О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 254
гр. София, 17.05.2019 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти февруари две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 3753 по описа на Върховния касационен съд за 2018 год. на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение № 77 от 18.04.2018 год. по в. гр. д. № 668/2017 год. Ловешкият окръжен съд като въззивна инстанция, е отменил решение № 58 от 08.09.2017 год. по гр. д. № 420/2015 год. на Луковитския районен съд в частта, с която е отхвърлен искът за делба, предявен от С. П. Б. и С. П. Б.-С. срещу С. Й. Б.-А., Д. С. Б., К. В. Б. и С. В. Б. на следните недвижими имоти, намиращи се в землището на [населено място], [община]: 1. Поземлен имот в местността „У.”, съставляващ имот № * по плана за земеразделяне, с начин на трайно ползване полска култура, с площ 9,400 дка, четвърта категория на земята, при граници и съседи: ПИ № *, ПИ № *, ПИ № *, ПИ № *, ПИ № *, ПИ № *, ПИ № *, ПИ № * и ПИ № *; 2. Поземлен имот в местността „Ж.”, съставляващ имот № * по плана за земеразделяне, с начин на трайно ползване полска култура, с площ 11,200 дка, пета категория на земята, при граници и съседи: ПИ № *, ПИ № *, ПИ № * и ПИ № *; 3. Поземлен имот в местността „П. П.”, съставляващ имот № * по плана за земеразделяне, с начин на трайно ползване нива, с площ 8,956 дка, трета категория на земята, при граници и съседи: ПИ № *, ПИ № *, ПИ № * и ПИ № *; 4. Поземлен имот в местността „П. П.”, съставляващ имот № * по плана за земеразделяне, с начин на трайно ползване нива, с площ 7,155 дка, трета категория на земята, при граници и съседи: ПИ № *, ПИ № *, ПИ № *, ПИ № * и ПИ № *, като е допуснал делбата на последните при установените с първоинстанционното решение квоти. На основание чл. 537, ал. 2, изр. последно ГПК е отменил нот. акт № 97/13.12.2010 год. в частта по отношение правото на собственост на С. Й. Б.-А. и В. Й. Б. (респ. неговите наследници Д. С. Б., К. В. Б. и С. В. Б.), за размера над притежаваните от тях общо 5/8 ид. ч. (или съгласно съдебното решение 60/96 ид. ч., от които – 30/96 ид. ч. за С. Б.-А., 10/96 ид. ч. за Д. С. Б., 10/96 ид. ч. за К. В. Б. и 10/96 ид. ч. за С. В. Б.) от описаните имоти. В останалата част, с която е допусната делбата на подробно описаните 25 поземлени имота в землището на [населено място], [община], между съделителите С. Й. Б.–А., С. П. Б., С. П. Б.–С., Д. С. Б., К. В. Б. и С. В. Б. при посочени в първоинстанционото решение квоти, и е отхвърлен искът за делба на всички 29 процесни имота срещу И. И. И., С. В. В., В. В. И., Е. П. И. и П. Д. И., първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба вх. № 4195 от 06.06.2018 год. в срок от Д. С. Б., К. В. Б. и С. В. Б., [населено място], чрез пълномощника им адв. А. А. и с касационна жалба вх. № 4342 от 12.06.2018 год. в срок от С. Й. Б.-А., [населено място]. В двете касационни жалби се поддържа, че решението е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Въззивният съд неправилно е приел, че първоинстанционното решение е постановено при допуснато процесуално нарушение – изготвен непълен доклад по чл. 146 ГПК. В отклонение от диспозитивното начало и чл. 266, ал. 3 ГПК, при липса на наведени оплаквания във въззивната жалба, повторно е указал на въззивниците, че не сочат доказателства за възстановяване на процесните недвижими имоти /под номера 3,8,10 и 12 от исковата молба/ на името на общия наследодател и е допуснал събирането на доказателства по възражението за придобивна давност /договор за наем с ЕТ „П. Ч.“, решение № 31/28.07.1999 год. на ОСЗГ – гр. Луковит, документи от ОСЗ Луковит, свидетелски показания/. Излагат се съображения, че е недопустимо въззивният съд служебно да проверява неправилността на първоинстанционното решение, без във въззивната жалба да са наведени конкретни оплаквания за това.
В изложението към касационната жалба на Д. С. Б., К. В. Б. и С. В. Б. се поставят следните правни въпроси, разрешени според касаторите в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: 1. Допустимо ли е въззивният съд да допълни доклада на първоинстанционния съд по въпроси, за които във въззивната жалба не се сочат оплаквания? 2. Допустимо ли е въззивният съд да даде указания относно предприемане на процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които страната е пропуснала да извърши в първата инстанция единствено поради свое процесуално бездействие и при наличие на надлежно дадени указания от страна на първоинстанционния съд в изготвения от него доклад по реда на чл. 146 ГПК? 3. Допустимо ли е въззивният съд служебно да събира писмени доказателства, които страна в процеса е могла да ангажира в първоинстанционното производство, но поради свое бездействие не е сторила това? 4. Допустимо ли е събирането на гласни доказателства от въззивния съд по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК, при направено доказателствено искане за първи път във въззивната жалба и ако искането не е конкретизирано в съответствие с изискванията на чл. 156, ал. 2 ГПК? По първия въпрос се твърди противоречие с ТР № 1/09.12.2013 год. по тълк. д. № 1/2013 год., ОСГТК, ВКС и решение № 246/23.10.2013 год. по гр. д. № 3418/2013 год., ВКС, І г. о. /относно правомощията на въззивния съд при бланкетна въззивна жалба/. По въпросите за съдържанието на доклада по чл. 146 ГПК, последиците от недаване на указания за кои факти и обстоятелства страните не сочат доказателства във връзка с чл. 266, ал. 1 ГПК, преклудирана ли е възможността да се сочат нови обстоятелства и да се искат нови доказателства, извън хипотезите на чл. 147 и чл. 266, ал. 2 ГПК, по процесуалноправния въпрос за точното приложение на чл. 266 ГПК и дали пред въззивния съд страните могат да представят писмени доказателства, които са могли да посочат и представят пред първата инстанция, се твърди противоречие с решение № 549/29.10.2010 год. по гр. д. № 56/2010 год., ВКС, ІV г. о., решение № 172/23.02.2010 год. по гр. д. № 386/2009 год., ВКС, ІІІ г. о., решение № 385/10.05.2010 год. по гр. д. № 1245/2009 год., ВКС, ІІІ г. о., решение № 216/06.03.2013 год. по т. д. № 882/2011 год., ВКС, ІІ т. о. и решение № 129/06.03.2017 год. по гр. д. № 4579/2015 год., ВКС, ІІ г. о.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на С. Й. Б.–А. се твърди, че в противоречие с ТР № 1/09.12.2013 год. по тълк. д. № 1/2013 год., ОСГТК на ВКС е разрешен въпросът: Допустимо ли е въззивният съд да приеме за разглеждане оплаквания, които не са наведени и обосновани в подадената срещу първоинстанционното решение въззивна жалба, респ. да допусне повторно събиране на доказателства, за които във въззивната жалба не са наведени съображения за допуснати процесуални нарушения пред първата инстанция и такива не са установени от въззивния съд.
Ответниците по касация – С. П. Б. и С. П. Б.–С., [населено място], чрез адвокат М. Д. и адвокат Д. Р., в представените в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК писмени отговори по касационните жалби оспорват наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Молят да не се допуска касационно обжалване, респ. жалбите да се оставят без уважение като неоснователни, с присъждане на направените пред касационната инстанция разноски.
Останалите ответници не вземат становище в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд в настоящия си състав, като прецени данните по делото и доводите на страните намира следното:
Производството е в първа фаза по допускане на делбата. Общият наследодател на страните Б. Т. Б. е починал на 16.06.1943 год. и е оставил за свои наследници синовете си – Й. Б. Т., В. Б. Т., П. Б. Т. и Т. Б. Б.. Страните са наследници по колена на четиримата синове. Имуществото, което се дели, се състои от реституирани земеделски земи – пасища, ниви, полски култури и гори – залесена горска територия и широколистна гора, възстановени по реда на ЗСПЗЗ – по Преписка с № 134/30.08.1991 год. и по ЗВСГЗГФ – Преписка с № 143/02.09.1998 год. – двете на ОС „Земеделие“ (ПК) – Луковит. Спорни във въззивното производство са посочените по – горе четири имота /под номера 3,8,10 и 12 от исковата молба/. Съделителите – наследници на Й. Б. Т. – С. Б.– А. и Д. Б., К. Б. и С. Б., наследници на починалия му син В. Б., твърдят, че са изключителни собственици на имотите, като представят нот. акт № 96/2005 год. и нот. акт № 97/2005 год., с които С. Б. – А. и В. Б. са признати за собственици на 5/8 ид. ч. от правото на собственост върху възстановените на наследниците на „..Й., В., П. и Т. Б. съгласно решение № 31/28.07.1999 год.” поземлени имоти, между които и тези предмет на въззивното производство. Изключителната си собственост обосновават с нот. акт № 97/13.12.2010 год., издаден по реда на чл. 587 ГПК, с който са признати за собственици с равни права по наследство и давностно владение върху спорните четири недвижими имота и упражнявано давностно владение.
От събраните пред въззивната инстанция писмени доказателства се установява, че за спорните четири имота от ОСЗ Л. са били издадени две решения по реда на чл. 27 ППЗСПЗЗ, с идентичен номер – № 31 от 28.07.1999 год., по пр. № 134/1991 год., но с различно съдържание – с и без оспорваните четири имота. Въз основа събраните по делото доказателства /писмо вх. № 2051/16.03.2018 год., писмо вх. № 2133/20.03.2018 год., преписка № 134/1991 год. по описа на ОСЗ Луковит (ПК)/ въззивният съд е приел, че са заявени за възстановяване имоти, собствени на братята Й., В., П. и Т. Б. – като наследници на Б. Т. Б., а не индивидуално на Й. Б. Т.. Всички решения по преписката са постановени в полза или при отказ по отношение на наследниците на четиримата братя. При невъзможност за реституция в реални граници, имотите са възстановени с план за земеразделяне. Решението по чл. 27 ППЗСПЗЗ, установяващо начина на възстановяване на имотите, е решение № 31/28.07.1999 год., във варианта му с общо 21 имота, включващ и спорните – посочени в т. 3, т. 8, т. 10 и т. 12 от исковата молба. Няма данни, а и не се твърди от страните, решението да е обжалвано, да е изменяно по предвидените в ЗСПЗЗ начини, реституцията е извършена и завършена в този вид, обем и индивидуализация на имотите. Прехвърлянето на правото на собственост впоследствие се обективира в съответните актове, но те не са причина и основание за изменение на първичния реституционен акт. При липсата на проведена реституция в полза единствено на Й. Б. Т., недоказана е тезата на съделителите – негови наследници, че процесните имоти са ползвани изключително и само от наследодателя им. Тезата се опровергава и от уточнението в констативните нот. актове от 2005 год., че се признава право на собственост само върху 5/8 ид. ч. от имотите, съответстваща именно на притежаваните и признати с първоинстанционното решение наследствени дялове.
Не се доказва по категоричен начин наследниците на Й. Б. Т. – С. Б.–А., Д. Б., К. Б. и С. Б. да са упражнявали давностно владение върху спорните четири имота, в резултат на което да са ги придобили по давност на основание чл. 79 ЗС. Съгласно свидетелските показания С. и брат й В., а след неговата смърт – наследниците му, са обработвали преимуществено спорните земи, упражнявали са фактическа власт върху тях и са имали намерение да развият ползването им с нови култури. Договорите за отдаване на ползването на имотите под аренда са сключвани единствено от С. Б.-А., но за легитимирането си тя винаги е представяла удостоверение за наследници, което налага извода, че е сключвала договорите и като представител на останалите наследници за частта, съответстваща на техните дялове. В потвърждение е и представеният като доказателство договор за наем на земеделска земя № 108/10.12.2009 год., с който С. А. е отдала под наем както своята идеална част от наследствените земи – „лично”, така и частта на останалите сънаследници, като техен „представител”. Ищците са търсили полагащата им се част от рентата за отдадените под наем сънаследствени земеделски земи, водили са разговори с ползващите ги преимуществено С. и В. Б., от което следва, че са им демонстрирали намерението си да упражняват правата си в наследството – макар и не пряко чрез ползване на имотите, а чрез участието в получаваната за това цена – дължимата рента. Не се установява от страна на установилите владение сънаследници да са извършвани действия по отблъскване на тези намерения, да са демонстрирали явно и категорично промяната в намерението, с което се владеят имотите и за това да са узнали останалите.
Върховният касационен съд, в настоящия си състав, при проверката за наличие на основанията за допускане на касационното обжалване на решението, намира, че поддържаното такова не е налице. Съображенията за този извод са следните:
Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 год. по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, ВКС, за да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване е необходимо в него съдът да се е произнесъл по конкретно формулиран правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда, и по отношение на който е налице някоя от допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране.
Не е налице соченото от касаторите основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставените в двете касационни жалби процесуалноправни въпроси относно правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по чл. 146 ГПК и неговото съдържание, задължението за даване на указания на страните за предприемане на процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства и тяхното събиране, както и относно преклузиите във въззивната инстанция да се сочат нови обстоятелства и представят нови доказателства извън хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК, не са разрешени в противоречие с посочената практика на ВКС. В т. 2 на ТР № 1/9.12.2013 год. по тълк. д. № 1/2013 год., ОСГТК, ВКС са дадени указания по приложението на процесуалния закон във връзка с правомощията на въззивния съд относно доклада по делото по чл. 146 ГПК – в случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните за възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Въззивният съд е длъжен да събере доказателства само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи на първоинстанционния съд. Съгласно посоченото от касаторите решение № 246/23.10.2013 год. по гр. д. № 3418/2013 год., ВКС, І г. о. извън хипотезите на нищожност, недопустимост или неправилност поради неправилно приложение на императивни материалноправни норми, при разглеждане на делото и постановяване на решението си въззивният съд е ограничен от посочените във въззивната жалба конкретни пороци на първоинстанционното решение и изведените от тях твърдения и искания на жалбоподателя. Във въззивната жалба или в подадено преди изтичане на срока за обжалване допълнение към нея жалбоподателят следва да изчерпи всички свои доводи срещу правилността на фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. В съответствие с тази практика и видно от данните по делото, въззивният съд е съобразил изложените във въззивната жалба конкретни оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада по чл. 146 ГПК, непроизнасянето по оспореното възражение за придобиване на процесните имоти по давност от С. Б. и В. Б., както и отказа за събиране на доказателства за опровергаване факта на владението, както и такива за обратното. Приел е, че докладът е непълен и го е допълнил във връзка със заявеното възражение срещу соченото от ответниците придобивно основание – давностно владение, с оглед изясняване фактическата страна на спора, конкретизиране на твърденията на страните, отстраняване на противоречията в тях и произнасяне по всички искания и възражения. При констатираното процесуално нарушение във връзка със събирането на относими към въпроса за съсобствеността и делбата на четирите имота доказателства, въззивният съд е дал възможност на страните да представят такива в хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК. Доказателствените искания, направени във въззивната жалба, и допуснатите във въззивната инстанция доказателства не са обхванати от настъпилите преклузии, а оплакванията на касаторите, че доказателствата не са ангажирани поради процесуално бездействие на ищците, поради което не могат да се разглеждат във въззивното производство, са неоснователни – доказателствените искания са своевременно заявени в първото по делото и единствено проведено съдебно заседание, посочено е и с каква цел се иска събирането им – оборване факта на давностното владение и установяване, че спорните имоти са възстановени на общия наследодател, съсобствени са и подлежат на делба. В съответствие с приетото в решение № 385/10.05.2010 год. по гр. д. № 1245/2009 год., ВКС, ІІІ г. о. въззивният съд е съобразил пропуските в доклада по чл. 146, ал. 1 ГПК и практиката относно точното приложение на чл. 266 ГПК за доказателствата, които могат да се сочат и събират във въззивното производство. В изпълнение на процесуалните си задължения, с оглед очертаните във въззивната жалба предели на въззивното производство, е отстранил допуснатите от първата инстанция процесуални нарушения, като е разпределил и доказателствената тежест относно подлежащите на доказване факти в процеса, поради което не е налице твърдяното противоречие със сочената практика на ВКС /в т. ч. и задължителната такава/. Решаващите изводи на въззивния съд са за зачитане конститутивното действие на решението на ОСЗ, постановено в реституционната процедура по ЗСПЗЗ, по отношение на обекта и субекта на правото на собственост /възстановено право на собственост на спорните имоти в полза на общия наследодател на страните/ при липса на проведена реституция в полза единствено на Й. Б. Т., респ. на неговите наследници. При постановено решение на органа по земеделска реституция и възстановяване на правото на собственост на всички наследници на общия наследодател, валиден титул за собственост притежават лицата, в чиято имуществена сфера то е възстановено.
Поради тези съображения настоящият състав приема, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване на решението.
С оглед този изход на настоящето производство, жалбоподателите Д. С. Б., К. В. Б. и С. В. Б. следва да заплатят на ответната страна – С. П. Б. и С. П. Б.–С. разноски в размер на 600 лв., дължими за адвокатско възнаграждение. Жалбоподателят С. Й. Б. – А. следва да заплати на С. П. Б. и С. П. Б.-С. разноски за настоящето производство в размер на 600 лв., дължими за адвокатско възнаграждение, съгласно представените адвокатско пълномощно и договор за правна защита и съдействие, водим от което и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 77 от 18.04.2018 год., постановено по в. гр. д. № 668/2017 год. по описа на Ловешки окръжен съд по касационна жалба вх. № 4195 от 06.06.2018 год. на Д. С. Б., К. В. Б. и С. В. Б., [населено място] и по касационна жалба вх. № 4342 от 12.06.2018 год. на С. Й. Б.-А., [населено място], подадени срещу него.
ОСЪЖДА Д. С. Б., ЕГН [ЕГН], К. В. Б., ЕГН [ЕГН], и С. В. Б., ЕГН [ЕГН], [населено място], съдебен адрес [населено място], да заплатят на С. П. Б., ЕГН [ЕГН], и С. П. Б.– С., ЕГН [ЕГН], [населено място], направените в настоящето производство разноски в размер на 600 лв. /шестстотин лева/.
ОСЪЖДА С. Й. Б. – А., ЕГН [ЕГН], [населено място], съдебен адрес [населено място], да заплати на С. П. Б., ЕГН [ЕГН], и С. П. Б.–С., ЕГН [ЕГН], [населено място], направените в настоящето производство разноски в размер на 600 лв. /шестстотин лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: