкретното дело.Нямат характер на правни въпросите,които са от значение за правилността на обжалваното въззивно решение,за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и за обсъждане на събраните по делото доказателства,тъй като това не е предмет на производството по чл.288 ГПК.
Първият от въпросите касае представения с исковата молба и приложен по изпълнителното дело платежен документ от дата 02.06.06г.,удостоверяващ постъпването по сметка на съдия-изпълнителя по изпълнителното дело на сумата 897 382,92 лв.,която с последващо преводно нареждане е изплатена от сметката на последния по сметка на АДВ. Така формулиран , въпросът не може да обоснове наличие на общ критерий за допустимост на касационното обжалване,доколкото не кореспондира с фактите по делото и не е обуславящ решаващите изводи на съда. В хода на делото пред първата инстанция този документ не е бил оспорен по реда на чл.193 ГПК в преклузивните срокове, както не е бил оспорен и самият факт на постъпването на посочената в платежния документ сума в полза на бюджета чрез последващия й превод от сметката на ДСИ. Въззивният съд не е направил изолиран /само въз основа на нареждането от 02.06.06г./ извод за основателност на претенцията,а е кредитирал частния документ във връзка с останалите обстоятелства по делото – за да бъде изплатена от сметката на ДСИ за погасяване на публичните вземания на Държавата /който факт съдът е приел за безспорен/,сумата очевидно е била постъпила преди това по нея.Поради това и направеното едва в първото по делото заседание формално оспорване във връзка с изискванията за реквизити на документа, удостоверяващ постъпването на сумата по сметката на ДСИ, не е възприето като оборващо доказателствената му сила.
Вторият въпрос е свързан с оплакване на касатора за липса на произнасяне на въззивния съд по доводите му,че сумата не е получена в цялост от Държавата,тъй като, след постъпването й по публичното изпълнително дело, е била разпределена към различни териториални общински и държавни структури. Въпросът е фактологически неверен,поради което и цитираната от касатора съдебна практика е неотносима и не обуславя допускане на обжалване в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.Във въззивното решение не липсва изобщо произнасяне по посоченото възражение,а това възражение е прието за неотносимо, доколкото съдът е приел за релевантно за спора само обстоятелството,че на съдебния изпълнител е бил съобщен от публичния изпълнител размер на публични задължения 897 382,92 лв.,която сума и е била преведена по публичното изпълнително дело за погасяването им и доколкото това плащане е с източник платена от купувача цена, по силата на чл.499 ГПК води до възникване правото на последния да я иска обратно.
Следващите пет въпроса гравитират около приетия за установен по делото факт,че в платежното нареждане от 02.06.06г.,с което по сметката на ДСИ е внесена сумата 897 382,92 лв.,като наредител е посочено трето лице – [фирма]. Този факт ВАпС е възприел като неводещ до промяна на правния извод за дължимост на сумата, доколкото от съдържанието на документа /в който е посочен номерът на изпълнителното дело и,че сумата се внася „от името на [фирма]“/цит./, може да бъде направен извод,че заплащането на цената от третото лице е извършено въз основа на мандатно правоотношение между наредителя и купувача [фирма].Последното съждение на съда не представлява решаващ извод,обусловил крайния резултат по спора,доколкото вида на вътрешните отношения между наредителя на сумата и лицето,от името на което се извършва плащането , не е определящ за основателността на иска по чл.499,който се интересува единствено от факта,че плащането се извършва от името на /вместо и за сметка на/ задълженото със сумата лице – ищецът – купувач на недвижимия имот. Петият и шестият от въпросите не са зададени коректно,доколкото пропускат факта,че в платежния документ се посочва , че плащането се извършва от името на [фирма] и е в размер на дължимата от това дружество по изпълнителното дело сума от продажната цена. Поради всичко това посочените дотук въпроси нямат характер на правни по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК вр. т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
Цитираното и представено с изложението в обосноваване на допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК решение по чл.290 ГПК №122/09.11.15г. по т.д.№1946/14г. на ВКС,ТК, второ отделение, приемащо необходимост от ангажиране на други годни доказателства при данни за извършено плащане от чуждо име и за чужда сметка от трети лица,е постановено в отговор на правния въпрос „Дали извършеното от трето лице частично плащане на задължение на ответника към ищеца представлява признание на дълга от страна на ответника“. Доколкото в случая липсва породен спор,свързан с погасяването на конкретно парично задължение между две страни по договорно правоотношение, даденият от ВКС отговор на правния въпрос не би могъл да обвърже със задължителна сила начина на разрешаване на настоящия казус и следователно решението не се явява постановено в противоречие с посоченото решение на ВКС.
Седмият въпрос е поставен хипотетично.Очевидно се иска тълкуване на цитата от разпоредбата на чл.499 ал.1 изр.1 ГПК,като се цели отговор в хипотезата на т.3 на чл.280 ал.1 ГПК, ограничаващ плащането на цената по публична продан само чрез лично извършени действия от страна на купувача. Доколкото въззивният съд не е разсъждавал върху значението на посочения израз,прилагайки разширително тълкуване на употребения израз „внесена от него цена“,въпросът също не осъществява общия критерий за допустимост на обжалването пред ВКС.Не е обоснован и допълнителният такъв по чл.280 ал.1 т.3 ГПК,съобразно указанията,дадени в т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК е посочена формално с цитиране текста на самата разпоредба,без да се обосновава необходимостта от създаването на практика,игнорираща използването в случаи като конкретния на правната възможност, създадена с диспозитивната норма на чл.73 ЗЗД.
Последният от въпросите касае акцесорния иск за лихва,който съдът е уважил частично след съобразяване направеното от касатора възражение за погасяване по давност. По поставения въпрос липсва произнасяне на въззивния съд,а възражението за приложимост на разпоредбата на чл.192 ЗЗД и спрямо иска по чл.499 ГПК е направено едва в писмената защита.Доколкото такова не е направено в предвидения в чл.131 ГПК процесуален срок и същото е свързано с определени твърдения за факти,налагащи събиране на доказателства,а не се касае до приложение на материално-правна норма,която въззивният съд е бил длъжен да съобрази служебно, следва да се приеме,че въпросът не е бил въведен в предмета на спора и съдът не е имал задължение да се произнесе по него,тъй като възражението е било преклудирано.Това означава , че и по този въпрос не е осъществен общият критерий за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, което е самостоятелно основание за отказ,съгласно указанията на т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
По тези съображения настоящият състав на ВКС,Първо търговско отделение намира,че не са налице изискуемите от закона предпоставки за допускане на обжалваното въззивно решение до касационен контрол.
В отговора на касационната жалба ответникът по нея не е направил искане за присъждане на разноски за настоящата инстанция,поради което такива не се дължат. Поискано е присъждане на направени в първата и въззивната инстанции /при отказ на последните да сторят това,респ. отказът на В. е потвърден с решението на ВАпС/, като се представят доказателства за извършването на такива разноски. ВКС не дължи произнасяне по така направено искане,доколкото то не е направено по предвидения в ГПК процесуален ред.
По тези съображения, Върховен касационен съд, Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №201/08.08.16г. по т.д.№334/16г. на Варненски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.