О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 254
София, 25.05.2017 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на втори май две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева ч.гр. дело № 553 по описа за 2017 г., взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по частна жалба, подадена от Г. А. К., чрез адв. Р. П. П., срещу определение № 188/07.12.2016 г. на друг тричленен състав на Върховния касационен съд, по гр.д. № 3179/2016 г. по описа на второ гражданско отделение, с което е върната касационна жалба вх. № 15413/17.05.2016 г. на Г. К..
Производството е по чл. 274, ал.2, вр. ал. 1, т. 1 ГПК.
Частната жалба е редовна от външна страна, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимно лице, и е срещу подлежащи на обжалване съдебен акт, поради което е допустима.
Жалбоподателят излага съображения за неправилност на обжалвания съдебен акт, защото счита, че цената на иска по който е постановено въззивното решение – по обективно съединени искове с правно осн. чл.33, ал. 2 ЗС и чл. 135 ЗЗД, следва да се определи по 5000 лв. всеки, както било посочено в исковата молба, без надлежно възражение по чл. 70, ал. 1, изр. 2 ГПК. Освен това, подобен „формаличистичен подход“ представлява отказ от правосъдие, както се е произнасял Европейският съд по правата на човека – напр. Sralkowska v Poland; правото на ефективен достъп до съд предполага съществуването на последователна система, регламентираща сезирането на съд, която е достатъчно сигурна от гледна точка на изискванията си страните по съдебни производства да имат ясна, практическа и ефективна възможност да се обърнат към съд – така Dе Geouffre de la Pradelle v France, Darvan v Turkey, Stagarescu and Bahrin v Portugal; правото на достъп до съд изисква процедурните изисквания относно сезирането на съд, които позволяват повече от едно тълкуване, да не се тълкуват или прилагат „особено стриктно“ по начин, че да попречи на страни на спора да използват съществуващото средство за защита – Maragall Escolando and others v Spain, Tricard v France; дори и едно ограничение на правото на достъп до съд да е формално законоустановено, във всеки конкретен случай следва да се прецени дали то отговаря на изискванията за необходимост и пропорционалност, което е в съответствие с практиката на Европейския съд по правата на човека. По делото страната се е възползвала от предоставената й от въззивния съд процесуална възможност да обжалва постановеното в нейна вреда второинстанционно решение. Според Г. К. цената на исковете следва да бъде определена въз основа на сумата, която се дължи от съсобственика, комуто е признато правото на изкупуване по чл. 33, ал. 2 ЗС – 5000 лв., а не по данъчната оценка на имотите.
К. И. М. е отговорила, че частната жалба е неоснователна. Съгласно удостоверението за данъчна оценка, имотът е с такава в размер на 385 лв., а доколкото предмет на сделката са 3/5 ид.ч. от имота, то цената на исковете е и по-ниска. Неправилно се поддържа, че цената на всеки от исковете е 5000 лв.
Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.
Въззивното решение, срещу което е подадена върнатата касационна жалба, е постановено по обективно съединени искове .
Ограничението по чл. 280, ал. 2 ГПК засяга всички оценяеми граждански искове, независимо от правното основание и доколкото в друг нормативен акт изрично не е разпоредено нещо друго.
В случая цената на иска е определена още от първостепенния съд в срока по чл. 70, ал. 1 ГПК, въз основа на данъчната оценка на недвижимия имот, в обема на спорното субективно материално право – правото на собственост върху 2/3 ид.ч. от вещта, съобразно разпореденото в чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК, която е приложима и за иска по чл. 33, ал. 2 ЗС. По него предмет на иска е продадения на трето лице дял от имота от съсобственика – ответник и цената на иска се равнява на данъчната оценка на продадения дял от недвижим имот.
Само за пълнота – дори при цена на всеки от обективно съединените искове от по 5000 лв., както поддържа жалбоподателят, то въззивното решение отново е изключено от касационен контрол, защото в обхвата на чл. 280, ал. 1, т. 1, предл. 1 ГПК са решенията по въззивни дела с цена до 5000 лв. включително.
Касационната инстанция следи служебно за допустимостта на касационната жалба, така че не е обвързана от преценката на администриращия съд за допустимост и редовност. Грешните указания и последващо неправилно администриране от състава на Пловдивския окръжен съд не може да дерогира изричното правило на чл. 280, ал. 1, т. 1, предл. 1 ГПК.
Не се установява и нарушение на чл. 6 § 1 ЕКОПЧС.
Нормата на чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК е ясна и не става реч за процесуално изисквание относно сезирането на съд, което позволяват повече от едно тълкуване, за да се поддържа стеснително „особено стриктно“ приложение, известно в практиката като извънреден формализъм, което именно да попречи на страните по спора да използват съществуващо средство за защита. Позоваването на разрешението в Dе Geouffre de la Pradelle v France Darvan v Turkey, Stagarescu and Bahrin v Portugal в случа няма отношение към ограничението до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК. Достъпът до съд не е ограничен – страните са имали ясна, практическа и ефективна възможност да се обърнат към съдебен орган, който да разреши спора им, което са и сторили, при осигурено равно участие и предварително ясни и предвидими процедури. Делото е било подложено на един пълен съдебен контрол при наличието на състезателна процедура на две нива. Член 6 §1 от Конвенцията не гарантира право на обжалване. Освен това, както многократно е имал случаи да посочи Европейският съд по правата на човека, условията за допустимостта на жалби по правни въпроси или на обжалване пред по-висш съд е допустимо да са по- строги от тези за обикновените жалби, като в областта на материята, отнасяща се до „граждански права и задължения“ държавите разполагат и с по-голяма свобода, отколкото в наказателната материя. Взема се предвид и съвкупността от производствата на вътрешния правен ред, както и съответната роля в него на по-горния съд.
Касационното производство по граждански дела в РБ е уредено като трето редовно инстанционно производство, контролноотменително по своя характер, като определени видове дела, изрично и ясно посочени в закона, между които и гражданските искове с цена до 5000 лв., са изключени от касационен контрол. Конституцията на РБ не детерминира броя на съдебните инстанции, а това е прерогатив на устройственото и процесуално законодателство, още повече, че достъпът до две съдебни инстанции не е ограничен (Решение № 4/2009 г. на КС на РБ).
Нещо повече, Европейският съд по правата на човека в решение по обединените за общо разглеждане три жалби – Valchev v. Bulgaria, Dzhanfezovi v. Bulgaria и Todorov v. Bulgaria е приел, че и в случаите на предвидено касационно обжалване за делата по Гражданскопроцесуалния кодекс на РБ, дори прилаганата процедура на предварителна селекция за достъп по чл. 280, ал. 1 ГПК, сама по себе си също не нарушава чл. 6 §1 от Европейската конвенция, а предвиденото ограничение преследва легитимна цел. Както е отбелязано по делото Ashingdane v UK, държавата разполага с право да налага ограничения, щом не нарушава самата същност на правото, има легитимна цел и е в съответствие с принципа на пропорционалност.
В заключение, частната жалба е неоснователна, а определението, предмет на настоящото производство следва да бъде оставено в сила.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА определение № 188/07.12.2016 г. на друг тричленен състав на Върховния касационен съд, по гр.д. № 3179/2016 г. по описа на второ гражданско отделение, с което е върната касационна жалба вх. № 15413/17.05.2016 г. на Г. К..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: