О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 255
София, 27.04.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 6547/2014 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение от 27.05.2014 г. по в.гр.д. № 4045/2014 г. на Софийски градски съд е потвърдено решение № ІІ-65-307 от 02.12.2013 г. по гр.д. № 40437/2011 г. на Софийски районен съд. С него е допуснато извършването на съдебна делба между Ц. И. Г., В. С. В., Р. В. И. и М. В. И. на следния недвижим имот: апартамент № 1, находящ се в [населено място],[жк], [улица], вх.А, ет.1, с площ 85.77 кв.м, заедно с принадлежащите зимнично помещение и съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, при следните квоти: 15/18 ид. части за Ц. И. Г., 1/18 ид. част за В. С. В., 1/18 ид. част за Р. В. И. и 1/18 ид. част за М. В. И., като В. В., Р. И. и М. И. са осъдени на основание чл. 344, ал.2 ГПК да заплащат на Ц. И. Г. по 38.88 лв. месечно всеки от тях, считано от датата на постановяване на решението до окончателното извършване на делбата, представляващи обезщетение за лишаването й от ползване на нейните 15/18 ид. части от апартамента.
В срока по чл. 288 ГПК въззивното решение е обжалвано с касационна жалба от В. В., Р. И. и М. И. чрез техния пълномощник адв. А. Д.. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на решението поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба касаторите са формулирали следните процесуалноправни въпроси, за които поддържат, че са разрешавани противоречиво от съдилищата / чл. 280, ал.1, т.2 ГПК/: 1/ Може ли въззивният съд да прекрати с определение производството по въззивно гражданско дело, без да е сезиран за това в частта му, за която е депозирана писмена молба, наименована ”допълнение към въззивната жалба”, подадена в изпълнение на разпореждане на първоинстанционния съд, с което въззивната жалба е оставена без движение като бланкетна, за да се посочи подробно в какво се състои порочността на обжалваното решение съгласно чл. 260, т.3 ГПК, като въззивният съд в своя акт по прекратяването не е отменил изрично разпореждането на първоинстанционния съд и по този начин е влошил положението на жалбоподателите. 2/ Задължен ли е въззивният съд при депозирана бланкетна въззивна жалба да даде указания на жалбоподателя да посочи подробно в какво се състои порочността на обжалваното решение, с оглед задължението на съда служебно да извърши проверка за редовност на жалбите, с които е сезиран. 3/ Задължителен реквизит ли представляват основанията за порочността на обжалваното решение, посочени като част от съдържанието на чл. 260, т.3 ГПК за редовността на въззивната жалба. 4/ Налице ли е неяснота, която е следвало да бъде изяснена по пътя на уточнението, съдържаща се в депозираната бланкетна въззивна жалба, в която е посочено, че “обжалваното решение е постановено в нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон”. 5/ Ясно и точно ли е очертан предмета на въззивната проверка с депозираната бланкетна въззивна жалба и променя ли предмета на въззивната проверка депозираното допълнение на въззивната жалба, в което подробно се посочва в какво се състои порочността на решението. 6/ Допълнението към въззивната жалба, направено в изпълнение разпореждането на първоинстанционния съд, представлява ли част от подадената въззивна жалба или е нова въззивна жалба. 7/ Има ли първоинстанционният съд правомощия да даде задължителни указания и срок на жалбоподателя по бланкетна въззивна жалба, да посочи подробно в какво се състои порочността на обжалваното решение и в какво се състои искането до въззивния съд съгласно чл. 262, ал.1 във вр. с. чл. 260, т.3 и 4 ГПК. 8/ Представлява ли част от бланкетната въззивна жалба и в срок ли е подаденото допълнение към въззивната жалба, с което се изпълняват указанията на първоинстанционния съд.
В хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК се иска въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване по следните въпроси: 1/ Следва ли да бъде назначавано от съда вещо лице по делото, което е заличено /отписано/ от списъка на вещите лица, тъй като не е компетентно. 2/ При съмнение в компетентността на тройната съдебно- техническа експертиза следва ли съдът служебно да назначи нова тройна експертиза със същата задача.
Формулирана е и трета група въпроси, за които касаторите поддържат, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото / чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК/: 1/ Твърдението на един съсобственик пред трети лица и пред останалите съсобственици, че е собственик на целия недвижим имот, представлява ли своене на целия недвижим имот. 2/ В какво точно се изразяват действията на един съсобственик, в които се обективира намерението му спрямо останалите съсобственици да владее за себе си техните идеални части. 3/ Следва ли да се приеме, че един съсобственик, ако е титуляр на партидата за студена вода и е адресно регистриран на адреса на съсобствения недвижим имот, оспорва по този начин своенето от останалите съсобственици на недвижимия имот.
В писмен отговор на касационната жалба, подаден чрез адв. М. М., ответницата по касация Ц. И. Г. изразява становище, че не са налице сочените от жалбоподателите основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
По делото е установено, че процесният апартамент е бил собственост на съпрузите Р. П. С. и И. Б. С.. И. С. е починал през 1996 г. и е оставил за наследници съпругата си Р. С. и двете си дъщери – ищцата Ц. Г. и М. И. Със саморъчно завещание от 26.10.1998 г. Р. С. завещала на Ц. Г. притежаваната от нея на лично основание и по наследяване от съпруга й И. С. част от апартамента. Р. С. е починала на 16.03.1999 г. На 06.10.2001 г. е починала и нейната дъщеря М. И., чиито наследници по закон са касаторите- ответници по иска за делба. Срещу предявения иск те са противопоставили възражение за придобивна давност, като са твърдяли, че владеят имота от 16.03.1999 г. Оспорили са и автентичността на саморъчното завещание, оставено от Р. С.. Във връзка с това оспорване по делото е назначена съдебно-графическа експертиза, изпълнена от в.л. С. Ц., която е дала заключение, че подписът на завещанието вероятно е положен от завещателката Р. П. С., но поради липса на достатъчно сравнителен материал не може да се отговори на въпроса дали текстът на завещанието е изписан от завещателката. След представяне на допълнителен сравнителен материал вещото лице е дало заключение, че текстът на завещанието и подписът за завещател са изпълнени от Р. П. С.. Това заключение е оспорено от ответниците и по тяхно искане съдът е назначил повторна съдебно – графическа експертиза, изпълнена от в.л. В. Й., която е дала заключение, че подписът за завещател не е положен от Р. С., а поради липса на сравнителни образци от почерка на завещателката, не може да се извърши сравнително изследване и да се даде отговор дали текстът е изписан от нея. Назначена е тройна съдебно- графическа експертиза, в състава на която са включени в.л. С. Ц., в.л. В. Й. и в.л. С. П. А.. Вещите лица са дали заключение, че текстът и подписът в саморъчното завещание са изпълнени от завещателката Р. П. С.. Въззивният съд е кредитирал изцяло това заключение и въз основа на него е направил извод, че саморъчното завещание не е нищожно и е породило правно действие. Намерил е за неоснователно оплакването на касаторите, че включването в състава на разширената съдебна експертиза на вещо лице, което е заличено от списъка на специалистите, утвърдени за вещи лица при Софийски градски съд, съставлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Мотивирал се е с разпоредбата на чл. 396, ал.2 ЗСВ, която допуска за вещо лице да бъде назначен специалист, който не е включен в списъка на вещите лице. Като допълнителен аргумент е посочил и това, че заключението е подписано без особено мнение от вещите лица, т.е. формирано е мнозинство от останалите двама експерти.
Въззивният съд е намерил за неоснователно и възражението на касаторите за придобиване по давност на правото на собственост върху процесното жилище. При преценка на събраните гласни доказателства е приел, че те установяват единствено упражняването на фактическа власт от ответниците, но не и факта, че те са отблъснали владението на ищцата.
С оглед на това е направил извод, че имотът е съсобствен между страните по делото и че квотите в съсобствеността са правилно определени според представените писмени доказателства.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по първата група правни въпроси, които се свеждат до това какви са правните последици от подаване на въззивна жалба, в която не е посочено в какво се състои порочността на първоинстанционното решение и какви са правомощията на първоинстанционния и на въззивния съд в тези случаи, тъй като тези въпроси не са обуславящи изхода на делото. Макар да е приел, че е недопустимо след изтичане на срока за въззивно обжалване с допълнителна молба /жалба/ да се въвеждат нови доводи срещу правилността на обжалваното решение, въззивният съд е обсъдил и е дал отговор на въведените от касаторите с молбата им към въззивната жалба от 12.02.2014 г. конкретни оплаквания. Във връзка с първия въпрос, настоящият състав не констатира наличието на съдебен акт на въззивната инстанция за частично прекратяване на делото.
Не са от значение за изхода на делото и съответно не могат да обосноват основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК и въпросите от втората група – относно възможността за назначаване на вещо лице извън утвърдения списък на вещите лица и за това как следва да процедира съдът при съмнение в компетентността на назначените вещи лица. Заключението на тройната съдебно- графическа експертиза е подписана без особено мнение от всички вещи лица. Изводът, че саморъчното завещание е написано и подписано от завещателката, се основава на изследване на допълнителен сравнителен материал, с който предходните еднолични експертизи не са били запознати. Както в съдебното заседание, в което са изслушани вещите лица, така и с въззивната жалба, не са направени конкретни възражения срещу заключението, които биха поставили под съмнение неговата обоснованост и правилност, както и компетентността на някой от експертите. Единственото възражение е било за това, че в.л. С. Ц. не е заличена от списъка на вещите лица поради некомпетентност. По делото има данни, че С. Ц. е била включена в Списъка на специалистите, утвърдени за вещи лица при Софийски градски съд за 2012 г. в клас 1.1- Криминалистични експертизи на писмени доказателства. Вярно е, че с протокол от 26.04.2013 г. на Комисията по чл. 401, ал.1 ЗСВ при Софийски градски съд тя е отписана от списъка поради това, че не отговаря на изискването на чл. 13, т.3, 4, 6 и 7 от Наредба № 3 от 30.11.2012 г. за вписването, квалификацията и възнагражденията на вещите лица. Тези изисквания обаче касаят обстоятелства, различни от притежаването на специални научни знания в областта на съответен вид съдебна експертиза/ т.1/, поради което сам по себе си фактът на отписването не сочи на липса на компетентност. От друга страна, ВКС е имал повод да се произнесе, че назначаването за вещо лице по делото на специалист, който не е включен в съответния списък, не съставлява нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като тази възможност е изрично уредена в чл. 396, ал.2 ЗСВ.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради противоречието му със задължителната практика на ВКС – ТР № 1/2012 г. по тълк.д. № 1/2012 г. на ОСГК. В него е прието, че презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването, както и че независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позове на придобивна давност за чуждата идеална част, този съсобственик трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерение да владее техните идеални части за себе си.
Обжалваното въззивно решение не е в противоречие с цитираната практика. Въззивния съд е намерил за неоснователно възражението на касаторите за придобиване по давност на процесното жилище, защото е счел, че от събраните по делото доказателства не се установява тяхната наследодателка М. И., а след смъртта й през 2001 г. – касаторите, да са предприели действия, отричащи правото на собственост на ищцата Ц. Г., които да са достигнали до знанието на последната, т.е. направеният краен извод не е резултат на неправилно тълкуване и прилагане на материалния закон и несъобразяване със задължителната съдебна практика, а се основава на извършената от съда преценка на доказателствената по делото. Въпросите в какво точно се изразяват действията на съсобственика, в които се обективира намерението му да свои за себе си целия имот и дали твърдението му пред другите съсобственици и трети лица, че е собственик може да се третира като своене на целия имот, са конкретни фактически въпроси, които са насочени към проверка на правилността на решението и не могат да обосноват допускане на касационно обжалване, тъй разрешаването им зависи от конкретно установените по всяко дело факти.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд, постановено на 27.05.2014 г. по в.гр.д. № 4045/2014 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: