О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 255
София, 21.04.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на четиринадесети март две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 2180/ 2016 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – в несъстоятелност – [населено място] срещу Решение №242 от 15.07.2016 г. по т.д. №229/2016 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено Решение № 76 от 26.02.2016 г. по гр.д. №148/ 2014 г. на Смолянски окръжен съд, с което е отхвърлен искът по чл. 452 ал. 3 ГПК, предявен от [фирма] /н/- [населено място] срещу Национална агенция за приходите – [населено място] за сумата 2 961 489.19 лв. – запорирани вземания с произход възстановяване на ДДС на [фирма] – в несъстоятелност, неправомерно платени на [фирма], със законната лихва, както и лихва 966 956.33 лв., с оплакване за неправилност.
В Изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа основания по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 2 ГПК по въпроса: допустимо ли е в изпълнително производство по реда на ГПК, НАП да бъде трето задължено лице по см. на чл. 450 ал. 2 и 3, вр. чл. 507 ГПК по отношение на вземания на длъжник на НАП за възстановяване на ДДС, които към датата на получаване на запорното съобщение са декларирани за възстановяване в справка -декларация, съгласно ЗДДС или са признати за възстановяване от НАП; допустимо ли е в рамките на индивидуално изпълнително производство по ГПК да се запорират частноправни вземания на длъжника срещу НАП. Позовава се на ТР№2/26.06.2015 г. по тълк.д. №2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, и сочи постановени от различни по степен съдилища: Р.№262/08.10. 2015 г. по гр.д.№428/2015 г. на ОС-Ловеч, Р.№102/04.07.2014 г. по ч.гр.д.№314/2014 г. на АС-Варна и Р.№355/18.11.2015 г. по гр.д.№157/2014 г. на ОС-Добрич. Поддържа евентуално основание по 280 ал. 1 т. 3 ГПК по съображения, че липсва съдебна практика; че НАП в свой вътрешен сайт със задължителна сила за органите си приема, че не може да има това качество; че разпоредбите на чл. 442, 450 ал. 2 и 3 и чл. 507 и сл. ГПК не предвиждат никакви изисквания или ограничения по отношение характеристиката на третото задължено лице; и че разпоредбите на чл. 519 и 520 ГПК, в комбинация с решение на КС по конст.д. №9/2010 г., създават проблеми при тълкуването им.
Жалбоподателят формулира въпрос втори: следва ли държавата в лицето на НАП да се счита за присъединен по право взискател по изпълнително дело само на основание, че парарелно с изпълнителното производство по ГПК, между длъжника и НАП съществуват отношения по възстановяване и прихващане на изискуеми публични вземания и недължимо платени данъци по реда на чл. 129 ДОПК, по който поддържа основания по чл. 280 ал. 1 т.1 и т. 2 ГПК и сочи Опр.№680/18.12.2012 г. по ч.гр.д.№295/2012 г. на ВКС, І г.о.;Р.№394/21.04.2009 г. по гр.д.№610/2008 г. на ВКС, ІІІ г.о. и Р.№31/25.02.2015 г. по гр.д.№102/2015 г. на АС-Пловдив. Жалбоподателят извежда въпрос трети: възможно ли е едно лице да бъде едновременно взискател и трето задължено лице, по който поддържа основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, по съображения, че ако се създаде съдебна практика по въпроса: какво се случва, ако са налице предвидените в закона предпоставки за едновременно придобиване и на двете процесуални качества и какво се случва, ако едно лице е придобило едното от качествата, но същевременно желае да придобие и другото – тази практика би спомогнала да се изясни допустимо ли е да се съвместяват двете качества. Жалбоподателят поставя въпрос четири: съществуването на законова забрана за прехвърляне на едно парично вземане само чрез цедиране, прави ли това вземане несеквестируемо за целите на изпълнителното производство по ГПК, по който поддържа основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК поради липса на съдебна практика.
Ответникът по касационната жалба Национална агенция за приходите – [населено място] оспорва искането за допускане на касационно обжалване, като сочи, че поставеният правен въпрос трябва да има характер на предмет на делото, да касае спора или правните изводи, които обуславят решението, като субсидиарни правни съображения на съда, които не обосновават решението, нямат такъв характер. Възразява да има характер на обуславящ за спора правен въпрос по всеки от формулираните от жалбоподателя въпроси; излага, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е потвърдено решение, с което са отхвърлени осъдителни искове по чл. 452 ал. 3 ГПК, съответно по чл. 86 ал.1 ГПК, цената на всеки от които не е до 20 000 лв., намира, че касационната жалба е допустима на основание чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК, подадена е в срок и е редовна.
За да потвърди решението, с което е отхвърлен искът за присъждане на сумата 2 961 489.19 лв., представляваща запорирани вземания на [фирма] /н/, с произход възстановяване на ДДС, и неправомерно платени на [фирма]; както и искът за изтекли лихви за забава, въззивният съд е приел, че НАП не е трето задължено лице в изпълнителното производство, което след наложен запор от ЧСИ върху вземане на длъжника „А. Р.” за недължими данъци и осигурителни вноски, да не може да плаща на длъжника по изп.дело под страх от отговорност за повторно плащане – чл. 452 ал. 3 ГПК. Аргументирал е с оглед статута на НАП, съгласно чл. 2 от ЗНАП, и определените й правомощия, че Агенцията администрира процеса на възникнали данъчни правоотношения между държавата и данъчно задължените лица и че съгласно чл. 458 ГПК и чл. 191 ал. 3 ДОПК държавата се счита винаги присъединен взискател. По съображения, че паралелно с изпълнителното производство по ГПК срещу длъжника [фирма], между последния, като данъчно задължено лице и НАП, са съществували данъчни правоотношения по възстановяване и прихващане на изискуеми публични вземания и недължимо платени данъци по реда на чл. 129 ДОПК; НАП по изпълнителното производство следва да се счита присъединен взискател срещу длъжника [фирма], съдът е обосновал, че НАП не може да има едновременно качество на трето задължено лице и взискател. Съдът е посочил, че затова наложените запори върху вземанията на длъжника за възстановени данъци в процедура по чл. 129 ДОПК, признати с издадените от органите на НАП индивидуални административни актове и ревизионен акт, не са породили правно действие и задължение за НАП, като трето задължено лице, да преведе дължимите суми по сметка на ЧСИ; в хипотезите на чл. 129 ал. 1 – 4 ДОПК процедурата по прихващане и възстановяване включва издаване на актове, след влизането в сила на които органът по приходите има задължение да преведе остатъка по посочената банкова сметка – чл. 129 ал. 4 ДОПК. Съдът е счел и че е несеквестируемо вземането за недължимо платени и събрани суми за данъци, признати за възстановяване след извършено от органите на НАП прихващане при приключила процедура по чл.129 ал.1 – 3 ДОПК – това е имуществено право, върху което не може да се наложи запор в изпълнителното производство по реда на ГПК, който извод следва от чл. 190 ал. 2 ДОПК; данъчно задълженото лице е единствен кредитор на държавата по това вземане и неговото право е непрехвърляемо – изпълнителният процес върху такова право е недопустим.
Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280 ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280 ал. 1 т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото; релевантен правен въпрос е този, който е изведен от правните аргументи на съда по същество.
С оглед приетото от въззивния съд, от изведените от жалбоподателя въпроси, релевантни за делото са въпросите: допустимо ли е в изпълнително производство по реда на ГПК, НАП да бъде трето задължено лице по см. на чл. 450 ал. 2 и 3, вр. чл. 507 ГПК по отношение на вземания на длъжник на НАП за възстановяване на ДДС, които е декларирал за възстановяване в справка-декларация, съгласно ЗДДС към датата на получаване от НАП на запорното съобщение; следва ли НАП, като трето задължено лице, да преведе подлежащите на възстановяване суми от ДДС по сметка на ЧСИ; извършено ли е плащане на длъжника след връчване на запорното съобщение, въпреки което взискателят да може да иска на основание чл. 452 ал. 3 ГПК плащане от НАП, като трето задължено лице.
По тези въпроси следва да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК поради липса на задължителна съдебна практика. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, като жалбоподателят несъстоятелно се позовава на ТР №2/26.06.2015 г. по тълк.д.№ 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, което е относно налагане на запор върху пенсия – вземане от НОИ. Въз основа на посочените от жалбоподателя решения на различни по степен съдилища не може да се приеме, че жалбоподателят е доказал въпросът да се решава противоречиво от съдилищата.
Не са релевантни, защото не обуславят изхода на делото: въпросът: следва ли държавата в лицето на НАП да се счита за присъединен по право взискател по едно изпълнително дело само на основание, че парарелно с изпълнителното производство съществуват между длъжника и НАП отношения по възстановяване и прихващане на изискуеми публични вземания и недължимо платени данъци по реда на чл. 129 ДОПК; въпросът: възможно ли е едно лице да бъде едновременно взискател и трето задължено лице по съображенията на жалбоподателя, като за спора на страните е без значение какво се случва, ако са налице предвидените в закона предпоставки за едновременно придобиване и на двете процесуални качества и какво се случва, ако едно лице е придобило едното от качествата, но същевременно желае да придобие и другото. Въпросът: съществуването на законова забрана за прехвърляне на едно парично вземане само чрез цедиране, прави ли това вземане несеквестируемо за целите на изпълнителното производство по ГПК, няма характеристика на обуславящ въпрос – както и да се реши този въпрос, това не се отразява на изхода на делото, тъй като въззивният съд не само въз основа на отговора на този въпрос е формирал правораздавателната си воля, че не са налице основанията на чл. 452 ал. 3 ГПК за уважаване на иска, а е отхвърлил иска предимно въз основа на първия изведен въпрос, релевантен за спора.
Тъй като искът по чл. 452 ал. 3 ГПК е предявен от синдика на [фирма] [населено място], обявено в несъстоятелност с Решение № 254/16.06.2014 г. по т.д.№ 15/2014 г. на ОС – Смолян, и делото се води за попълване масата на несъстоятелността, на основание чл. 620 ал. 5 ТЗ, държавна такса по касационната жалба жалбоподателят не следва да внася предварително.
По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на Решение №242 от 15.07.2016 г. по т.д. №229/2016 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: