О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 254
София, 24.04.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на двадесет и седми март две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№2495/2018г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Т.-59” Е. (н.) срещу решение №104 от 14.05.2018г., постановено по в.т.д.№631/2017г. на Варненски апелативен съд, ТО, в частта му, с която е потвърдено решение №80 от 15.09.2017г. по т.д.№249/2014г. на Силистренски окръжен съд и в частта му за разноските.
В касационната жалба се поддържа, че в обжалваните му части въззивното решение е необосновано и неправилно. Оспорва се извода на апелативния състав, че молбата на И. Н. за предоставяне на допълнителни кредитни средства за оборотни и инвестиционни цели в размер на 500 000лв. не доказва уговорки за превалутиране и допълнително финансиране по договора за инвестиционен кредит. В тази връзка се твърди, че съдът е пренебрегнал уговореното в клаузите на т.3.1d от двата договора за кредит от 2009г., където е предвидено усвояването на кредитите да стане след представено от едноличния собственик и последен управител на „Т.-59” Е. (н.) писмено искане, придружено от нареждане за плащане. Сочи се, че неправилно съдът е приел, че подписите в анекс №2/27.04.2009г. и вносна бележка от 18.06.2009г. са на собственика на дружеството-касатор, както и че съдът не се е съобразил с обстоятелството, че банката е извършила служебно усвояване и рефинансиране на инвестиционния кредит след договорения краен срок за усвояване на кредита. Излагат се съображения, че съдът неправилно е определил размера на задълженията за главница, лихви и такси, както се сочат доводи в подкрепа на възраженията на дружеството за погасяване на всички суми по давност. На последно място, в контекста на обжалването на самото решение (с искане за отмяна, а не за изменение), се поддържа, че неправилно са присъдени разноските за въззивната инстанция в полза на банката. Претендира се отмяна, съответно обезсилване на въззивното решение в обжалваните му части.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа наличието на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК поради недопустимост на въззивното решение, както и по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК като са поставени следните въпроси:
1. „За недопустимостта на тълкуване на договор с цел търсене на действителната точна воля, когато има такива специални договорни клаузи, разрешаващи точно спорния договорен въпрос?”. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с постановките в решение №67/30.07.2014г. по т.д. №1843/2013г. на ВКС, ІІ т.о., решение №167/26.01.2012г. по т.д.№666/2012г. на ВКС, І т.о. и решение №170/15.10.2013г. по т.д.№595/2012г. на ВКС, ІІ т.о.
2. „За принципите по приложението на чл.20 ЗЗД?”. Сочи се, съдът е нарушил практиката на ВКС, обективирана в цитираните по-горе решения на ВКС.
3. „Зачита ли се в производството по иск по чл.694 ТЗ прекъсването на давността с иск по чл.422 ГПК, чието производство е спряно поради производството по несъстоятелност?”. Поддържа се, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
С оглед твърдението, че въззивният състав недопустимо е тълкувал ясни клаузи на договора, имащ силата на закон между страните, се излагат доводи за недопустимост на въззивното решение като предпоставка за допускане на касация по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от ответника „Ю. България” АД, в който се поддържа, че не са налице релевираните от касатора предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Сочи се, че в изложението не са формулирани ясно и категорично правните въпроси, както и че въззивният съд не е постановил решението си в противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора.
Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното пред касационната инстанция решение въззивният състав от Варненски апелативен съд е потвърдил решение №80/15.09.2017г. по т.д.№249/2014г. на Силистренски окръжен съд в частта му, с която която е отхвърлен предявения от „Т.-59“ Е. (н.) иск с правно основание чл.694, ал.1 ТЗ за приемане за установено, че дружеството не дължи на „Ю. България“ АД сумата, посочена в т.4 от съставения от синдика на списък на приетите вземания, обявен по партидата му в Търговския регистър, в размер на 4 002 176,45лв. с произход договор за инвестиционен кредит №06-09015/27.04.2009г. и договор за кредитна линия №06-09014/27.04.2009г., обезпечени с договорна ипотека и с особен залог на Д., както е потвърдил решението в частта за разноските. С въззивното решение „Т.-59“ Е. (н.) е осъдено да заплати на ответника „Ю. България“ АД разноски за въззивната инстанция, изчислени по компенсация. В частта му, с която първоинстанционното решение е отменено и предявеният отрицателен установителен иск е уважен за сумата 6 650.20 евро, въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
Въззивният състав е приел, че между страните са били възникнали валидни облигационни отношения въз основа на сключените между тях редица договори и анекси, както следва: 1.) договор за банков кредит № 07073/07.11.2007г. между „Ю. И Еф Д. България“ АД (предишно наименование на ответното дружество „Ю. България“ АД) и „Т.-59“ Е. с размер на кредита до 1 800 000лв. и цел – инвестиционен за рефинансиране на дълга на дружеството към „Банка П. България“ АД, както и за финансиране изграждането на многофункционална сграда със срок за погасяване до 7.10.2017г. 2.) договор за овърдрафт №06-08015/27.02.2008г. в размер на 156 000лв. за оборотни средства с краен срок на издължаване – 27.04.2009г. 3.) с анекс №1/27.02.2008г. размерът на кредита е увеличен с 587 000лв. 4.) с анекс №2/27.04.2009г. страните се договорили, че считано от 18.06.2009г. по взаимно съгласие се прекратява действието на договора от 07.11.2007г., като кредитополучателят се задължава да погаси изцяло задълженията си, вкл. главница, лихви, такси и комисионни, но не по-късно от 21.05.2009г. 5.) договор за предоставяне на кредитна линия № 06-09014/ 27.04.2009г. между „Ю. И Еф Д. България“ АД от една страна и „Т.-59“ Е. като кредитополучател и И. Г. Н. като солидарен длъжник, с цел рефинансиране на кредитното задължение към банката по договора за овърдрафт в размер на 156 000лв. за оборотни средства и максимален разрешен размер от 79 761,53 евро и краен срок на издължаване 27.04.2010г. 6.) договор за предоставяне на инвестиционен кредит №06-09015/27.04.2009г. между „Ю. И Еф Д. България“ АД от една страна и „Т.-59“ Е. като кредитополучател и И. Г. Н. като солидарен длъжник с цел рефинансиране на кредитното задължение към банката по Договор за банков кредит №07073/07.11.2007г. в размер на 2 387 000 лв при максимално разрешен размер от 1 220 453.72 евро и краен срок за издължаване 07.10.2017г.
Въззивният състав е посочил, че за да бъдат усвоени новите кредити в евро, на 21.05.2009г. е бил сключен договор за разплащателна сметка в евро като за целта представляващият дружеството И. Н. е подписал искане за откриване на такава сметка и е представил спесимен на подписа си. Въз основа на заключението по извършената съдебно-счетоводна експертиза, съдът е приел за установено, че на 21.05.2009г. по разплащателната сметка в евро с титуляр „Т.-59“ Е. е постъпила сумата по договора за предоставяне на кредитна линия №06-09014/27.04.2009г. в размер на 79 761.53 евро, превалутирана в размер на 155 933.79лв, с която са били обслужени задълженията по договор за кредит овърдрафт №06-08015/27.02.2008г. Сумата по договора за предоставяне на инвестиционен кредит №06-09015/27.04.2009г. в размер от 1 220 453.72 евро., превалутирана в размер на 2 386 597.25лв., е постъпила по разплащателната сметка на „Т. -59“ Е. на 18.06.2009г.
Въззивният състав е обосновал извода, че кредитните средства за рефинансиране по договор за предоставяне на инвестиционен кредит № 06-09015/27.04.2009г. и по договор за предоставяне на кредитна линия № 06-09014/ 27.04. 2009г. са усвоени и са ползвани от ищцовото дружество. Съдът е приел за неоснователно твърдението на въззивника, че процесните суми не са били усвоени поради наличието на уговорката между него и банката за предоставяне на допълнителни кредитни средства за оборотни и инвестиционни цели от по 500 000лв., които банката е отказала да предостави, въпреки направеното от Н. искане за това с представената по делото молба. Според съда условието съгласно т.3.1d., (идентична по своето съдържание и в двата ДБК от 2009г.) за усвояване на кредитните средства кредитополучателят да представи в банката надлежно искане за усвояването им, не може да бъде разглеждано изолирано, без връзка с уговореното целево използване на средствата – рефинансиране на стари банкови задължения. Съгласието на кредитополучателя за рефинансиране е визуализирано както в самите ДБК от 2009г., така и в анекс № 2 към договор 07073/27.04.2009г., в протокол от решение на едноличния собственик на капитала на „Т.- 59“ Е. от 27.04.2009г. и в искането за откриване на разплащателна сметка в евро от 21.05.2009г. Апелативният съд е приел, че в случая е изпълнено специфичното условие за реализиране на рефинансирането до 18.06.2009г., а именно – да бъдат погасени просрочените лихви по стария кредит от 2007г. В тази връзка в решението е посочено, че по делото е безспорно установено, че на 18.06.2009г. по банковата сметка, обслужваща стария кредит от 2007г., е постъпило в брой касово плащане в размер на 33 450лв., съставляващо погашения на просрочените лихви по ДБК от 2007г., както и че И. Н. не само не се е противопоставил на извършеното рефинансиране, но и е погасил част от новопредоставените кредитни средства. Съдът се е прозовал и на заключението на основната съдебно-счетоводна експертиза, според което когато целта на договора е рефинансиране, такова специално искане под формата на отделен документ за усвояване по чл.3.1.d не се изисква и не обуславя нарушение на чл.51, ал.1 и ал.3 от ЗПУПС/отм./. Обсъждайки посочените по-горе обстоятелства, съдът е направил заключението, че разрешение за усвояване на средствата е дадено и целта на сключения ДБК е била постигната. Отделно е посочил, че по делото липсват доказателства, молбата на И. Н. до „Ю. И Еф Д.“ АД (на с.252 от първооинстанционното дело) да е получена от банката.
В обжалваното решение са изложени съображения за неоснователност на оплакването на въззивника, че превалутирането в лева е осъществено извън договорените срокове за усвояване на големия инвестиционен кредит по договор №06-09015/27.04.2009г. Съдът е свързал срока за усвояване на кредита по т.1.4 от договора с осъществените операции по рефинансирането на 18.06.2009г. и обстоятелството, че последната вноска от 33 450лв, с които са погасени просрочените лихви по стария кредит от 2007г., е внесена в брой по сметката на дружеството на 18.06.2009г., а внасянето на тази сума е било задължително условие за отпускане на новия банков кредит. Въззивният състав е приел за неотносимо за спора на обстоятелството, че по делото са били представени 2 броя анекси №2 – съответно от 06.04.2009г., предвиждащ краен срок за погасяване на задълженията по стария инвестиционен кредит – 27.04.2009г. и от 27.04.2009г. с краен срок за погасяване на задълженията по стария инвестиционен кредит 18.06.2009г., като е обяснил, че вторият анекс е бил изготвен с оглед неизпълнението на условията за предоставяне на новия кредит от страна на „Т. -59“ Е. в срока, предвиден за това в първия Анекс № 2.
Във връзка с направеното от ищеца възражение за погасяване на всички суми по давност, въззивният състав е отчел като релевантни установените по делото обстоятелствата: 1.) че считано от 21.10.2009г. е спряно изпълнението на задължението за плащане на главницата по договора за кредит; че считано от 21.07.2009г. е спряно изпълнението на задължението за плащане на лихвата; както и че считано от 16.09.2009г. е спряно изпълнението на задължението за плащане на таксата за обслужване на кредита по т.1.9а от договора за кредит, 2.) че на 11.02.2011г. договорът за големия инвестиционен кредит е обявен за изцяло предсрочно изискуем, както и че малкият инвестиционен кредит е с краен срок на погасяване 27.04.2010г., 3.) че през м.февруари 2011г. банката е инициирала две заповедни производства пред Районен съд Силистра по чл.417 ГПК съответно от 04.02.2011г. и 16.02.2011г., 4.) че по образуваните две частни граждански производства са били издадени заповеди за изпълнение и изпълнителни листове, с които дружеството е осъдено да заплати на банката процесните суми (главници, договорни лихви, такси и законна лихва за забава по двата договора за предоставяне на инвестиционен кредит) и 5.) че след подаване на възражения по чл.414 ГПК банката е инициирала две искови производства по чл.422 ГПК.
Според въззивния състав с предявяване на установителните искове по чл.422 ГПК давността за вземанията се счита прекъсната от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение – в случая от м.февруари 2011г., като без значение за прекъсването на давността е обстоятелството, е, че производствата по чл.422 ГПК не са приключили. Съдът е посочил, че прекъсването на давността през м.февруари 2011г. следва да бъде зачетено, доколкото не е налице отхвърляне на претенциите, водещи до противоположния правен резултат. Отделно в обжалваното решение е отразено, че на основание чл.628а от ТЗ давността за вземането се прекъсва и спира да тече от момента на подаване на молбата за откриване на производството по несъстоятелност, какъвто е настоящия случай с образуваното по молбата на „Ю. България“ АД от 13.03.2013г. производство по несъстоятелност на „Т.-59“ Е.. Съдът е посочил, че дори да бъде възприета тезата на въззивника, че специалният текст на чл.628а ТЗ изключва приложението на правилата за погасителната давност от принудителното изпълнение по реда на ГПК – в случая на 13.03.2013г., давността за вземането на онази част от главницата, която не е била предмет на предявяване в заповедното производство, е прекъсната на 13.03.2013г. В заключение апелативният съд е посочил, че тъй като давността за тези главници (и по двата кредита) е петгодишна, тя не е изтекла към обследвания момент.
Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Въззивното решение не е евентуално недопустимо като основание за допускане на касационното му обжалване на основание чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Неоснователно е твърдението на касатора за недопустимост на решението поради извършено от съда недопустимо тълкуване на ясни договорни клаузи. Евентуалното нарушение на правилата за тълкуване по чл.20 ЗЗД е от значение за правилността и не обуславя недопустимост на въззивното решение, което е постановено от въззивния съд по допустим иск, разгледан от съда на предявеното от ищеца основание – чл.694, ал.1, т.1 ТЗ.
Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК формулираният от касатора въпрос №1: „За недопустимостта на тълкуване на договор с цел търсене на действителната точна воля, когато има такива специални договорни клаузи, разрешаващи точно спорния договорен въпрос?. Въпросът не е значим за конкретния правен спор, тъй като множеството договори между страните по спора и анексите към тях, свързани с финансирането на различни инвестиционни проекти и рефинансиране на предходни инвестиционни кредити, обуславят необходимост от тълкуване на клаузите на двата договора за банкови кредити от 2009г., включително и на идентичните в договорите клаузи по т.3.1d. Подписването на анекси №2 на същата дата, когато са сключени договорите – 27.04.2009г., включващи допълнителни уговорки, обвързващи договорите за рефинансиране с покриване на стари задължения от кредитополучателя, изискват тълкуване на клаузите на договорите и анексите в тяхната взаимовръзка с оглед целта за процесните договори от 2009г. В тази връзка поставеният от касатора въпрос не е решен в противоречие с цитираната в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК практика на ВКС.
По аналогични съображения не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение с оглед въпрос №2: „За принципите по приложението на чл.20 ЗЗД?”. При тълкуване на клаузите на договора за предоставяне на инвестиционен кредит № 06-09015/27.04.2009г., на договора за предоставяне на кредитна линия № 06-09014/ 27.04. 2009г. и на анексите към тях, въззивният състав е приложил принципите по чл.20 ЗЗД, свързани с търсенето на действителната обща воля на страните. Съдът е акцентирал върху целта на договорите, както на предприетите действия от страна на кредитополучателя в изпълнение на условията, предвидени в договорите за реализиране на рефинанасирането – решение на едноличния собственик на капитала на „Т.- 59“ Е. от 27.04.2009г., искане за откриване на разплащателна сметка в евро от 21.05.2009г., погасяване до 18.06.2009г. на просрочени лихви по стария кредит от 2007г. в размер на 33 450лв.
Не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касация и въпрос №3: „Зачита ли се в производството по иск по чл.694 ТЗ прекъсването на давността с иск по чл.422 ГПК, чието производство е спряно поради производството по несъстоятелност?”, тъй като въпросът не е обусловил решаващата воля на съда. Както бе посочено по-горе, за да приеме, че вземанията на банката до размер на сумата 4 002 176.45лв. не са погасени по давност, въззивният съд е посочил, че по отношение вземанията, включени в заявленията по чл.417 ГПК, давността е прекъсната през месец февруари 2011г., а по отношение на невключените в заявленията вземания, давността е прекъсната на 13.03.2013г. на основание чл.628аТЗ, като и в двата случая прекъсването на давността е преди изтичането на общата петгодишна давност от изискуемостта на вземанията. В тази връзка неотносим за спора (а във същото време и неясен) е въпросът дали се затича в производството по иск по чл.694 ТЗ прекъсването на давността с иск по чл.422 ГПК, чието производство е спряно поради производството по несъстоятелност. Въззивният съд единствено е посочил, че тезата на въззивника, че специалният текст на чл.628а ТЗ изключва приложението на правилата за погасителната давност от принудителното изпълнение по реда на ГПК, няма значение за конкретния правен спор.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №104 от 14.05.2018г., постановено по в.т.д.№631/2017г. на Варненски апелативен съд, ТО.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: