О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 254
София, 29.03.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 19.01.2016 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1188/15 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на „К Г.” Е.,гр. Б., област М. против въззивно решение на Монтанския окръжен съд от 22.10.2014 год., по в.гр.д.№ 267/2014 год., в частта, с която е потвърден съдебния акт на Берковския районен съд от 19.06.2014 год., по гр.д.№ 5/2014 год. и е осъден касатора, като ответник, да заплати на [фирма], със седалище с.К. сумите: 18 271.44 лв. – неизплатена продажна цена на доставена стока, обективирана във фактура № 1227/31.10.2012 г., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 07.01.2014 год. до окончателното и изплащане и 2151.14 лв., обезщетение за забава за периода 04.11.2012 г. -31.12.2013 г., като в тежест на последния са поставени и деловодните разноски за двете инстанции в общ размер от 3097.74 лв.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, в частта му, предмет на подадената касационна жалба, по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на съществените съдопроизводствени правила – касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК.
Позовавайки се на допуснато от първоинстанционния съд нарушение на установения в процесуалния закон ред на призоваване на страните в процеса касаторът основно възразява срещу процесуалната законосъобразност на извода на въззивния съд, че подаденият от него по реда на чл.133 ГПК отговор на исковата молба е извън установения от законодателя преклузивен срок, поради което е преклудирана възможността му да оспори както твърдяната от ищеца доставка на описаните в процесната фактура стоки и истинността на същата, така и факта на предаването им на купувача чрез заявено в хода на устните състезания пред БРС защитно възражение в тази насока. Допълнително са наведени и доводи, свързани с приложението на чл.154, ал.1 ГПК, според които дори и при липса на надлежно извършено от ответника оспорване на иска, то това процесуално поведение на последния само по себе си не обуславя освобождаване ищеца от възложената му доказателствена тежест да установи съществуването на твърдяното в исковата молба непогасено парично задължение, основанието за неговото възникване и размер.
Несъгласие е изразно и с обосноваността на извода на възвания съд, че неплатеното парично задължение на ответника, като купувач, е доказано независимо от констатациите на допусната и приета съдебно счетоводна експертиза за липса на първични счетоводни документи, въз основа на които е издадена процесната фактура и отсъствие на счетоводното и отразяване в ответното търговско дружество, вкл. включването и в справка–декларация по ДДС и ползван данъчен кредит.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят, анализирайки процесуалната законосъобразност на правните и фактически изводи на въззивния съд, поддържа наличие на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК по отношение на следните въведени като разрешени от въззивния съд правни въпроси от значение за постановения краен правен резултат: 1.”Въззивният съд е приел за неоснователно направеното от ответника възражение в първото по делото заседание пред първата инстанция по отношение на факта на доставяне на стоките по процесната фактура, като погрешно визира в мотивите си, че подобно възражение е направено едва в хода на устните състезания, поради което счита, че правото му е преклудирано”;2.“Присъединявайки се към изводите на първоинстанционния съд, потвърждавайки ги, въззивният съд и по конкретно – приемането във вр. с горното на отговор по чл.131 ГПК, като внесен извън процесуалния едномесечен срок е в пряко нарушение на правото на защита и елиминира равното състезателно начало в процеса, с което си действие въззивният съд потвърждава изцяло едно неправилно и незаконосъобразно решение”; 3. “Дори да се приеме призоваването за редовно и в тази вр. да е налице преклудиране при условията на чл.133 ГПК, то този факт сам по себе си не означава признание на фактите, твърдяни в исковата молба и не освобождава ищеца от задължение да докаже, при пълно доказване, исковата си претенция, както и че е предал визираните в процесната фактура материали, каквато е и практиката на ВКС”.
Като израз на твърдяното противоречие е посочено определение № 278 от 13.06.2013 г., по ч.гр.д.№ 1929/2013 г. на І г.о. на ВКС, постановено по реда на чл.274, ал.3 ГПК
Ответната по касационната жалба страна не е заявила становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване.
Касаторът не е формулирал конкретен въпрос на материалното и/ или процесуално право по см. на чл.280, ал.1 ГПК, който според задължителните постановки в т.1 на ТР на ОСГТК на ВКС № 1/ 19. 02. 2010 год. следва да се включва в предмета на делото, индивидуализиран с въведените основание и петитум и да е от обуславящо значение за решаващите правни изводи на съда, а чрез тях и за постановения краен правен резултат. Обстоятелството, че значимостта на конкретния правен въпрос по см. на чл.280, ал.1 ГПК не се определя от приетата по делото фактическа обстановка, която винаги е съобразена с конкретните факти и доказателства по делото, а от правните изводи на съда по същество на спора, налага да се приеме, че този правен въпрос не може да бъде изведен от касационната инстанция въз основа на въведените от касатора в обстоятелствената част на изложението пороци на обжалвания съдебен акт, които в случая преповтарят касационните основания съдържащи се в касационната жалба. Последните, дори и евентуално основателни, са относими към правилността на обжалваното въззивно решение, а не към предпоставките за достъп до касация, поради което, по арг. от чл.281, т.3 ГПК, не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
Липсата на конкретно посочен специфичен за делото правен въпрос прави невъзможна изискуемата се за установяване на твърдяното противоречие по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК съпоставка между обжалваното въззивно решение и цитираната единствено във вр. със селективното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК задължителна практика на касационната инстанция, поради което само на това основание- отсъствие на основната обща предпоставка за достъп до касационното обжалване, следва да бъде отказано допускане на касационната жалба до разглеждане по същество.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че доколкото в хода на производството пред БРС ответникът е бил призоваван на адреса му на управление по см. на чл. 50, ал.1 ГПК , изрично посочен като такъв и от неговия законен представител в производството по приложеното в. ч. гр.д.№ 134/ 2014 г. на М., то обстоятелството, че връчената до ЮЛ- търговец призовка на този адрес е била получена от конкретно ФЛ – служител на същия, т.е съобразно изискването на чл.50, ал.3 ГПК, изключва въззивният съд, преценявайки осъществените от БРС процесуални действия по призоваване на страната – ответник, да е процедирал в несъответствие с разрешението, възприето в цитираното определение № 278 от 13.06.2013 г., по ч.гр. д. № 1929/2013 г. на І г.о. на ВКС.
Затова и изложените по- горе съображения позволяват да се обобщи, че основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на М. в случая са неосъществени.
Единствено за прецизност следва в тази вр. също да се отбележи, че в изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК отсъства и правна аргументация, относима към основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Последната, според задължителните постановки в т.4 на ТР № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, не се изчерпва с бланкетното позоваване на законовия текст, както е процедирал касаторът, доколкото точното прилагане на закона по вложение от законодателя смисъл цели отстраняване на противоречива съдебна практика или промяна на съществуваща непротиворечива, но погрешна съдебна практика, а развитието на правото, като един от аспектите на точното прилагане на закона, всякога е предизвикано от необходимостта чрез корективно тълкуване да бъде отстранено несъвършенство на закона – непълнота, неяснота или вътрешна противоречивост на конкретна правна норма, или да бъде изоставено едно вече дадено тълкуване на същата, за да бъде възприето друго, отговарящо на съответното развитие на обществото на даден негов етап, каквито доводи касаторът въобще не навежда. Неаргументирано е останало и основанието по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, което от своя страна е и въобще неприложимо при наличие на твърдение от страна на жалбоподателя за съществуваща задължителна практика на ВКС.
Ответната по касационната жалба страна не е претендирала деловодни разноски в производството по чл.288 ГПК, поради което не следва да и бъдат присъждани такива, независимо от изхода на делото и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд [населено място] от 22.10.2014 год., по в.гр.д.№ 267/2014 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: