4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 255
София, 25.04.2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 126/2016 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Д. Н. К. е обжалвал въззивното решение № 1621 от 16.10.2015 г. по в. гр. д. № 1590/2015 г. на Пловдивския окръжен съд с искане то да бъде отменено като неправилно.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и не е налице изключението по чл. 280, ал. 2 ГПК, поради което е допустима.
Ответницата И. Н. Д. е подала писмен отговор със становище, че жалбата не следва да се разглежда по същество.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
С обжалваното решение въззивният съд отменил решение № 1474 от 29.04.2015 г. по гр. д. № 17550/2014 г. на Пловдивския районен съд и допуснал да се извърши делба на поземлен имот, находящ се в землището на [населено място], местността „Г. чешма”, с № 30.86 по плана на новообразуваните имоти и площ от 460 кв. м., ведно с построената в него едноетажна сграда с площ от 14.50 кв. м. по нотариален акт, а по скица – от 13 кв. м., при квоти по 1/2 и. ч. за всеки от съделителите.
Данните по делото сочат, че страните са страните са наследници по закон – низходящи от първа степен, на Н. К., починал през 1985 г., комуто по реда на ПМС № 76 било предоставено право на ползване върху земеделски имот, идентичен със спорния, по време на брака му с Е. К., починала през 2013 г.
Въззивният съд приел, че със заплащането през 1993 г. на определената със заповед цена на имота, наследниците на ползвателя са придобили правото на собственост при условията на пар. 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ, удостоверено с констативен нотариален акт № 80/20.12.1994 г., издаден въз основа на писмени документи. Впоследствие един от наследниците – ответникът по иска за делба, сега касатор, се сдобил с нотариален акт № 28/27.08.2014 г. за право на собственост върху целия имот, придобито въз основа на наследство и давност. Поради оспорване от ищцата на признатите права на ответника и при наличието на нотариални актове, легитимиращи двете страни по спора, разпределянето на доказателствената тежест е съгласно указанията, дадени в ТР № 11 от 21.03.2013 по т. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС: всяка страна следва да докаже своето право, т. е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание. Като приел за установено, че ответникът е упражнявал фактическата власт върху спорния имот през целия претендиран от него период, въззивният съд намерил за недоказано той да е демонстрирал недвусмислено на своите сънаследници собственическото си отношение към имота, така че фактическата му власт върху техните идеални части да се е трансформирала от държание във владение и заключил, че имотът е съсобствен между страните по делото на основание наследствено правоприемство от Н. и Е. К. при квоти по 1/2 ид. ч., при които и допуснал делбата.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: 1. за приложението на императивната процесуална норма на чл. 236, ал. 2 ГПК и задължението на въззивния съд да обсъди и съобрази всички събрани по делото писмени и гласни доказателства, и да посочи и обсъди всички възражения и доводи на страните, поради противоречие с т. 18 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и решения по чл. 290 ГПК; 2. за приложимостта на презумпцията на чл. 69 ЗС, когато съсобствеността възниква не от наследяване, а от сложен фактически състав, включващ административноправни действия, осъществени 8 години след откриване на наследството, като разрешен в противоречие с ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС; 3. дали декларирането на имота и заплащането на данъци за целия имот съставлява обективиране на намерението на съсобственика да свои имота, като решен в противоречие с решение № 127 от 04.06.2010 г. по гр. д. № 637/2009 г. на ВКС, І-во г. о.
Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице по следните съображения:
Поставяйки първия въпрос, касаторът сочи, че въззивният съд не е обсъдил редица писмени доказателства: удостоверение от данъчната служба и молба – декларация за производството по обстоятелствена проверка, приходна квитанция и удостоверение за данъчна оценка, цялото приложено нотариално дело, от които се установява, че единствената декларация по чл. 14 ЗМДТ е подадена от касатора, единствен той е плащал данък за целия имот и е отбелязан като единствен собственик по данни, актуални към 04.04.2015 г. Като необсъдени са посочени доводите, че единствено касаторът е упражнявал фактическа власт върху имота от смъртта на баща си през 1985 г., владение – от 1992 г. след издаване на заповедта за оценка и заплащане от него на стойността на земята и е налице начало на писмено доказателство от 1998 г., когато декларирал имота. Тъй като съсобствеността не е възникнала по силата на наследство от ползвателя Н. К., а 8 години по-късно на основание сложен фактически състав, включващ редица административноправни действия, спецификата на казуса се обхващала от разрешенията на ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, според което презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяване, но и този довод не бил обсъден. Съобразно твърденията в исковата молба, че съсобствеността е възникнала на основание наследствено правоприемство и давностно владение, ищцата следвало да доказва съвладение – довод, който също не е обсъден. Според касатора селективният подход при обсъждането на доказателствата довел до неправилния извод за липса на манифестирано поведение на владелец.
Съгласно разясненията в ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС въпросът, по който може да се допусне касационно обжалване, не следва да е свързан с възприемането на фактическата обстановка от съда или с обсъждането на събраните по делото доказателства, а поставеният първи въпрос е именно такъв. Кога е налице манифестирано поведение на владелец е въпрос на фактическо установяване във всеки отделен случай, на който не може да бъде даден еднозначен отговор, защото той се разрешава с оглед на конкретните факти по делото и взаимоотношенията между сънаследниците. Съдебната практика приема, че манифестирането на претенциите за изключителна собственост трябва да води до предприемане на действия, които да отричат правото на останалите наследници. Тази практика е съобразена от въззивния съд, който е приел, че такова отричане ще е налице, ако например претендиращият не е допускал останалите сънаследници до имота, отричал е претенциите им за права върху същия и пр., но такива данни по делото няма. Обжалваното решение съдържа преценка относно наличието на признаците на владението, поради което не се разкрива противоречие с т. 18 от ТР № 1/2001 г. относно съдържанието на мотивите на въззивното решение, както и с представената задължителна практика по приложението на чл. 236, ал. 2 ГПК, а въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, в т. ч. и относно субективния елемент на владението, съответстват на събраните доказателства и дали правните изводи са в съгласие с материалния закон, касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
С ТР № 1 от 06.08.2012 г. по т. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС се прие, че п
резумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. Тя, обаче, следва да се счита оборена, ако основанието, на което първоначално е установена фактическата власт, показва съвладение. Разглежданият случай е именно такъв, защото проведената процедура по изкупуване на земята, върху която наследодателите на съделителите са имали предоставено право на ползване, не придава такава специфика на случая, при която да се приеме, че съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. Не се установява касаторът, като един от съсобствениците, да е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което да изключва владението на останалите, и затова намерението му за своене не се предполага. Възприетото разрешение в обжалваното решение изцяло съответства на ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, с оглед на което по поставения втори правен въпрос не е налице специалната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационната жалба за разглеждане по същество.
Не се разкрива противоречие между въззивното решение и решение № 127 от 04.06.2010 г. по гр. д. № 637/2009 г. на ВКС, І-во г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, и не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по третия правен въпрос. Обстоятелства по настоящото дело са различни от тези, които са обосновали изводите, направени при разглеждане на жалбата по същество, а именно, че владението е установено, след като имотът бил застроен въз основа на отстъпено от съсобствениците право на строеж. При тези данни касационната инстанция е посочила, че декларирането на имота и заплащането на данъците за целия имот съставлява също обективиране на намерението да се свои имотът. С други думи, това е едно от проявленията на субективния елемент на владението, но не е еднствено и решаващо при преценката за приложението на чл. 79 ЗС, която, както се посочи, е в зависимост от конкретните данни по делото.
На ответницата по касация, заявила такова искане, следва да се присъдят сторените в настоящото производство разноски в размер на 800 лева – адвокатско възнаграждение за един адвокат съгласно договор за правна защита и съдействие № 109961 от 30.11.2015 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1621 от 16.10.2015 г. по в. гр. д. № 1590/2015 г. на Пловдивския окръжен съд.
ОСЪЖДА Д. Н. К. да заплати на И. Н. Д. разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 800 /осемстотин лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: